ТУРАНДОТ

Един Бог знае кога, но, разбира се, много, много отдавна, както във всяка приказка някога е имало ледената принцеса Турандот.

За първи път персийският автор Низами, някъде той е посочен като азербайджански писател, разказва през 12 век поговорката за китайската принцеса Турандот. По-късно, през 18 век, тя се появява в различни сборници с персийски приказки, откъдето италианският драматург Карло Гоци създава своите „Приказки за театъра“.

Четиридесет години по-късно Фридрих Шилер „преразказва” написаната от Гоци в духа на традициите на „Комедия дел арте” забавна история, но вече с подчертано драматично напрежение на действието, с консолидиране и обособяване на характера на персонажите, внасяйки известнамистика и напрежение в централната сцена с гатанките на Турандот.

През 1919 г. Пучини посещава спектакъл в „Дойче театър” в Берлин, където е представена пиесата на Шилер „Турандот”. Нека припомним и друг подобен късмет – в живота на Пучини сякаш те са били предопределени, когато преди 20 години, през 1899 г., той вижда Сара Бернард в Париж, в пиесата на Викториен Сарду „Тоска”, която се превръща вповод за създаването на неговия шедьовър – операта „Тоска“.

И отново същият резултат – идеята за опера.Заедно с либретистите, драматурга Джузепе Адами и поета Ренато Симоне, Пучини участва пряко в разработването на либретото, с конкретни възгледи за сценичните ситуации, за двигателните схеми, преплитането на драматургичните мотиви.

В стиховете си от онова време той пише: „Тътря се прегърбен/ старостта ми тежи/ пред мен зее пропаст/ и смъртта ме дебне”.

В такова безутешно и мрачно настроение той започва да пише „Турандот”!

Работата е трудна;напредва, но много бавно.

Значително по-бавно от фаталното заболяване – рак на гърлото.В болницата, където хирурзите му имплантират специални радиеви нирони в гърлото, Пучини се обръща към тях с предизвестие – дайте ми още 20 дни!

Болестта не го побеждава, но уви – оставя го зад себе си.

Действието на операта се развива в Пекин, времето е легендарно. Мястото е на площада пред Императорския дворец. Принцеса Турандот е обявила, че ще се омъжи за този, който ще отговори на трите ѝ гатанки, но този, който се опита без да успее, ще трябва да се откаже от живота си. Много млади мъже вече са станали жертва на нейната жестокост. Тълпата очаква следващата екзекуция на млад персийски принц и моли принцесата да пощади живота му. На площада е и неизвестният принц Калаф. Появяват се стражите, разпръскват тълпата. Един старец пада на земята и младо момиче моли за помощ.

Калаф се притичва на помощ и открива, че това е баща му, детронираният тартарски крал Тимур, придружен от вярната робиня Лиу, която се влюбва в Калаф. В този момент се появява ослепителната Турандот и когато Калаф я вижда, той е завладян от силна любов и вече е взел решението си – ще спечели Турандот или ще плати с живота си. Въпреки молбите на баща си, на Лиу и на тримата министри Пинг, Панг и Понг, които са доста интересни и важни персонажи за действието, Калаф се втурва към гонга и обявява решението си с три удара.

Всички прекарват тревожна нощ, изпълнена с мъчителни въпроси – какво ще донесе новият ден, сватба или смърт. Най-после ще дойде някой, който ще отговори на гатанките на Турандот. Идва решаващият момент, всички отново са на площада и отново молят Калаф да се откаже. Появява се Турандот, тя разказва една трагична история, която ѝ се е случила в детството и която е причина за нейната омраза към всички мъже, а след това започва смело с въпросите си.

Първата загадка е – Какво е това светло видение, което се ражда всяка нощ и заключва хората и умира всяка зора, за да възкръсне отново в нощта?

Това е надеждата, след кратък размисъл отговаря Калаф.

Сред тълпата се разнася тиха вълна на надежда.Съдът на старейшините признава отговора. Объркана, Турандот задава втория си въпрос – Кое гори като пламък, но не е пламък: когато човек умира, става студено, а когато човек печели – блести като слънце?

Калаф се замисля за момент – Това е кръвта!

Турандот, обзета от ярост, задава третата си, последна гатанка – Какво е това, което изглежда като лед, но замръзва от огън, ако си свободен, държи те в робство, а ако станеш негов роб, се превръщаш в цар?

Калаф е объркан, Турандот триумфира и вече вижда себе си като победител. Ще се откажеш и от живота си, чужденецо! Но Калаф отговаря –

Това си ти, Турандот!

Мъдреците признават отговора, Турандот е шокирана от неочакваната победа на неизвестния принц. Изгубила високомерието си, тя моли баща си да не му я дава за жена, но императорът отказва. В този момент Калаф решава да зададе на Турандот собствената си гатанка – ако Турандот научи до зори името му, тя може да му вземе главата. Идва нощта, всички молят Калаф да напусне столицата. Пазачите довеждат в двореца бащата на Калаф и Лиу, за да научат нещо от тях. В този момент Лиу хваща ножа от колана на палача и се пробожда в сърцето, за да спаси любимия си. Палачите отнасят следващото мъртво тяло на Турандот. На изток се появяват първите слънчеви лъчи, Калаф протяга ръка към Турандот, която тя отхвърля. Тогава той я взема в прегръдките си и чудото се случва, целувката му разтапя леда в Турандот. Той ѝ казва името си и двамата тръгват към двореца на императора. „Любовта е светлината на света“, с тези думи завършва операта.

„Бих искал да напиша опера за любовта, живота и смъртта“, казва Пучини. Искам да дам отдушник на цялата си болка, вдъхновение и философия, търся думите и мелодиите, които ще се издигнат на небето.”

„Турандот” е драма на силните страсти, показана на живописен пъстър фон, където причудливо се съчетават източния блясък и буйност с кървавата жестокост, реалността – със символите.

Миниатюрните лирични вокални изяви, рисуващи преживяванията на главните герои, се редуват с внушителни масови сцени с мощно звучащи припеви /нещо нетипично за него/, ярко оцветени оркестрови епизоди. Музикалният език на операта е сложен. Композиторът залага на съвременните постижения на хармонията, на политоналността в някои моменти, на разчупването на ритъма. До голяма степен на изключителните гласови качества на Турандот и Калаф. Което недвусмислено вдъхновява голямото желание на Пучини да създаде съвършената опера.

По време на дните на дългоочакваните и понякога болезнени срещи с либретистите за следващата сцена той непрестанно коригира нещо от първо действие, някой акорд или една единствена нота. Всичко трябва да е перфектно. Най-внимателно изучава китайския фолклор, китайските инструменти, които впоследствие използва в оркестъра.

По това време той слуша много радио.Навсякъде, по всички радиостанции звучат неговите опери.В един момент той спира да ги слуша, завладян само от музиката на Турандот, сякаш обсебен от деспотична дъщеря на китайския император.

Дори през нощта в съня си той пише и я вижда на балкона със снежнобялото ѝ лице, покрито с диаманти, да го гледа с усмивка, с която тя сякаш му дава знак, че трябва да отиде, да удари три пъти блестящия гонг. Така пожелава Турандот! Така желае Калаф, чува той в съня си.

Той ги вижда, говори с тях, живее с тях.Никой друг не може да бъде толкова вдъхновен като Пучини, да живее в непрекъсната тръпка, с ентусиазъм, с такова темпо, с толкова много фантазия.

Понякога прехвърля чувствата си върху Лиу, в някои моменти дори е влюбен в нея.Малката Лиу, казва той, която жертва живота си за щастието на своя любим.Лиу, която заедно с Манон, Мими, Бътерфлай, Анджелика... не правят героични постъпки, не са облечени в лукс, не носят скъпи бижута, но правят всичко, дори жертват гордостта си в името насвоята любов.

Това беше непоколебимото кредо на Пучини, неговата философия, която той твърдо защитава – лошото трябва да бъде възмездено, доброто – да има цялото ни уважение!

На 29 ноември 1924 г. Миланската „Ла Скала“ посреща зората с огромен черен креп на фасадата. Великият Джакомо е мъртъв, новината за смъртта на Пучини се разпространява бързо.Невероятно е: ентусиазираният, влюбен в живота Джакомо, в когото е горяла страст, вече го няма, шепнат минувачите.

Цяло Милано потъва в траур, цяла Италия скърби, светът плаче за него. В оперните театри зрелищата биват отложени, певците спират да пеят, диригентите спират да дирижират. „Това беше най-добрият човек“, казват хилядите му приятели. „Той беше нашият композитор“. През целия си живот той закриля бедните, преследваните.

В началото на септември същата година Пучини се среща с Артуро Тосканини.На тази среща той свири оперната партитура, дори си помага с болния си глас.Предусещайки края си и малкото време, което остава за завършване на „Турандот“, той му показва 36 страници с бележки за музиката на липсващия финал и моли Тосканини да ги даде на Франко Алфано, неговия ученик, който завършва произведението.

И така се случва.

На 26 април 1926 г. се състои премиерата на „Турандот“ в Миланската „Ла Скала“.Каква премиера!Операта е изпълнена с тъжни лица, мъжете с черни вратовръзки, жените в тъмни рокли, без бижута, без цветя.Тосканини отива до диригентския пулт, операта започва.

След края на първо действие вместо аплодисменти се чуват викове.В края на трето действие, след арията на смъртта на Лиу, Тосканини сваля ръцете си, оркестърът спира, той се обръща към публиката и казва: „На това място смъртта отне перото от ръцете на маестрото“.

Всички се стават на крака, настава мъртва тишина. Тосканини напуска сцената.

Светът едва ли някога е виждал подобен спектакъл.