Събитията се развиват в края на IX и първата половина на X в. в средищната Средецка област на тогавашното българско царство. Като историческо време това е златният век на България, при управлението на царете св. Борис-Михаил, Симеон Велики и св. Петър. Из цялата българска земя се строят църкви и манастири, а православната християнска вяра процъфтява. Това е епоха и на велики духовни завоевания, и на гръмки победи. Всичко това е в пълен контраст с категоричния отказ на младия и дивен Йоан от всичко земно. След смъртта на своите родители той раздава имуществото си на нуждаещи се и напуска „лъжовний мир“, в който вече са тръгнали първите разделения и боричкания за надмощие. Географският ареал на живота и подвизите на св. Иоан включва Осоговската планина, поречието на Струма, Витоша и Рилската пустиня.
Творбата се състои от 2 действия и 10 картини.
Първо действие
Kато си поревнувал ангелско житие, преподобни, ти си оставил всичко земно и си се притекъл към Христа!
А.
Запленен от Божията любов младият Йоан, в стремеж към Горното отечество, най-напред се упътва в близкия манастир[1] като послушник, заради своето първоначално обучение в отшелничеството. При манастирските порти е посрещнат от игумена отец Авксентий, който сякаш вече знае за неговото идване и го очаква. Пред игумена Йоан изповядва своето съкровено желание да напусне света и да се посвети изцяло на Бога. Тук той получава от преподобния отец първите наставления, подкрепа и благословение за това негово решение.
„О, жалко е за тоз народ, защото няма люде духом силни и няма вождове любвеобилни… И свян, и свян, о, отче, няма, а само користи, измама... Душата ми вопий и възридава, че няма никакъв изхо̀д за нашия велик народ. Останал без пророци и тълма̀чи, без пътища и без водачи като в пустиня опустяла. О, отче мой, о, отче мой, солта напълно е обезсоляла… Тежи, тежи ми на душата! Ще ида аз навътре във гората… И ден, и нощ ще моля Бога Савао̀т за тоз озлочестен народ“. Тези констатации са напълно основателни и за времето на написването на поемата, пък и не само, което прави творбата особено актуална.
Б.
Докато младият монах се моли в планината, разбойници нападат манастира. Грабителите са толкова вероломни, че избиват монасите, ограбват свещените съсъди, подпалват и унищожават манастира. Като чете внимателно текста човек си мисли и за подпалените български селища и предели в края на Първата световна война и за несправедливия Ньойски договор.
След стореното пъклено дело разбойниците идват и при младия отшелник, нападат го, търсят злато и богатства и като не намират си изкарват целия гняв върху беззащитния пустинник. Пребит, изпонаранен, той непрекъснато се моли за нападателите си и ги увещава. Когато си тръгват той не знае жив ли е, или мъртъв. В този момент, сякаш на пълно отчаяние, той получава подкрепа и напътствие свише, за да продължи своя подвиг на друго място. И той тръгва да търси друго място за уединение, воден от Божията десница. Пътьом оплаква избитите монаси, щура се по стръмните брегове на Струма, стига до Витоша и най-накрая до Рилската пустиня, като последно убежище на копнеещата по Бога българска душа.
В.
В тази картина при пребожествения мъж идва родният му брат, който го търси с намерението да го накара да се откаже от пустинничеството и да го върне в света. Демоните също подкрепят действията на брата. С много любов, но и твърдост богомъдрият Йоан успява да отбие съблазните и увещанията на по-големия си брат. „И от тоз заветен български Синай аз … ще предам на тоз народ, достигнал далечните предели и в робство изпаднал и губещ се във водите на своите вразѝ. Всред таз житейска тма и буря, о, Господи Всеблаги, рода ни запазѝ“.
Г.
Тук пред нас изниква картината на Лука, пустинолюбивия племенник на смирения Йоан, който търси своя чичо, но не за да го увещава за връщане в света, а за да го последва в монашеския живот. Йоан го посреща с радост, но и с лек укор, че не се е обадил на домашните си. Те се молят заедно на скалата, но скоро ги застига планинската буря, но и бурята житейска.
Д.
В тази картина братът идва да търси сина си. Тук има кратко пререкание, защото пустинникът съзнава Божията воля и желанието на племенника си да остане в пустинно битие с него в планината. Братът обаче е непреклонен в светските си намерения и като баща успява да се наложи и да отскубне сина си, който в послушанието си, макар и против волята си, тръгва с него. „Праведний мой чичо, ах, прощавай!...“.
Е.
В тази картина се случва нещо ужасно, което и природата не може да възприеме спокойно – невинният Лука става жертва на неотстъпчивия стремеж на баща му, който на всяка цена желае да го върне в света. На слизане от планината отровна змия ухапва момчето и то умира. Бащата е принуден да върне сина си при своя брат, оставяйки го завинаги при него и осъзнавайки своята неправда и грях. Природата също се бунтува на тази несправедливост и невинна жертва. Двамата братя погребват тялото на момчето, което се упокоява за живот вечен. Светецът предрича, че на това място ще бъде издигнат храм, в който ще се стичат поклонници.
Второ действие
Ж.
Св. Йоан пак се моли за българския народ. Хор от поклонници, търсещи пустинника, разказва за подвизите и изкушенията през които е преминал отшелникът, отстоявайки своя подвиг. Светецът ги благославя и отпраща: „Отивайте, чеда. И в мир и с благочест живейте вси от днес. Почитайте добрите, отбягвайте злодеите, скъпете мили, бащини завети. България и рода си пазете и правдата във вас да възсияй“. Тази част завършва с усилна молитва Бог да укрепи вярата на народа, да даде сила на цар Петър и да укрепи неговото царство.
З.
Сякаш чул думите на светеца и царят, както мнозина от народа, се упътва към Рилския пустинник, за да получи неговата благословия. Царедворците дълго търсят светеца, но не го откриват. Тогава царят въздига молитвения си вопъл към небето и светецът го чува. Отшелникът се съгласява на среща, при която единият да застане на рида от едната страна на реката, а другият на рида от другата страна, но отказал категорично златото и останалите дарове. Тази среща е средоточие на българската история, при която царството, макар и стремящо се нагоре, остава в света и решава неговите задачи, а светостта е възвишена и не слиза, дори не се докосва до властта и нейните богатства.
И.
В тази картина пустинникът поучава придошлите при него поклонници. Това е своеобразен завет при който акцентът е в безкористието и борбата с алчността. „Чеда, вий слушайте завета ми, що искам на народа ми да предадете, – бедите си за да преодолее. Помнете, че вий сте солта му праведна, която не бива во век да обезсолее. Кажете му: Във труд и всяческо търпение да готви своето спасение с духовни сили укрепен – и нека е благословен по своя стръмен път нагорен към възход, грейнали лъчи; да бъде твърд и неуморен. И нека знай, че Бог вразите му ще разточѝ“.
К.
В заключителната картина се представя успението на Рилския пустиножител на 18 август 946 година, огромната почит към него и вековното съсредоточаване на поклонници при неговите свети мощи в Рилския манастир. Светецът се изкачва, за да слезе при верния народ на България и да остане там завинаги.