Той не пее за първи път в България. Но за първи път е солист на Софийската опера и балет. Дебютът му във вагнеровия епос „Лоенгрин“ е през юни. Един истински вагнерианец, един истински акумулатор на добра енергия и прекрасно настроение влива силите си в най-новия проект на акад. Пламен Карталов.
Томас Вайнхапел е артист, който умее да се гмурка – и в двата смисъла на тази дума. И, може би, е най-подходящият еквивалент на определението драматичен баритон. Гласът му и цялото му прегръщащо събеседника поведение извън сцената носят малки, но много съживяващи дози героизъм, тържественост, лека патетичност, но най-вече – много изразителност.
Глас и човек, който „никога не може да се успокои напълно“. Глас и човек, който търси и предизвиква себе си. Който никога не остава безразличен или безличен. Който носи настроението на деня, независимо от деня. Независимо от неизбежната сивота и монотонност. Независимо от малките войни, който всеки от нас води вътре в себе си. Гмуркането в неговия уютен свят винаги е неизбежно, и съвсем безопасно...
Томас Вайнхапел – една среща, четири години по-късно, за промените – в гласа, в живота около него, в самия него, за уроците, срещите и новите проекти, за работата със Софийската опера и новата постановка на „Лоенгрин“, за приятелствата и любовта.
Промени ли се гласът Ви за последните пет години?
- Да, гласът ми се промени, защото по време на пандемията имах време да работя всеки ден, да чета нова литература. Преди това имах щастието да пея в „Дон Жуан“ – в Париж, след това във „Фигаро“ – във Виена, после в една оперета в Канада. През това време гласът имаше периоди на усилена работа и на почивка. Но моят глас никога не може да се успокои напълно.
Когато дойдоха онези две години на пандемията, всички договори бяха анулирани, нямаше плащания. Беше ужасно. Но аз всеки ден се упражнявах, учех нови партии на Вагнер и Рихард Щраус. Имах възможността да започна нещо наистина ново и да накарам гласните ми струни да заработят по нов начин.
Променихте ли се Вие. На пръв поглед, сте все същия топъл и усмихнат Томас, който видях преди близо четири години.
- Аз винаги съм бил много сигурен в себе си, освен че обичам професията си. Обичам да съм на сцената, обичам да радвам хората с гласа си...
Кой е най-важният професионален урок, който научихте през последните години?
- Когато нямах възможността да пея на живо, осъзнах колко важно е това за мен. Всъщност, тези две години ме направиха по-силен. И затова благодаря на Бога, и на съдбата, че съм такъв късметлия.
А житейските уроци кои бяха?
- Че е прекрасно да срещаш хора, да общуваш с тях, да говориш и да усещаш човека. Че след двете години на самота и изолация, трябва да сме благодарни, че срещаме прекрасни хора, приятели и общуваме, и взимаме своите житейски уроци.
Аз обичам да пея, но не по-малко обичам да гледам и да слушам прекрасни музикални продукции. Това също са уроци...
Играете Фридрих Фон Телрамунд, граф на Брабант, в прочутата вагнерова опера „Лоенгрин“. Премиерата на Софийския вагнеров фестивал е през юни 2024 г. Що за герой е той? С какво Ви е близък?
- Изключително близък ми е. Този граф Телрамунд е един много силен човек, който вярва в правилните неща. Много е позитивен и прям. Разбира се, той иска да има власт, иска да бъде следващият крал. Иска да се изкачи по веригата. Лошият му характер идва от Ортруд, съпругата му, която го манипулира и подвежда.
Има мнение, че Вагнер е нож с две остриета, и не е лъжица за всяка уста? Лично Вас какво Ви прави вагнеров изпълнител?
- Верди е не по-малко труден (Усмихва се – бел. а.). Относно Вагнер – това е език, който почти никой не може да говори, и второ – може би е твърде дълъг...
Честно казано, когато пеете Вагнер, наистина трябва да се гмурнете много дълбоко. В първия момент Вагнер изглежда като нещо, на което казваш: „Еха! Съжалявам, не е за мен!“. Но ти просто не виждаш дървото в гората... Когато се потопиш в него, разбираш защо прави толкова дълги опери. Една история. Шестнадесет часа. Да, той обича да е сложно. Обича голямата картина. Вагнер е философ, подобно на Ницше, двамата са били приятели.
Вагнер наистина е искал да направи света по-добър. Искал е да даде своята философска идея на всички. И не е задължително да разбирате езика. Езикът може да се научи. Тук има друго, по-високо ниво – нивото на музиката. Тя трябва да бъде усетена. Той е искал да каже всичко чрез музиката, въпреки че преди да започне да композира, е искал да бъде писател. Думите са били много по-важни за него. Преди да започне да пише нотите за „Пръстенът на нибелунга“, той завършва цялото либрето – на четирите опери, и след това започна да композира. Работи над 20 години...
За да се насладиш на Вагнер, наистина, първо трябва да си напишеш домашното, както направих аз...
Вагнер е единственият композитор, който пише текста, който пише музиката, който проектира костюмите, който създава своя собствена опера. Той прави всичко, защото има идеалната представа за това какво иска. Такъв е и акад. Карталов. Той създава уникална постановка, по-добра от тази във Виена. Толкова съм щастлив, че съм част от това.
Как работихте с екипа на Софийската опера. Познавахте ли някого преди това? Получи ли се химията между вас?
- Може би, няма да ми повярвате, но от самото начало беше невероятно. В началото, имаше два или три кастинга, и още тогава видях, че всички работят с толкова много страст. Толкова са мили и отворени. Говорим си на италиански, английски или немски. Г-н Карталов говори шест езика. Това е лудост (Смее се – бел. а.). Тук се чувствам като у дома си.
Най-важното е, че Карталов искаше да изгради отбор „Вагнер“ и го направи. С радост, отново бих работил отново с него.
Иначе, преди това бях чувал някои от имената на колегите в спектакъла, но не ги познавах много добре. Разбрах, че това са артисти, които пеят по целия свят.
Как се развива актьорската Ви кариера?
- Моите актьорски преживявания просто се случиха и, може би, и занапред ще се случват. Знаете, че аз обичам действието, живото. Обичам да работя седмици и месеци наред за даден проект. В киното се работи на парче, след това нещата се сглобяват и резултатът никога не е ясен...
Какво правят двете дами – съпругата Ви Екатерина и дъщерята Киара, и трите котки, с които живеете?
- Те са във Виена и са щастливи. Чакат ме да се върна и много се гордеят с мен. Те винаги слушат моите упражнения вкъщи, тъй като аз работя всеки ден по много часове.
Продължавате ли да се гмуркате?
- Да, но не толкова често, колкото ми се иска. Тъй като кариерата ми се развива. Лошото на това да имаш кариера е, че е за сметка на личното време.
Успяхте ли да създадете приятелства в България?
- Винаги съм имал приятели тук, защото българските певци са страхотни. Наскоро участвах в майсторски клас с Анна Томова-Синтов, която е невероятна! Тя ми сподели, че е започнала да преподава заради Караян. Той й казал, че трябва на всяка цена да предаде знанията си на следващите поколения. Научих от нея толкова много, защото хората като нея знаят как стават нещата в музиката.
Коя е любимата дума на родния Ви език?
- Freundschaft (приятелство – от немски, бел. а.).
Това е нещото, което ни прави хора. И заради което животът си струва. Покрай приятелството откриваме нови хора, общуваме, пеем заедно, говорим заедно. Можем да пием заедно. Можем да се свързваме.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Вагнер. Не се шегувам. Толкова ли специално звучи? Луд съм по Вагнер. Мисля, че много хора обичат Вагнер. Сега прекарах много време с Вагнер и ми пасна толкова добре. Това ме прави толкова щастлив в момента. Мисля, че този отговор може да се промени след време...
https://btvnovinite.bg/lifestyle/liubopitno/tomas-vajnhapel-mojat-glas-nikoga-ne-mozhe-da-se-uspokoi-napalno.html