Пръстенът на нибелунга

15.06 Рейнско злато, 16.06 Валкюра, 18.06 Зигфрид, 20.06 Залезът на боговете

Диригент - Евън-Алексис Крист, Режисьор - Пламен Карталов

След откриването с „Лоенгрин“, Вагнеровият фестивал на Софийска опера продължи с пълния цикъл „Пръстенът на Нибелунга“ с възстановката на представената миналата година постановка на режисьора Пламен Карталов и дирижирана от Евън-Алексис Крист.

Нямам навик, когато изразявам впечатленията си от оперен спектакъл, да давам предимство на сценографската пред звуковата част, тъй като съм убеден, че в музикалния театър все още има йерархия на ценностите. Вагнеровата концепция за „Wort, Ton und Drama“ (думи, музика и сценично действие), в теоретично единство, живее преди всичко благодарение на безбройните ноти върху също толкова безбройните петолиния, а не върху изречените думи или постановките, които се променят и развиват с течение на годините.

Противно на добре изпитания от мен обичай, днес предпочитам да дам предимство на това, което видяхме на сцената на Софийската опера, пред това, което чухме от оркестъра и от гласовете на редуващите се един след друг певци през тези четири вечери.

Митът за Нибелунгите може да ви харесва или не, дори може да изглежда като наивна детска шега, но той си остава мит, една велика приказка, в която Вагнер вярва безрезервно. И точно в този смисъл той не е склонен да се адаптира към пространствено-времеви ограничения, които по някакъв начин могат да намалят неговата универсалност. От тази гледна точка историческите продукции на Виланд Вагнер в Байройт през 50-те и 60-те години на миналия век, базирани на чиста абстракция, създават прецедент, като довеждат до крайност откъсването на вагнерианския мит от всяка препратка към ежедневието и неговата среда. Оттогава е изминал повече от половин век, времената са се променили и очевидно не може да се съживи стил, който може би не би издържал на днешните времена. Основната концепция обаче остава. Пламен Карталов в тази българска обстоновка се е съсредоточил силно върху осветлението,което често има сугестивна и обяснителна роля. Той е създал сценография, сведена до няколко основни и символични елемента, той е вложил присъствието в различни форми, на пръстена в началото на драмата, само за да го накара да изчезне в последните тактове заедно с връщането на това, което е било откраднато във водите на Рейн, докато темата за "изкуплението на любовта" звучи ярко в оркестъра.

И резултатът се оказа забележителен, ефективен и преди всичко респектиращ и не доминиращ по отношение на музикалната част, както вече лично съм имал възможност да оценя в други вагнериански постановки, поставени в София, като отличния Парсифал през последните години и съвсем неотдавнашния Лоенгрин.

Малко връзки със съвремието – ударният чук в ръцете на гиганти, видимо механичният дракон и други детайли бяха спомагателни елементи, които не променяха основната концепция: митът, който се превръща в живот, оставайки във вечно измерение, или, както е посочено от самият Вагнер „ролята на музиката става видима“. Именно тази роля на музиката, към която другите компоненти на постановката непременно трябва да се приспособят с уважение, както ясно се вижда в постановката на Пламен Карталов.

Ако при все това искате на всяка цена да намерите връзка с ежедневието, ще бъде възможно. Слушателят ще го направи, свободно и ако сметне за уместно, без сценичният декор да го прави задължително вместо него, без Вотан в смокинг или Нибелунгите, превърнати в алчни банкери.

Музикалната част в постановката беше с голямо въздействие. В допълнение към това, което вече подчертах във впечатленията си от първата вечер с Лоенгрин, тук трябва да отбележа забележителното ниво, постигнато от оркестъра на Софийската опера, който вече се квалифицира като една от най-авторитетните институции в Източна Европа в предаването на сложния вагнериански език. На пулта маестро Евън Алексис Крист пое тази година палката от Константин Тринкс, който водеше миналогодишния Пръстен. Неговата интерпретация представя спектакълът Рейнско злато, формално коректен от музикална гледна точка и много балансиран в отношенията между гласове и оркестър. В първото действие на Валкюра, след огромната първоначална буря, лиричният аспект на раждането на любовта между Зигмунд и Зиглинде, песента на пролетта и страстното заключение следват един след друг като разказ, който е като прелюдия към онова, което ще дойде след това. От второ действие нататък диригентът полетя и нататък се издигаше все по-високо. Знаем, че във второто действие на Валкюра, преди последните минути, не се случва почти нищо, всичко се основава на трите големи дуета, в които божественото се сблъсква с човешкото, в комплекс от усещания, емоции и чувства, които гласовете и оркестърът анализират в дълбочина и които Маестро Крист предава по един възвишен начин. Особената линия на движение на струнните инструменти при изобразяването на страданието на Вотан или тържественият и перфектно калибриран звук на духовите инструменти при съобщението за смъртта му са незабравими. Тук наистина има емоции, точно както емоционалното участие беше голямо и в трогателния последен диалог между Брюнхилде и Вотан.

Искам да кажа, че ключът към разбирането на интерпретацията на диригента беше точно това – откакто божествеността се спусна от аурите на Валхала, за да влезе в човека и да изпита неговите чувства и страсти, гласовете и преди всичко оркестърът преживяха драмата с изключително интензивно участие. Оттук и голямото значение, придавано на някои големи сцени, сред които бих искал да спомена, в допълнение към казаното по-горе, диалога между Вотан и Ерда, срещата между Скитника и Миме (често подценяван от мнозина, включително и от мен, и тук реабилитиран в своята стойност), цялата сцена на норните и преди всичко историята на Валтрауте. Тук по специално гласът на Александрина Стоянова-Андреева, режисьорът и оркестърът успяха майсторски да създадат образа на призрачен Валхала, обвита в мъгла от мистериозни звуци, които предвещават вече неизбежния здрач. Голямо е напрежението, усетено в последното действие на Залезът на Боговете, което с наративен дух и нарастваща интензивност и без цезури довежда до ярък финален катарзис.

За това възраждане на „Ринга“ Софийската опера излъчи състав от почти изцяло български гласове. Това само по себе си е похвален резултат. Ако смятаме, че България е сравнително малка страна, да събереш големия брой гласове, необходими за такъв проект, е почти невероятно, особено като се има предвид ангажираността и гласовите усилия, които се изискват от певците. Имаше много малко изключения (Вотан/Валкуре, Хундинг и Скитник). За останалите всички местни артисти и дори главните роли бяха разпределени – имахме трима различни интерпретатори на Брюнхилде, по един за всяка опера, трима Вотан/Скитник, двама Зигфрид, готови да се сменят един друг в случай на неочаквани обстоятелства. И трябва да кажа, че целият актьорски състав изпълни необходимия ангажимент, както вокално, така и сценично, демонстрирайки наред с други неща (елемент, който е невъзможно да бъде пренебрегнат във Вагнер) добро владеене на немски език. Докладвам пълния актьорски състав в коментарите, тук бих искал да спомена тези, които според мен особено се очертаха като вокално, сценично присъствие и интроспективен анализ на героя. Затова си спомням Веселин Михайлов - Могат, Рейнско злато, Даниел Острецов (Логе), Мариана Цветкова (Фрика), Петър Бучков (Фафнер, Хаген), Мартин Илиев (Зигмунд, Зигфрид, Залезът на Боговете), Цветана Бандаловска (Зиглинде и много други). Оценена бе и Елза в последния Лоенгрин), Гергана Русекова (Брюнхилде/Валкюри), Кристиан Чер (Странник), Красимир Динев (Миме), Атанас Младенов (Гюнтер), Йорданка Дерилова (Брюнхилде/Залезът на Боговете) в допълнение към тях и гореспоменатата Александрина Стоянова-Андреева (Валтрауте/Флосилде). Без обаче да подценяваме останалите от актьорския състав, които допринесоха с голяма отдаденост и професионализъм за успеха на „голямото начинание“. Да, защото поставянето на Ринга е наистина голямо начинание, предизвикателство, което Софийската опера прие и спечели с всички почести.

Толкова много, че вече се говори за фестивала на Вагнер 2025 г. с нова постановка на Танхойзер и възстановка на Ринга, Летящия Холандец, Лоенгрин и Парсифал.

Не е за изпускане!