Аз бих казал, че всяко произведение, което акад. Пламен Карталов поставя за мене винаги е било събитие. „Чичовци“ се отличава от другите събития с изключителна привлекателност и актуалност едновременно. Това в определена степен е опера, която изкушава всеки зрител да се докосне до трактовката на Вазовото творчество. В същото време тя поставя всеки зрител на изпитание, тъй като музиката на Лазар Николов е новаторска. Един обикновен зрител много трудно би могъл да я възприеме в нейната същност. И тук ми се струва, че е големият успех на акад. Караталов и за целия екип, затова, че са успели да намерят пресечената точка между строго специфичната музикална култура, която човек трябва да има и общо човешките морални ценности, които хората изповядват, за да могат да разберат сюжета, предаден чрез тази музикална култура. И не на последно място бих подчертал, че за мен и за хората, с които аз общувах след спектакъла общото впечатление е от една изключителна симбиоза между певци, оркестър, сценография, костюми, режисура, текст и музика. Всички дадоха съпричастно най-големите си усилия, за да могат да създадат едно произведение не просто на изкуството, а произведение съвместяващо едновременно изкуството и неговата популяризация.

Ние сме свикнали да възприемаме операта предимно като изкуство на музиката, изключая Вагнер, общо взето зрителят не е запознат с други подобни произведения за изграждане на оперен театър. В този смисъл усилието да се представи подобен български вариант на „Чичовци“, за мене е не просто успешно, а в много голяма степен приносно дотолкова, доколкото отново позовавайки се на Вагнеровата представа за оперен театър, изграждането на сегашния спектакъл е в много голяма степен следващо тези принципи.

Струва ми се, че ансамблово, както беше изградена цялата постановка, спокойно би могла да претендира и за музикална, и за театрална постановка- като жанрова характеристика. Актьорското изпълнение в никакъв случай не беше под нивото на музикалното изпълнение. Даже в някои ситуации аз мислех, че съм на сцената на Народния театър, а не на сцената на Народната опера. Още по-интересното е, че нямаше ярко отличаващи се актьори, всички бяха в една преливаща се изпълнителска сложна конфигурация, в която никой не се опитваше да надцака другия, колегата, а се опитваха да работят в екип. Нещо, което по принцип дори  в театъра трудно се постига. В този смисъл „Чичовци“ е изключителен успех от гледна точка на изграждането на актьорския и певческия ансамбъл.

Аз вече споменах, че събитието е много актуално. Любопитното е, че то е създадено преди сегашната военна обстановка в Украйна  и в същото време коментира по един изключителен удачен начин всяка военна ситуация. И общочовешкото послание е много силно, защото то показва няколко пласта на взаимоотношенията в българското общество, в нашата елитна структура. И по време на Отоманското владичество, когато много българи са били във властта, така и сега, очевидно елитите, върховете имат свои представи за ролята си в общественото развитие, но когато се допре до чисто човешки взаимоотношения и реакции в екстремни ситуации, излиза, че те са доста нискостоящи  от обикновения човек. „Чичовци“ много ясно показва преходността на моралните устои на обществото – това е характеристика не само на онова време, но и на днешното.

Трудно е да се каже какво би казал Иван Вазов, пък и Лазар Николов отгоре.  Аз лично вярвам, че в много голяма степен биха имали положително отношение към това, което видяхме на сцената. Карталов има собствен почерк  и аз благородно му завиждам за изключителния стил, който той показва непрекъснато, вече десетилетия наред отличаващ се стил, който е едновременно национален и същевременно глобален – качества, които биха могли да бъдат достойни за всяка една световна сцена. Затова би било интересно да се види реакцията на една чуждестранна публика на постановката на „Чичовци“ и аз я пожелавам на Софийската опера и лично на Карталов.