От 2010 година, с постановката на „Рейнско злато“ започва един знаков и паметен период в историята на Националния оперен театър – в продължение на четири сезона бе реализирана тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ на Рихард Вагнер. Огромно събитие, защото е известно, че много малко оперни театри в света са го правили (изключвам Байройт, естествено). При нас е необикновен фактът, че и четирите опери се изпълняват само с български певци (в световната практика съставите обикновено са международни) и инструменталисти.
Ще припомня, че Вагнер присъства в репертоара на Софийската опера още от началото на 30-те години на XX век благодарение на диригентите Херман Щанге, Мойсей Златин и на големия наш режисьор – вагнерианецът Драган Кърджиев, канен да поставя опери на Моцарт и Вагнер в Германия. И в последвалите десетилетия се поставят, обаче, все трите ранни и най-популярни творби на великия реформатор: „Летящият холандец“, „Танхойзер“ и „Лоенгрин“, оставили дълбока следа в историята на театъра – и с музикално-сценичната си реализация, и с участието на едни от най-големите ни певци. Но тетралогията и трите късни опери, т.е. творбите формирали революционната концепция на Вагнер за Gesamtkunstwerk или тотален музикален театър, винаги са били някак чужди, извън репертоарното полезрение на Софийската опера. Причините са различни, но винаги на първо място е било мнението, че стилистиката им е много трудна, респективно – тежки вокални партии, които изискват специални, здрави гласове. Е, оказа се, че и тежките партии, и симфонизираната, масивна оркестрова партитура, и сложната лайтмотивна система на нейното изграждане, не само са по силите на състава на Националната опера, но и реализацията на „Пръстена на нибелунга“ е толкова успешна, че той се представя вече цели 10 години! Нещо повече, тази година – в нова сценична интерпретация създадена от екип, в който наред с режисьора акад. Пламен Карталов и вече познатият ни немски диригент Константин Тринкс, включва и нови участници като художника-сценограф Ханс Кудлих и музиканти от Германия. А изпълнители са утвърдените и вече обичани – във вагнеровите си изпълнения, отлични певци, ведно с хора и оркестъра на Националната опера.
Очевидно идеята и амбицията на директора на Операта акад. Карталов е София да стане Байройт и, както от юли 1876 година в театъра на зеления хълм, вече именуван Фестшпилхаус, започва историята на байройтския фестивал, така оперният афиш на месец юли т.г. ни скицира образа на един привлекателен, наш „Софийски Вагнеров фестивал“. Което, впрочем, се случва от няколко години насам. Но, сега ще видим новият „Пръстен на нибелунга“, също и оперите „Тристан и Изолда“, „Парсифал“ и „Летящият холандец“. Все творби, в които гениалният композитор-драматург и либретист, е въплътил свои, висши прозрения. Вагнер не е само музика, Вагнер е ясновидец, в чието изкуство, обвито в сакрални одежди и символика има много ценни идеи, послания и предупреждения, тъй като творецът ни показва и злото, и божественото, и трагичното предопределение, и победата на доброто, и огромната хуманна мощ на любовта в различните ѝ проявления.
В днешното – нестабилно и твърде объркано, време разчитането и вникването в духовните завети на Рихард Вагнер е задължително. Защото той ни е завещал актуални напътствия – стремеж към усъвършенстване и облагородяване, неспирна и самоотвержена борба със злото, властта и златото, пак той ни внушава и надеждата за възможната победа над тях.
Организирането на Вагнеров фестивал в София е не само музикално-театрално събитие, в което ще се откроят (убедена съм!) високите художествени постижения на Националната опера и балет, той е възможност да размишляваме, но и да оценяваме живителната мощ на вечните истини в живота на човечеството.
На добър час!
Проф. Боянка Арнаудова