Очаквах с нетърпение тази премиера. Тя трябваше да се състои още преди две години. По различни причини беше отложена, но имаше концертно изпълнение на 31 януари 2020 г.
Историята на „Дама Пика“ на софийска сцена е дълга и триумфална. Първата българска постановка е през 1926 г. с диригент Юрий Померанцев. Следват премиери през 1936, 1947, 1951, 1973 и 1979 г. На 18 и 19 ноември беше представена режисьорската концепция на Вера Петрова и екипа ѝ – сценограф Нела Стоянова, автор на костюмите Християна Михалева, на пластиката – Александра Тихомирова. Двата спектакъла дирижира Андрей Галанов от Беларус, който е добре познат на публиката в София от предишни свои гостувания.
Два състава бяха ангажирани за премиерните спектакли. От централните партии само Виолета Радомирска беше и в двете вечери като Полина/Миловзор. На 18 ноември пяха: Мартин Илиев – Герман, Цветана Бандаловска – Лиза, Гергана Русекова – Графинята, граф Томски – Венцеслав Анастасов, княз Елецки – Атанас Младенов, Чекалински – Николай Павлов, Бисер Георгиев – Сурин, Росен Ненчев – Чаплицки, Николай Войнов – Нарумов, Айла Добрева – Прилепа. На 19 ноември: Едуард Мартинюк – Герман, Антон Андреев – граф Томски, Иля Силчукоу – княз Елецки, Ангел Антонов – Чекалински, Ангел Христов – Сурин, Росен Ненчев – Чаплицки, Александър Георгиев – Нарумов, Диана Гуглина – Лиза, Весела Янева – Графинята, Силвия Тенева – Прилепа.
Изчистена и стройна концепция – визуално, пластично и емоционално. Приключение, в което сме поканени да се включим и да го преживеем заедно с музикантите.
Огромна въртяща се сцена е основният декор. Тя се разпада на отделни плоскости, които оформят паралелни пространства, а те отвеждат и довеждат героите. Понякога нивата се срещат, понякога се разминават. Водовъртеж, спирала, безкрайно движение, което задвижва изпепеляващите страсти. Пищни, стилни костюми в приглушени пастелни цветове, повече в златно и черно, маски и майсторски грим, красиви перуки, елегантни дами и наперени господа. И малко бяло. За точно определени герои и моменти. Това поднася на очите сценичното пространство. А след това идва ред на емоцията.
В очакване на спектакъла на авансцената влиза млад мъж. Държи билет и сяда на нарочно поставени места. С лице към публиката е. Разглежда я с интерес. И точно тогава се появяват маските – първо те, а след това и техните притежатели – Томски, Сурин и Чекалински. В бели елегантни рединготи – точно според модата на руския денди. От този миг те ще съпровождат нашия зрител. Отместват завесата и оркестровото встъпление ги въвежда в действието. О, нашият приятел бил самият Герман! Той страда, тъй както руската душа умее – тихо, отчаяно, мрачно. Колелото се завърта. Разказът на Томски дава първия тласък – тайната за богатството на „Московската Венера“, днес мърмореща стара графиня. Три карти донесли нейното богатство, три карти, разкрити ѝ от важен обожател, три карти, които Герман трябва да научи, за да бъде богат, за да бъде с обичаната от него Лиза, племенница на Графинята. Тази същата Лиза е сгодена за княз Елецки.
С всяка следваща среща обсесията на младия офицер става все по-маниакална, за да се стигне до срещата с Лиза в шеста картина, когато ѝ заявява: „Коя си ти, не те познавам“ и се отправя към игралната зала. В преследване на спасителното богатство той предизвиква смъртта на Графинята, на Лиза и своята собствена. „Какво е животът? Игра!“, изкрещява той в лицето на целия свят, миг преди да сложи третата карта. Тройка, седмица, асо – тъй ги е подредила явилата се в бълнуванията му по висше нареждане Графиня. Но преди това му е заръчала: „Спаси Лиза, омъжи се за нея“. Дали затова асото става дама пика? В последния миг заедно със зловещия призрак на Графинята той вижда и Лиза – „Красавица! Богиня! Ангел!“. Едва тогава тя го докосва за първи път. Интересен прочит. От първия миг на срещата им те са заедно, един до друг, но тъй отдалечени, живеят в паралелни светове и срещата е невъзможна.
„Дама Пика“ освен разтърсващите лирични сцени предлага и няколко пищни празника. Разходки в градината, зловеща буря раздира небето и изтерзаната душа на Герман, грандиозно е посрещането на императрицата, шумни са офицерски забави. За всяка една от тях Чайковски е създал изключителни музикални теми – красиви арии, народни песни, сцени, цитиращи популярни мотиви от епохата, леко нецензурни задявки, дори цяла пасторална пиеса в самото действие. Преминаването от изпълнените с напрежение камерни сцени между Лиза и Герман, Герман и Графинята бяха майсторски вплетени във всеобщата еуфория и празничност с плавното въртене на сценичното пространство, брилянтно разиграни без излишна помпозност. Дори и за подмазващия се антураж на Графинята е намерен атрактивен и твърде комичен мизансцен както в костюмите, така и в пластиката на движенията. Да, такъв е светът. Страдание и веселие.
Андрей Галанов водеше състава с ясното съзнание за цялостното развитие на музикалната тъкан, извайваше специфичните темброви характеристики в оркестъра и на сцената, майсторски направляваше певците в изключителните емоционално и вокално натоварени партии.
Певците – всички до един вдъхновени от новите задачи и елегантната обкръжаваща ги обстановка. Ще започна с Графинята – почти през цялото време тя е на сцената и има своите задачи извън написаните от композитора. С ветрилото посочва, отхвърля, завърта действието. Тя е ужасяващо красива, привлича всеобщо благоговейно обожание. Пресъздадоха я две певици, които не престават да ме изненадват с всеки следващ образ, в който ги откривам. Гергана Русекова – повече иронична, отколкото гневна, най-вече в сцената от четвърта картина, когато си спомня за славните парижки преживявания. Дори, бих казала, че гласът ѝ носеше онзи неустоим, сластен любовен привкус. И в следващото си свръхестествено явление тя беше забележително запомняща се. Весела Янева – сега си давам сметка, че това е първата голяма роля, в която я гледам. Огромно беше вълнението ѝ, но богатият ѝ тембрист глас придаде повече земни черти на героинята.
Ще продължа с граф Томски – благородник във всяко отношение, който заедно с придружаващите го Сурин и Чекалински е двигател на действието. Той е душата на компанията, на обществото, добронамереният приятел. Импозантен Венцеслав Анастасов с тънко чувство за стил и съзнание за значимостта на положението си – такъв беше неговият граф. Разбира се, гласът е съвсем овладян и закачливите нотки придават чар на интерпретацията му, особено в пасторалната сцена и във финалното забавление в игралната зала.
Руският баритон Антон Андреев беше точно в рамките на изискания бонвиван от висшето общество. Чудесен глас, маниери и елегантно сценично присъствие.
Мисля си, че Лиза е поредната роля мечта за Цветана Бандаловска. Ранима, крехка, отчаяно отдадена на обзелото я любовно опиянение – такава усетих нейната героиня, със специално изследване на тембровите нюанси за отделните състояния – нежни пианисими, метални височини, плавна кантилена. Във втората вечер с нетърпение очаквах Диана Гуглина. И в живота не можеш да подминеш срещата с нея безразлично. Още с първото си явяване на сцената тя обсебва вниманието. Пламтящ огън под ледена красота е нейната Лиза – великолепна визия и страстно вокално изживяване.
Атанас Младенов отново изпълни с благородно величие партията на княз Елецки, както и емоционално наситената ария. На втората премиера благородникът беше изпълнен от беларуския баритон Иля Силчукоу – лъчезарен тембър, елегантна осанка на типичен руски благородник.
Виолета Радомирска беше малкото бижу, красивото цветно изкушение в постановката. Дълбокият ѝ глас вълнува в двете арии на Полина във втора картина, както и в пасторалната сцена в трета.
В компанията на граф Томски хранителите и подстрекатели Сурин и Чекалински обживяват сцената със специални пластични решения. Чудесни Бисер Георгиев и Росен Ненчев, Ангел Христов и Ангел Антонов!
Ще завърша с Герман. Винаги се възхищавам на способността на Мартин Илиев да пречупи всеки образ през собствената си идея за него, без да загърбва поставените му режисьорски решения. Слушах го и на концертното изпълнение, но сега освен че разгърна богатството на гласа си, една идея по-героичен, отколкото приляга на образа, той майсторски разкри страданието, болката и отчаянието на своя герой. Украинецът Едуард Мартинюк даде невероятно точно претворяване на образа, който явно му е близък. Той е типичният отчаяно самотен руски офицер без потекло, търсещ бързо издигане във висшето общество. Точно с този тембър си представях певеца, който трябва да изпълни тази партия – нежен и галещ слуха.
Ще спомена и останалите по-малки роли: Росен Ненчев като Чаплицки, Николай Войнов като Нарумов, Юлиана Тодорова, Айла Добрева и Силвия Тенева като Маша и Прилепа, които бяха с ярки индивидуални характеристики и запомнящи се вокални изяви.
Цялостната пластична концепция, специално и неразривно свързана с вижданията на режисьора, подсилваше идеите за нетленността на случващото се на сцената, придаваше допълнителна увереност на героите.
Дали изпълненият с толкова страст, терзания и отчаяние живот е истински? Нека всеки, който е влязъл в залата на операта, сам да стигне до отговора. Трите маски, извеждайки нашия зрител от действието, ни оставят възможността да продължим преживяването от срещата с образите на Пушкин, музикално облечени от Чайковски и вплетени в разтърсващата драма на Вера Петрова.