Рецензия на доц. д-р Петър Пламенов за премиерата на „Електра“ от Рихард Щраус, излъчена в предаването „Каста Дива“ на програма Хоризонт по БНР.

Почти 110 години след написването на „Електра“ имаме възможност да я гледаме и на Софийска сцена.

Режисьорът е директорът на Операта Пламен Карталов, който вече наложи своята политика като един оперен просветител, за което ние, наистина трябва да му отдадем заслуженото. И чест, в това трудно време той не се колебае да заложи на висока естетика, на редки заглавия и да развива театъра и неговите изпълнители. И да си позволи лукса да не престъпи в едни територии, които не си заслужават, заради финансовата обезпеченост. А да запази високия стил, високия вкус, какъвто изисква „Електра“. Именно той преди десетина години, в началото на второто си дългогодишно завръщане като директор на Операта, започна със забележителната постановка на „Саломе“, където блесна огромният талант на Цветана Бандаловска. И сега той продължава с другата експериментаторска опера на Щраус - „Електра“. И двете заглавия са емблематични за музикалния модернизъм, емблематични за начина по който се преживява човека от новата епоха на света, от новата епоха в който по някакъв начин е развенчан метафизическия концепт. Не само, че се чувства изоставеността от божествената санкция, но се чувства и разпадането на личността.

Щраус, заедно със своя либретист Хуго фон Хофманстал, успява да преобрази античния мит, по който са писали и Софокъл, и Еврипид, и да го преразкаже по един напълно нов начин, който да отговаря на модерната безнадежност. На човека, който е възпитан с ирационалното и всъщност разбира, че неговият разум е една играчка, която не може да оправдае инстинкта, който в един момент надделява над личността и я превръща в залог на своите непрояснени от нищо игри. Именно това е "Електра". И струва ми се, че Пламен Карталов като постановчик е отчел това. Неговата постановка е изключително минималистична, стилна и едновременно с това психологически достоверна. Сценичният разказ, който успява да постигне, е толкова впечатляващ, не защото търси зрелищност, а защото успява да се вкопае в тази сложна психология, която предполага музиката, и която дава право на пиршеството на звука, без визуалната картина да го ощети по някакъв начин със своята разгулност. Затова са му помогнали, разбира се, изключителната сценография на Свен Йонке. На сцената всъщност виждаме, а това би трябвало да бъде един дворец в Микена на Агамемнон, който е превзет от любовника Егист и невярната съпруга Клитемнестра. Всъщност това е един съвременен образ на някакъв особен преплетен небостъргач. Осветлението е сиво-синкаво, безчувствено като че ли се намираме в някаква морга или в място, където ще се извърши изпитание. Има някаква клаустрофобичност, която нарочно се подчертава в затънтеното сценично пространство. Прозорците са огромни, но някак си притискат – като че ли няма въздух. И освен това те са прозрачни в сценичното пространство. Например слугините през цялото време присъстват и са решени като едни хищници, които се наслаждават на зрелището, на трагедията на самата Електра. Наблюдават, тълкуват действието и едновременно с това го водят. От друга страна тези прозорци са огледала на едно отсъстващо небе, на една празнота. Всичко е обхванато от  едно особено състояние – самота и пустота, а фонът е напълно черен, дори създава усещането, че това не е просто черноземът, а сякаш току-що разровен гроб.

В сценографското решение много е въздействащ финалът, където изведнъж тези прозорци започват да се разпадат и светът се превръща в една дрипа, носена от времето, която не може да продължи да носи тежестта на битието.

Хореографията е доста интересна. Тя е дело на Фреди Франдзути, който като че ли подпомага общото внушение, което иска да направи Пламен Карталов, а именно образите да не са близки до човешките, а напротив, да се връщат към животинското. И самата Електра е разтълкувана като една хищна пантера, която не може да устои в собствената си плът. Тя е ту граблива птица, ту хищна котка, която чака кого да задуши. Затова пък Клитемнестра е някаква царствена, бавна и импозантна майка-звяр, която е толкова свирепа, че маха малките си, които я дразнят и ги гледа с високомерие.

Единственият светъл образ е този на Хризотемис. В нея по някакъв начин е съхранена човещината.

Костюмите са дело на Лео Кулаш и на мен ми се струва, че ако беше проявил малко повече въображение и беше подпомогнал естетиката на Пламен Карталов и на Свен Йонке, може би, биха се случили по-ефектни, по-изразителни костюми. Някак си тези кожени дрехи, съчетани с гръцка туника, прекалено много напомнят за тази изтъркана естетика на насилието на властта, либидото на властното желание…Като че ли това е твърде голям шаблон, който по някакъв начин уморява зрителите.

Диригент на вечерта Евън-Алексис Крист, който много добре се справи и успява да овладее този стихиен оркестър, който всъщност не просто тълкува, присъства или акомпанира действието, но по някакъв начин е трагическият хор, който носи истината и целия космос. Всъщност, оркестърът тук е основният герой и основното постижение на вечерта. Наистина великолепна работа на българските инструменталисти. Медните духови инструменти постигат бляскав успех и силно присъствие. Те звучат могъщо, потресаващо, тъмно, сякаш извадени от подземията. Същото така духовите, флейтите – този щрайх, който насища напрежението, задъхана, сложна, красива, музикална картина. Наистина трагедията  дава възможност за постигане на катарзис. По някакъв начин и самите изпълнители са завладени от тази мощна енергия.

Като Електра се представи Лилия Кехайова. Тя има възможност като че ли за първи път да покаже и разгърне своя голям певчески талант. Разбира се, на места не можем да се съгласим с техническите решения, към които тя подхожда чисто вокално, защото Щраус по някакъв начин изисква една особена поривиста декламация, с едни възбудени придихания. Лилия Кехайова се опитва да постигне с мощ, но някъде гласът й не издържа и тя пренасилва, за да постигне ефекта. Когато гласът е стабилен, в първата част и в голямото й встъпление, разкрива различни цветове в своя тембър. Тук показа не само сладките средни тонове, но и мощта на своите височини.

Забележителна е Клитемнестра на Гергана Русекова. Нейният глас е почти необятен и притежава особена красота. И в интонациите на Гергана Русекова се усеща едно тъмно вино, на една бълбукаща кръв, на едно особено високомерие. Тя дори достига до едни контраалтови цветове, които наистина опияняват. Гергана Русекова прави едно забележително изпълнение на образа на Клитемнестра. Тя е много внушителна и много силна.

Изключително е изпълнението и на Хризотемис на Цветана Бандаловска. Това е една певица с много вкус, с много умения за акценти. И наистина тя притежава особено чувство за тази естетика, която й лежи по невероятен начин. Успява да разбере идеята на Щраус, че Хризотемис е носталгичният образ на жената. Тя успява да придаде наистина една лирическа  топлота и красота на образа. Копнежност, крехкост у Хризотемис и състрадание към драмата на всички герои.

Не бива да пропуснем и Орест на Атанас Младенов, който наистина изважда неочаквани тембри от гласа си. Той е много внушителен като майцеубиец. Студен и по някакъв начин решителен. Той пронизва със своя образ.

Също така много добре стоят петте прислужници в лицето на Румяна Петрова, Виолета Радомирска, Александрина Стоянова-Андреева, Ина Петрова, Силвия Тенева. Техните интересни гласове са много цветисти. Тук наистина трябва да признаем, че българският оперен глас е надарен с особена чувственост и, когато нещата са добре изработени, отрепетирани и се спазва точността на партитурата, тогава по някакъв начин се получава една особена магия, защото българските гласове са надарени с голяма яркост. Така се получава един много интересен и любопитен резултат.

Приятно беше присъствието и на Димитър Станчев, в ролята на Стар слуга, и на Ангел Христов като възпитател на Орест, който също добре постигна своята партия.

Изобщо „Електра“ е една опера, която е задължителна за всеки, който обича това изкуство. Защото тя не само продължава реформата на Вагнер и показва какво е възможно да се случи в полето на музикалната драма, но защото Рихард Щраус тук успява да покаже кое може да унищожи личността, а именно този варварски инстинкт към власт и налагане на омраза над другите. Именно това унищожава човека. Може да го отведе от разума и да го остави на пълния рационализъм, на онази хищност на подсъзнанието, която да унищожи човешкото. А човешкото се състои в възможността да разбираш, да състрадаваш и да стоиш далече от чудовищата на гордостта. Именно те са онези, които разтърсват човешкото. И ние днес като че ли знаем всичко това. Какво е, ако не алчността, какво е ако не нарцисизма и егоизмът, които ни убиват. Това е, което античната драма ни е завещала, което Щраус е усетил като заплаха за модерния човек.

https://bnr.bg/horizont/post/101378893