Акад. Иван Гранитски

Неизтощимата му енергия, непоколебимата му воля и несекващото му творческо вдъхновение десетилетия наред радват и вълнуват публиката у нас и в чужбина.

„Бурята на страстите и патосът на чувствата“ са думи на Артур Шопенхауер от неговото съчинение „За метафизиката на музиката“.

Струва ми се, че тази блестяща метафорична фраза на големия философ ни дава най-точния портрет за Пламен Карталов - една уникална фигура от съвременния ни културен живот. Неизтощимата му енергия, непоколебимата му воля и несекващото му творческо вдъхновение десетилетия наред радват и вълнуват публиката у нас и в чужбина.

Диапазонът на духовните търсения на твореца е извънредно широк – от  постановки на оперни произведения от най-ранните композиторски школи на Монтеверди, Пърсел, Галупи с основания от него още като студент  първи камерен оперен театър в България до монументалните му спектакли на открито в Италия, Бразилия, Гърция Хърватска,  Словения, България и др.  От автори като Стравински, Бърнстейн, Доницети, Росини, Верди, Пучини, Волф – Ферари, Маскани, Глук, Мусоргски, Чайковски, Холминов и много други от европейската музикална съкровищница, до титаните на различни поколения на българското композиторско творчество - Маестро Георги Атанасов,  Панчо Владигеров и Любомир Пипков, до взривяващите, поставени за първи път у нас мюзикъли „Цигулар на покрива,  „Мамма миа“, Клетниците“ и др,

Но истинската буря на страстите и патосът на чувствата се разгръщат от режисьора през последното десетилетие с работата му със Софийската опера, когато  последователно поднасят за първи път на българската публика гениалната тетралогия на Рихард Вагнер „Пръстенът на Нибелунга“ –  един от най-грандиозните проекти на първият оперен театър на България - национална културна институция, със световно значение и признание за последния половин век. И не само с цикъла от четири опери на тетралогията, „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете, следват ги още две от Вагнеровите  първи изпълнения за България „Тристан и Изолда“, “Парсифал“ , а също за първи път и отново в Софийската опера - „Електра“ от Рихард Щраус.

Неслучайно редица водещи чуждестранни музикални критици, диригенти и композитори подчертават  един нов златен период за Софийската опера, че нейните Вагнеровите постановки биха били гордост за най-големите европейски и световни сцени. Доказателство за това са и международните участия на националният ни оперен театър с гастроли в програмите на „Фестивал Любляна“, Словения, баварският фестивален театър във Фюсен, Германия, историческата сцена на Болшой театър в Москва, Русия. Не можем да пропускаме седемте гастрола на Софийската опера в Япония с избрани специално заглавия, главно в режисурата на Пламен Карталов.

В периода на подготовка и неколкократно представяне на тетралогията пет пъти от 2010 г. до 2017 г.,   виждаме как във всеки сезон се нажежава общественото културно пространство както у нас, така и в чужбина, и с другите опери на Вагнер „Тристан“ и „Парсифал“. Специално в София пристигат вагнерианци от над петнайсет страни: Германия, Австрия, Русия, Холандия, Дания, Швейцария, САЩ, Австралия, Южна Африка, Украйна, Англия, Хърватска, Уругвай, Турция, Аржентина и др.

За големия успех на постановките на Софийската опера има огромен принос големият Вагнеровия специалист и световно известен вокален интерпретатор, корепетиторът Рихард Тримборн. Маестрото работи седем последователни години с повече от петдесет певци, избрани от Пламен Карталов за работа с него.  Щастлив от резултатите Рихард Тримборн многократно отбелязва изключителното качество на певците на Софийската опера. Той посочва, че Вагнеровата тетралогия, както и другите драми на Вагнер, в режисьорския прочит на Карталов са истински апогей на изкуството, защото са усетени дълбоките митологични и философски измерения на този паневропейски проект, основаван на старогръцката, римската и германската митология.

Дитмар Полачек,  известен музикален критик от германското списание „Опернвелт”, допълва, че Пламен Карталов поставяйки Вагнеровата тетралогия е „извършил нещо невъобразимо, нещо за което не достига и най-високата оценка“.

Новаторската, революционно-режисьорска концепция се състои в това да покаже дълбокия философски характер на Вагнеровата музика и драматургия, да разкрие невероятната хармония на музика и поезия, на митология и съвременно звучене, за да усетят днешните зрители космическата безкрайност и величие на Вагнеровите послания. Режисьорът споделя и следва Вагнеровото понятие за гезамткунстверк, тоест цялостно произведение на изкуството. Модерният музикален театър с неконвенционалните си средства е призван да разкрие пред зрителя фантастичния реализъм на Вагнеровата драматургия. Разбира се, за това се иска режисьорът да има не само голямо въображение и тъй рядко срещащото се при този тип творци дуенде или божествено вдъхновение, но и къртовска работа по организацията и осигуряването на ресурси на цялостния проект, за да зазвучи той съизмеримо със световните образци и  като един хармоничен артистичен ансамбъл.

Целият екип на режисьора успява да постигне интеграция на сцената с променящи се на принципа на кинетична виртуозност декори, с професионалното изпълнение на петдесетината най-достойни и то само български певци с вагнерови гласове, но играещи и като истински драматични актьори. Може би ключът към успеха се дължи на способността за висока степен на абстрактно мислене и това  помага да се обхване грандиозния Вагнеров замисъл като цяло, както и детайлизираната и фина работа с артистите. Световната и българска музикална критика изтъква приноса на Пламен Карталов като новаторство и нови форми на представяне на музиката на Вагнер като театър на големи идеи. Тук трябва да посочим и развитие на мениджмънтско и продуцентско мислене,  от камерните форми до мегапроекти на открито със създаването на нови културни пространства като „Сцена на вековете“, „Опера на площада“, „Опера в парка“ „Опера на върховете – Белоградчишки скали“, пещера „Магура“, за която е създаден пърформанса „Вагнер-Магура“.

Всъщност българските постановки на Рихард Вагнер в Софийската опера са хроника на един изумителен подвиг и неоценим принос към съвременната българска и европейска култура.

Преди три години паралелно с Вагнеровите опуси, Софийската опера поднесе на публиката една нова своя внушителна сценична визия  на операта „Янините девет братя“ от Любомир Пипков.

Тя следваше отпечатаните в научно изследване  режисьорски ракурси върху великата опера на композитора. Те като в огледало се съизмерваха в уникален набор от хроника и оценки на музикалната критика за първите постановки на Пипковата опера през 30-те години на миналия век. Това е и епохата „Родно изкуство“, онзи духовен барометър, който дава импулс за новата интелектуална траектория на България и в нея се заквасва новата енергия за истински взрив на велики примери на хора на духа и изкуството. Това е и сила и кипеж за модерно творчество на българските творци.

Сега, след бравурното десетилетие на Софийската опера, посветено на магията на Вагнеровия театър и представянето на целия корпус от Вагнерови драми на Софийската опера пред българската публика, маестро Пламен Карталов събира в пореден  внушителен том всичко, свързано с благородната лудост и магия по поставянето на тези спектакли. Книгата “Моят Вагнер със Софийската опера“ е структурирана в десет глави, които проследяват детайлно хронологията на работата върху Вагнеровите музикални драми, блестящите им постановки в България и чужбина, преминали със зашеметяващ успех и високо оценени от публиката и световната музикална критика.

Проследява се работата по отделните постановки по години и ние виждаме как Пламен Карталов непрекъснато разгръща и доразвива своята сценична енергия. Работата по постановките се превръща в постоянно врящо действие в бушуващия и безбрежен океан от звуци във визуално  действие. Защото главната цел на маестро Карталов е да покаже на зрителите сценичния полифонизъм на действието, да разгърне философската и психологическата архитектоника на сценичния стил и да подчертава непрекъснатото развитие на функцията на сценографията, костюмите, осветлението, и всичко това в подчинено на Вагнеровата музикална драматургия хомогенно цяло.

Пламен Карталов, и неговата режисьорска палитра във цялостното му творчество и сега са марка на авторски действен кинетичен динамизъм на действието, следвайки принципа си и кредо на портретуване в непрекъснатост на идеи и детайли, фентъзи мизансцени  и вълнуващи сценични послания, за да създаде последователност от сцена към сцена, и от действие към действие. И всичко това е в името на главната цел – да се разбере свръхпредназначението на символа за непрекъснатост на Пътя. Така се следва и философската, и музикално-драматичната основна идея на самия Рихард Вагнер.

В едно свое интервю Пламен Карталов много лаконично и точно формулира своя подход към сакралните драми на поета-философ Вагнер: „Привлича ни неземното, божествено горене в духовната и искряща мистика на фантазното действие – от легендата и на философските послания с героите и стремежа им към финалната нирвана.“

Тук не можем да не споменем и възторжената оценка на музикалният наблюдател на най-авторитетното австрийско музикално списание „Дер Нойе Меркер” д-р  Клаус Биланд за работата на Пламен Карталов по Вагнеровата тетралогия: „Изключително с български творчески ресурс, подготовката е едно героично начинание, което обхваща много години организация, отдаденост и труд“. Със своите представления от 2010 до 2017 г. Софийската национална опера остави отчетлив отпечатък във Вагнеровия свят, завръщайки се към основните послания на неговите знаменити творби чрез един много ценен контраст спрямо постановъчния стил на „режисьорския театър“ в последно време.“

В книгата „Моят Вагнер със Софийската опера“ се проследява не само хронологията на постановките на  Вагнеровите драми, но и философията на режисьора в процеса на подготовката и осъществяването на крайния продукт. Много ценни са главите, в които се разглежда процеса на визуализация на музиката и реализация на сцената, бележките за творческия екип, за уникалния принос на Рихард Тримборн, внушителната подборка от режисьорски анализи и интервюта на самия Пламен Карталов, огромния обем от отзиви за постановките на „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“, „Залезът на боговете“, „Тристан и Изолда“, „Парсифал“ и изумителната му постановка под земята, и по-точно в пещерата Магура, в чиято пазва са съхранени прочутите скални рисунки от седем хиляди години, специално дошлите посетители  за пърформанса „Вагнер – Магура“, както и хрониката на гастролите на Софийската опера извън България, където са поместени най-възторжени оценки за постановките на маестро Пламен Карталов и екипа на Софийската опера. В редица свои изявления и режисьорски бележки творецът разсъждава колко е важно да се разбере актуалното звучене днес на Вагнеровите послания, които биха могли да бъдат мощна контратеза на опростачената и завлядана от плебейщини днешна улична интонационна среда.

Но може би най-голямото постижение на Пламен Карталов и в дръзновението за поставяне на Вагнеровите музикални драми на българска сцена, и в конструирането на внушителния том с емблематичното заглавие „Моят Вагнер със Софийската опера“ е в това, че той успява да разгадае и да пресътвори адекватно магията на Вагнеровите сценични картини. В това отношение режисьорът се превръща във вдъхновен и виртуозен архитект на мизансцена. 

Дългогодишно е ползотворното сътрудничеството на Пламен Карталов с художника Николай Панайотов, ярък живописец и творец, но никога досега не се занимавал със сценография и костюми. Големият опит на режисьора, пълното доверието към колегата му, изискванията  и насоките за разгръщане на свръхдинамична сценична партитура за да се свържат в едно цяло четирите опери от цикъла,  чрез кинетична разработка на всяка сцена в постигане на хармония в кинематографично монтажно мислене  на единната концепция, дават забележителен резултат.

Постигнато е внушението за мистичност и езотерична чувствителност на музиката на Вагнер. Навсякъде и невидимо се търсят корени  с рефлексии от древногръцката трагедия и театъра на Шекспир. По този начин дългогодишните Сизифовски усилия на творческите и технически екипи с адрес, както към познавачите на Вагнеровия театър, а също така и към откриването на нова публика за композитора в България, се увенчават с успех. Вагнерианците идват в продължение на няколко години за да видят в представите си „своя” „Пръстен” но направен сега от българи, творба, която знаят наизуст в оригинал - всяка мелодия и всяка дума.

Поставянето на тетралогията „Пръстенът на Нибелунга“, както и другите музикални драми на Вагнер „Тристан и Изолда” и „Парсифал”, доказват, че Пламен Карталов и неговия екип не само следват убедено и неотклонно мисията си през годините, но и постигат  с увереност тази своя свръхзадача.

Тук трябва да посочим и едно друго удивително качество на режисьора - често да се завръща Рихард Вагнер на сцена в България за нов живот. Трансформирането на мита, приказното, фантастичното, полифоничното съчетание на музикалната еманация на поетичната реч, която според самия Вагнер трябва да звучи вечно у слушателя, със сложната драматургия (да си спомним, че някои от драмите са с продължителност повече от пет часа), неизтощимите творчески инвенции на постановчиците, диригент, режисьор, художник, авторите на мултимедията  и осветлението да прилагат функцията им за ефекта на сценичното внушение на стихомелодията, заедно с вълшебните солисти – певци, огромният оркестър и хор, изтръгват ансамблова звънка лирическа субстанция, елегантна тонова нюансировка, пластичност, експресивност, драматична и лирична дикция у изпълнителите, нарастващата динамика на разгръщащото се драматургично действие.

Всичко това, а и цялостната досегашна вдъхновена дейност на маестро Пламен Карталов, ни го разкрива не само като един от духовните стълбове на съвременната българска музикална култура, но и като средоточие на „бурята на страстите и патосът на чувства“, ако си спомним отново афористичната фраза на Артур Шопенхауер.

Несъмнено книгата „Моят Вагнер със Софийската опера“ e събитие от културния живот на съвременна България, както и паметник на един духовен подвиг.

https://epicenter.bg/article/Granitski--Plamen-Kartalov-e-sredotochie-na--buryata-na-strastite-i-patosat-na-chuvstva-/381010/6/0