22 май 1813 г., Лайпциг – 13 февруари 1883 г., Венеция

Вагнер отрано изгубва баща си и израства в дома на втория си баща, драматичния актьор Лудвиг Гайер. Не е дете- чудо като Моцарт или Росини – увлича се повече от литературата и близките му вярват, че ще стане поет. Тоновото изкуство също го привлича, започва да учи пиано, да изучава музиката на Бетовен и да композира. Двайсетгодишен е концертмайстор на операта във Вюрцбург, където съчинява своята първа сценична творба – „Феите“, в духа на широко разпространените по онова време немски фантастични приказни опери. Следва „Забрана на любовта“ по Шекспировата комедия „Мяра за мяра“, която му донася първия успех, макар че се играе само веднъж. Още тогава Вагнер решава, че трябва да реформира жанра опера и да създаде нов тип музикален спектакъл, съчетаващ равнопоставено музиката, театъра и литературата. Този вид спектакъл, който той нарича „музикална драма“, според него ще притежава „огромна действена сила“ и може да стане „мощно оръжие за социално преустройство на обществото“. Първи опит в тази насока е „Летящият холандец“ – творба, в която макар и частично се реализират тези реформаторски търсения. Идеята на операта – изкупване на греха чрез любов саможертва, ще открием и в следващите сценични опуси на композитора. С „Холандеца“ Вагнер започва да използва широко своя любим похват за музикална характеристика, наречен „лайтмотив“, или водещ мотив. С лайтмотивите той разкрива смисъла на онова, което става на сцената, мислите и чувствата на героите, подсказва хода на по-нататъшните събития.

През 40-те години на XIX век композиторът се увлича от легендарните рицарски сюжети и написва две от най-хубавите си опери: „Танхойзер“ (1843¬1845) и „Лоенгрин“ (1845-1848). В тях отива по-далеч в реформата си, но не скъсва изцяло и с добрите оперни традиции.

След революцията от 1848 г., която разтърсва Европа, Вагнер е в емиграция до 1862 и е политически преследван заради участието си в Дрезденското въстание от 1849 г. През тези години той започва работа над „делото на живота си“ – тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ по мотиви от германо-скандинавския епос. По това време написва и прочутите си статии- манифести: „Изкуство на бъдещето“, „Изкуство на революцията“ и „Опера и драма“, в които точно формира своите идеи за реформата в операта.

През 1874 г. тетралогията е завършена. В нея влизат четири монументални музикални драми: „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“. Първото изпълнение е в град Байройт, където за придворния композитор Вагнер бил построен специален театър от младия баварски крал Лудвиг. В наши дни там се провежда ежегодно голям летен оперен фестивал, на който се представят в нови постановки Вагнеровите сценични опуси.

Последната опера на Вагнер „Парсифал“ е написана година преди смъртта му. Действието се развива в мистичното небесно царство на Граал.

След Вагнер операта вече не може да бъде същата. Влиянието му е огромно и стига дори до Верди – „Отело“ и „Фалстаф“ следват някои от принципите на неговата естетика. „Експресията и инструментацията у Вагнер – пише Николай Римски- Корсаков, – блясъкът и невероятната изразна сила и мощ на неговия оркестър са наистина изумителни.“

Огнян Стамболиев