Пенка Тороманова

26 мар 2016Софийска опера и балет

Пенка Тороманова

Пенка Тороманова - сопрано, родена на 26 март 1892 г. във Варна, починала на 9 октомври 1961 г. в София.

След завършване на средното си образование заминава за Швейцария, където учи пеене и пиано в Консерваторията в Женева в годините от 1909 до 1913. След дипломирането си се завръща в България и става солистка в „Българската оперна дружба“ в София. На 14 януари 1914 г. е нейният дебют в ролята на Леонора в операта „Трубадур“ от Верди. През годините 1915-1917 тя продължава специализацията си в Женева. После наново идва в София и през годините от 1917 до 1931 е солистка в „Оперната дружба“ и след това в Софийската народна опера.

През този период Тороманова изнася и редица концерти в различни български градове, подобно на много от другите си оперни колеги. От началото на 20-те години Тороманова гастролира и в чужбина, преди всичко в Полша през 1923 г. и в Германия – в Берлин през 1929 г. Между 1929 и 1930 г. провежда и първата си педагогическа дейност като преподавател по оперно пеене в „Hochschule für Musik“ в Берлин.

Заедно с певческата си кариера Пенка Тороманова показва голям интерес и към педагогическа работа и особено след окончателното си завръщане в България в началото на 30-те години се отдава изключителна на тази дейност. Известни здравословни проблеми са причина да преустанови вокалните си изяви след 1931 година. От тогава започва и редовната й педагогическа работа в Музикалната академия в София. Певицата Елисавета Йовович и певецът Събчо Събев са едни от най-успялите й студенти. Също така и починалата преди няколко години в София певица Иванка Митева-Коларова, съпруга на писателя Емил Коларов, която надхвърли 100-годишна възраст, е била ученичка на Пенка Тороманова.

Що се отнася до репероара на Пенка Тороманова, известни са някои от ролите й освен тази на Леонора, като: Маргарита във „Фауст“ от Гуно, Аида в едноименната опера от Верди (нейна коронна роля), Сантуца в „Селска чест“ от Маскани и други. За съжаление, в Уикипедия няма страница на български език за Тороманова, нито в други електронни портали с малки изключения, и то на чужд език. Както често се случва – писах вече за това с известна похвала – Българското национално радио редовно посвещава предавания за именити български артисти. На 31 март 2012 г. във връзка със 120 години от рождението на Пенка Тороманова е излъчено предаване за нея. Ето текста:

Спомен за Пенка Тороманова
публикувано на 31.03.2012 г.

„Певицата, изпълнила за първи път на българска сцена ролята на Аида, има драматична съдба. ПЕНКА ТОРОМАНОВА-РАДЕВА е родена на 26 март 1892 г. във Варна. Учи пеене и пиано в Женевската консерватория, после се връща в България и участва в постановките на Оперната дружба. Освен оперни спектакли и концерти в страната, Тороманова започва и преподавателска дейност. Сред нейните ученици са Елисавета Йовович и Събчо Събев.

Успехите на сцената обаче са съпроводени с трагични събития в личния живот на Пенка Тороманова. Чуйте повече от Красимира Йорданова в рубриката Помните ли...

Програма Хоризонт – Музика – Алегро Виваче“.

Намерих само сведения за мястото, където е погребана. В Гугъл при при влизане с нейното име в Сайта на Софийските централни гробища може да се прочете следната информация:

София помни – карта на Централния гробищен парк на град София

Парцел 34:

......... проф. Пенка Тороманова Радева (1892-1961) - българска оперна певица и преподавател; изпълнила за първи път на българска сцена ролята на Аида; завършва Женевската консерватория; родом от Варна.

(край на справката)

Даже тук е отбелязана и титлата й в Музикалната академия като професор. И се питам, как е възможно поне да няма в електронните медии или в сайта на Софийската народна опера или в сайта на Музикалната академия поне една нейна снимка. Ако не беше портала на г-н Франк Фишър в САЩ с данните за ония 100-120 български оперни певци, където има една нейна снимка и аз я публикувам тук след статията си (да поздравим г-н Фишър, че като американец е открил някъде тази снимка!), ние няма и до ден днешен да си представим как е изглеждала тази забележителна певица и вокален педагог, пяла за пръв път на българска сцена в ролята на Аида. Забележете, през 60-те години на миналия век фототехниката е вече така развита, че е невъзможно да няма нейни снимки. Да не говорим за Уикипедия – за Пенка Тороманова няма още поне една малка страничка!

Нека днес на 26 март 2016 г. да си спомним за нея по случай 124 години от рождението й. Мир на праха й, може би на гроба й в парцел 34 има паметник с нейна снимка.

Снимка на певицата Мара Фратева-Христова, която заедно с днешната юбилярка Пенка Тороманова са изпълнявали ролята на Тоска в операта от Пучини на сцената на Софийската народна опера в първите десетилетия на миналия век.

Цитат от една статия в списание от тези години:

" .... В тази обява на управата има и друго нещо, което не бива да се отмине. Тя разправя, например, че „понастоящем се работят и в началото на м. април ще бъдат готови декорите за „Пикова дама“. Ще бъдат изнесени значи, за цял сезон само две нови опери. Подчертаваме – само две нови опери, когато в по-раншни сезони са се изнасяли поне 3-4 нови опери. Но, ще каже управата, как се изнасяха? - Така, както и тази минута се играят на сцената, без ни най-малка промяна. А днес имаме още тоя грамаден артистичен и технически персонал! Обръща и друго едно обстоятелство внимание в тая обява на оперната управа (в. „Знаме“ от 6.1.1915 г.): че при разпределяне ролите на операта „Тоска“, на първо място е турено името на г-жа Фратева-Христова, известно е на обществото, че ролята на Тоска се изнесе с голям успех от г-жа Пенка Тороманова-Радева. Питаме управата на операта: г-жа Фратева-Христова, към която храним най-голямо почитание и уважение, артистка ли е в операта? Чакаме отговор и ще се повърнем.....Изнасяме всички тия неразбории в оперната управа, за да се види и от обществото и Министерството на Народното Просвещение, че тя след като изтърва нишката по много важни въпроси изтърва я и по най-важната своя длъжност – репертуара на операта, като го реди през м. януарий, значи 6 месеца след откриването на сезона“.

(край на статията във в. „Музикален преглед“)

Който се интересува от подробности, те са дадени в статията по-долу.

------------------------------------

Драги приятели на оперната музика, и днес на 26 март 2016 г. имаме юбилей на оперна артистка от „златните години“ на българското оперно изкуство в периода на зараждането му – първите десетилетия на миналия век. Това е сопраното Пенка Тороманова, родена на този ден през 1892 г. във Варна. Заедно с плеадата певци и певици, основали „Българската оперна дружба“, прераснала после в Софийска народна опера през 1922 г., тя е дала голям принос към това изкуство не само като певица, но и като вокален педагог, предал опита си на десетки следващи дейци на оперното изкуство.

Ето откъс от тази история: „..... В трупата на Дружбата постепенно се вписват имената на изтъкнатите български певци - Петър Райчев, Стефан Македонски, Христина Морфова, Ана Тодорова, Мария Милкова - Золотович, Цветан Каролев, Петър Золотович, Диана Герганова, ПЕНКА ТОРОМАНОВА, Мария Митович и др., постановките се осъществяват от Драгомир Казаков, Константин Михайлов - Стоян, Петър Райчев, Христина Морфова, танците са дело на Александър Александров, Пешо Радоев, Руска Колева. Декорите и костюмите се проектират от родоначалника на българската сценография Александър Миленков. До 1922 г. Българската оперна дружба се поддържа от неуморната работа и ентусиазма на творци, които успяват да докажат, че в България има условия за оперно изкуство. Борбата за признание се увенчава с успех - през 1922 г. Дружбата става държавна и се именува Народна опера. През 20-те и 30-те години се открояват имената на певци като Елисавета Йовович, Цветана Табакова, Катя Спиридонова, Констанца Кирова, Събчо Събев, Илка Попова, Михаил Попов, Павел Елмазов, Михаил Люцканов, Георги Хинчев, Иван Петров. Наред с въздигането на оперната трупа се комплектува и балетната трупа с нейния първи самостоятелен спектакъл през 1928 г. - "Копелия" на основателя на професионалния балет в България Анастас Петров....“

Пенка Тороманова е родена на 26 март 1892 г. във Варна. След завършване на средното си образование заминава за Швейцария, където учи пеене и пиано в Консерваторията в Женева в годините от 1909 до 1913. След дипломирането си се завръща в България и става солистка в „Българската оперна дружба“ в София. На 14 януари 1914 г. е нейният дебют в ролята на Леонора в операта „Трубадур“ от Верди. През годините 1915-1917 тя продължава специализацията си в Женева. После наново идва в София и през годините от 1917 до 1931 е солистка в „Оперната дружба“ и след това в Софийската народна опера. През този период Тороманова изнася и редица концерти в различни български градове, подобно на много от другите си оперни колеги. От началото на 20-те години Тороманова гастролира и в чужбина, преди всичко в Полша през 1923 г. и в Германия – в Берлин през 1929 г. Между 1929 и 1930 г. провежда и първата си педагогическа дейност като преподавател по оперно пеене в „Hochschule für Musik“ в Берлин.

„На 31 януари 1911 г. във Враца се ражда оперната прима Иванка Митева. Завършва гимназията в родния си град и пристига в София на прослушване при Иван Вулпе. Той подготвя младото момиче "със злато в гърлото" за изпита в Музикалната академия, където й преподава ПЕНКА ТОРОМАНОВА“

(край на цитата)

През м. май 2006 г. при честване 80-годишнината на Софийската музикална академия „Панчо Владигеров“ се споменава и името на Пенка Тороманова като една от първите преподавателки в това учебно заведение. Ето откъс от официалното съобщение в пресата: „..... Възпитаниците и преподавателите на Музикалната академия повече от осем десетилетия са в елита на световното музикантство. Изучават се 30 специалности в три факултета - Теоретико-композиторски и диригентски, Инструментален и Вокален факултет, към който са специалностите "Балетно изкуство" и "Поп и джаз изкуство". В училището се обучават 900 български и 140 чуждестранни студенти в трите образователни степени - бакалавър, магистър и доктор, както и многобройни специализанти и участници в майсторски класове. Сред основоположниците и първи преподаватели в академията са Андрей Стоянов, Димитър Попиванов, Димитър Радев, Димитър Хаджигеоргиев (първият директор), Добри Христов, Иван Вульпе, Иван Торчанов, Иван Цибулка, Мара Маринова-Цибулка, Никола Абаджиев, Никола Атанасов, Никола Стефанов, ПЕНКА ТОРОМАНОВА и други. През 30-те и 40-те години на миналия век в педагогическия й състав фигурират вече имена, знакови за нашата музикална култура, мнозина от тях - утвърдени и в европейски мащаб. Между тях са Панчо Владигеров, Асен Карастоянов, Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Любомир Пипков, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев, Георги Златев-Черкин, Людмила Прокопова, Христина Морфова, Христо Бръмбаров, Владимир Аврамов и други ..... (22.05.2006)“.

(край на цитата)

Спомен за Пенка Тороманова
публикувано на 31.03.2012 г.

Програма Хоризонт – Музика – Алегро Виваче“.

Предполагам, че Красимира Йорданова разполага с много повече сведения за живота на Пенка Тороманова, специално подробности за „трагичните събития“, за които загатва в това предаване. На това място бих направил едно предложение: редно е такива институции като Българското радио, които разполагат с такъв огромен „златен фонд“ от музикална информация и записи, да участват по-дейно в организираното списване в Уикипедия на съответни страници на български език за всички български артисти от света на музиката. Един път вече намекнах за това. Точно тук е проблема кой да поеме инициативата? - Министерство на културата, ИИИ (Институт за Изследване на Изкуствата към БАН – при него се защитават докторски дисертации в областта на оперното изкуство, например през 2014 г. за историята на оперните театри в Стара Загора и Русе), Българското радио, Оперите в София, Русе, Пловдив и другаде или кой? Не е наш проблем, според мен – Министерство на културата, то отговаря за общата дейност на всички институции в тази област. Дано един ден това стане – електронните медии се налагат и трябва да съдържат всичко, което стои пръснато в разни отделни архиви и институции.

Пишейки днес за Пенка Тороманова ми попадна една информация от по-общ характер, отнасяща се за историята на Софийската опера в този период, по-конкретно през сезона 1924/1925 година, в която се споменава и нейното име.

Забележителна е критиката, която се упражнява към ръководството на оперния театър по отношение на репертоарната политика на същото, която крие интересни изводи. Тази критика идва не от софийски източник, а от Стара Загора. С любопитство научих, че в тези години в Стара Загора – отдавна известен град с музикалните си традиции – съществува клон на „Съюза на професионалните музиканти в България“ - една твърде авторитетна организация в страната, която издава свой печатен орган в Стара Загора (може би и в други клонове в страната). Това е в. „Музикален преглед“, който излиза два пъти месечно в 4 страници. В брой 3 от 18 януари 1925 г. четем на стр. 1 статия с автор „Хиперион – София“ (сигурно псевдоним) със заглавие: „Тазгодишния репертуар на операта“ (запазвам оригиналния текст и правопис, като осъвременявам някои букви, които днес не се ползват: е-двойно, ер-голям в края на думи от мъжки род, звука „ъ“ - за него имаше специална буква тогава):

„Макар половината от сезона да е изминал вече, по всичко изглежда, че управлението на операта още не е установило репертуара за текущия сезон. Кога се нарежда репертуара за сезона, това е известно на всеки, който малко-много борави с театралното дело: това става веднага след приключване на стария сезон, т.е., към 1 юлий. Така се прави по важни, много важни причини, защото поставянето на новия репертуар е свързано с технически причини от разно естество.

Действително, управата на операта с приключване на сезона възвести, че през новия сезон ще бъдат поставени оперите „Майска нощ“ - Римски-Корсаков, „Маскараден бал“ - Верди и „Милкана“ - от покойния Дим. Караджов. Този репертуар беше обявен във вестниците ако се не лъжа, в края на м. юлий. И макар и да изминаха вече цели 6 месеца, виждаме, че нито една от тия опери не е изнесена. А какво се върши през туй време? Четете афишите и ще видите – предъвкват се 3-4 стари опери, които нито интерес възбуждат у публиката, нито оперната каса има от тях някакви приходи. Повтаряме и подчертаваме: цели шест месеца вече на оперната сцена нищо ново, при един персонал солов и технически, който по брой даже най-голямата чуждестранна опера няма и който всеки месец поглъща грамадни заплати без да ги оправдае.
Ще направи впечатление обстоятелството, че в репертуара е предвидена българската опера „Милкана“ от покойния Дим. Караджов и всеки ще се попита: тогава защо се напада управлението, че игнорира родното творчество? Заявяваме на всеуслошание, че включването на тая опера в репертуара е една безподобна шашарма от управата на операта. Последната и до тая минута няма на ръка операта „Милкана“. Тя се постави в репертуара, за да се заблуждава обществото и прямото началство – Министерството на Народното Просвещение.

Казвали сме и други път, повтаряме пак, че управата на операта се указа негодна да нареди репертуара й за един сезон. През м. юний м.г., както споменах, беше обявен някакъв репертуар, от който нищо до сега не видяхме на сцената. Днес, на 9 януарий 1925 год., оперната управа обявява нов репертуар за сезона, обаче, от оперите „Маскараден бал“ и „Милкана“ - ни помен, а се казва дословно: „До края на театралния сезон 1924/25 г., Народната опера ще изнесе на нашата сцена две нови опери: „Майска нощ“ - Римски Корсаков и „Пикова дама“ - Чайковски“. Значи, само Руски репертуар. Защо? От три години „художествени ръководители“ и „главни диригенти“ при операта са руси и българското общество слуша почти само руски опери. Когато тия служби се заемат от немци – немски опери, а възможно е един ден да се заемат от китайци, японци и др. - тогава ще чуваме само китайски и японски опери. Просто, да се завиди на оперната управа за тая чудесна мисъл по уредбата на репертуара.

В тази обява на управата има и друго нещо, което не бива да се отмине. Тя разправя, например, че „понастоящем се работят и в началото на м. април ще бъдат готови декорите за „Пикова дама“. Ще бъдат изнесени значи, за цял сезон само две нови опери. Подчертаваме – само две нови опери, когато в по-раншни сезони са се изнасяли поне 3-4 нови опери. Но, ще каже управата, как се изнасяха? - Така, както и тази минута се играят на сцената, без ни най-малка промяна. А днес имаме още тоя грамаден артистичен и технически персонал! Обръща и друго едно обстоятелство внимание в тая обява на оперната управа (в. „Знаме“ от 6.1.1915 г.): че при разпределяне ролите на операта „Тоска“, на първо място е турено името на г-жа Фратева-Христова, известно е на обществото, че ролята на Тоска се изнесе с голям успех от г-жа Пенка Тороманова-Радева. Питаме управата на операта: г-жа Фратева-Христова, към която храним най-голямо почитание и уважение, артистка ли е в операта? Чакаме отговор и ще се повърнем.

Изнасяме всички тия неразбории в оперната управа, за да се види и от обществото и Министерството на Народното Просвещение, че тя след като изтърва нишката по много важни въпроси изтърва я и по най-важната своя длъжност – репертуара на операта, като го реди през м. януарий, значи 6 месеца след откриването на сезона“.

(край на статията във в. „Музикален преглед“)

Интересна статия, показваща порядките в Софийската народна опера в периода на първите години, когато става държавна, т.е, преминава към субсидиране от държавата. Докато от 1908 г. до 1922 г. имаме фирмата „Българска оперна дружба“ (в статиите ми вчера за Константин Михайлов-Стоян и за Стефан Македонски писах доста за този период, когато артистите често или не получават редовно заплати, или както при Стефан Македонски той отива да работи като драматичен артист в Народния театър поради липса на средства за операта).

Виждаме как тези пионери на оперното дело просто се жертват в името на идеята, а след 1922 г. нещата вземат обрат – голям щатен ансамбъл от артисти и помощен персонал, а при това съвсем незначителен репертоар. Не вземам никакво становище, защото не съм свидетел на тази епоха, но от многото статии, които написах през последните 30 месеца, в които става въпрос за оперния живот през тази епоха в България правя извод, че много неща не са били в ред – завист, уволнения, интриги и други, без да влизам в подробности.

Що се отнася до днешната юбилярка Пенка Тороманова, както разбирам от горната статия тя е била много добра в ролята на Тоска, но е имало известно предпочитание на управата към г-жа Фратева-Христова. Не познавам тази певица от онова време, но понеже от статията се разбира, че не е била член на Софийската опера, потърсих в Интернет сведения за нея. Не открих нищо, освен един-единствен линк с нейното име, който води към името на един пловдивски благодетел от тези години – крупен търговец на тютюн, преселил се от Беломорска Тракия в Пловдив и развил огромна дейност, не само търговска, но и благотворителна. Нарича се Димитър Кудоглу и съм сигурен, че за много жители на Пловдив това име е познато. Искам да дам малко информация за него, тъй като историята е интересна за всички нас, които не го познаваме

(откъси от линка в Интернет):

„Димитър Кудоглу раздава приживе несметните си богатства в полза на бедните и страдащите, но държавата ни погубва всичко, което Благодетелят й оставя в наследство“.
Името на Димитър Кудоглу е забравено отдавна, не го знаят дори в Пловдив - града, който през първата половина на миналия век го боготвори, нарича го свой съгражданин, нищо че е живял в него едва три години. Когато стане дума за благотворителност и меценатство, сещаме се най-вече за братя Евлоги и Христо Георгиеви, завещали 6 млн. лв. за строежа на Софийския университет. Те обаче нямат щастието на Благодетеля, както наричат Кудоглу в Града под тепетата. Той дарява приживе огромна част от приказното си богатство, вижда с очите си плодовете на благочестивото си дело и се радва на признателността и благодарността на своя народ. Това подчертава на няколко пъти в разказа си пловдивският стоматолог д-р Димитър Братанов, наследник на големия българин.

Срещата ни е в дома на доктора - стара солидна сграда, запазила изискания си аристократичен дух на няколко крачки от централния площад в града. Тя е сред малкото запазени материални спомени от несметните богатства на Благодетеля. Кудоглу я подарява на любимия си племенник Димитър Турдоглу, дядо на д-р Братанов. Точно от балкона на този дом през 1927 г. заможният българин се радвал на реализираната си дългогодишна мечта - да сътвори „Дом на благотворителността и народното здраве“, наречен на името му.

Кой е Димитър Кудоглу? Фамилията е странна, нетипична с наставката си, но е чисто българска - Кудови. Турското „оглу" идва като признание към предците. Вземат го мъжете от Беломорска Тракия, които търгуват с рязан тютюн в Истанбул. Корените на рода тръгват от село Габрово, Ксантийско, където през 1862 г. се ражда Димитър (б.а. Б.К.: Никога не бях чувал за населено място с името Габрово – градът в България, където аз съм роден и отраснал. Затова бях впечатлен, че в тия времена има село край Ксанти в Беломорска Тракия със същото име). Отгледан е заедно със сестра си Мария в семейството на благочестиви християни, за които да правиш добро е смисъл на живота. В село Габрово тютюнопроизводството е традиционен поминък. Местните отглеждат с къртовски труд качествен и много търсен тютюн, но се замогват бързо. Бащата Петър Кудоглу е сред първите, сдобили се със собствен чифлик. Димитър завършва френския колеж в Цариград, после трупа богатство като търговец на тютюн в Ксанти. През 1903 г. заедно със съпругата си Екатерина се премества в Дрезден, тогава център на европейската търговия с тютюн. Семейството живее в лукс - в голяма красива къща, истински замък, с лятна градина с нацъфтели магнолии. На първия етаж са трапезарията, салонът за пушене и работният кабинет с богата библиотека, зимна градина. Мраморното стълбище се вие към втория етаж и отвежда до спалните помещения и семейния параклис.

Според записките на Недко Каблешков, адвокатът на Кудоглу, семейството живее в истински палат, който мъчно би описал и най-талантливият писател. „Не вярвам друг българин, па даже и българският цар да е живял някога в такова разкошно жилище, с такава изящна и скъпа мебел. Множеството салони, спални, трапезарии, оранжерията са изпълнени със статуи и картини от видни майстори. "Кудоглу разполага с автомобил и шофьор. Цяла фирма се грижи и за любимия му бял кон. Тази аристократична къща винаги е пълна с хора - вратите й са широко отворени за близки, роднини, приятели, търговски партньори. Българинът купува в Дрезден две къщи. Втората служи за българско консулство. Каквото и да прави той обаче, не забравя родния си край. През 1908 г. създава лечебница в Габрово, плаща заплата на лекаря, лекарствата на болните. Дарява бащината си къща за училище и финансира преустройството й. Богатството му расте неимоверно по време на войните, когато снабдява армията и цивилното население на изолираните Германия и Австро-Унгария. Тогава засилва още повече своята благотворителна дейност в бедната си и изстрадала родина.

Малко след избухването на Междусъюзническата война заедно с хиляди други българи от Беломорска Тракия габровци хукват натоварени с покъщнина към родината, подгонени от настъпващите гръцки и турски войски, които плячкосват и палят селата. Хиляди стават невинни жертви на трагичния погром през есента на 1913 г. Много от тракийските бежанци се заселват в Пловдив и околностите му. Така на юг от централната жп-гара се появява махалата Кючук Париж, която бързо расте. След края на войната Габрово остава на гръцка територия - опожарено и разграбено. Връщане назад няма. Потресен от огромната трагедия, Кудоглу изпраща от Дрезден 2 хил. златни лева, с които да се подпомогнат спешно най-насъщните нужди на всички семейства. В помощ на воюващите, на инвалидите, сиропиталищата, болниците, училищата пръска милиони. Дарява цели състояния за издръжката на дружествата на Червения кръст в София, Пловдив и Ксанти, за откриването на десетки безплатни трапезарии с топла храна за бедните в Пловдив и София. Внася в БАН 100 хил. лв. за учредяването на фонд на негово име, чиито приходи са предназначени за издаване на литературни трудове, а по-късно средствата му са пренасочени за борба с туберкулозата, детската смъртност и кожно-венерическите болести... Дарява стотици хиляди левове на различни фондове - Иван Вазов, Цанко Церковски, фонд Автономия на университета. Подпомага с 40 хил. лв. Дома на изкуствата в София. В знак на благодарност настоятелството на дома го обявява за свой почетен член, а цар Борис III го награждава за родолюбивата му дейност с орден „За гражданска заслуга" II степен. Кудоглу покровителства и музикални дарования - оперната ни певица МАРА ФРАТЕВА, цигуларката НЕДЯЛКА СИМЕОНОВА. Недялка учи цигулка в Дрезден в школата на проф. Лаура Раполди, но през 1916 г. остава без издръжка. Кудоглу финансира обучението й, настанява я в девически пансион, а в почивните дни тя разполага със самостоятелна стая в дома му. Той й купува дори изключително скъпата цигулка „Сториони" - майсторски инструмент от Кремонската школа. Само между 1919-1926 г. той раздава благотворително над 2 млн. и 500 хил. лв. според непълния отчет на Недко Каблешков. Личният му адвокат признава в мемоарите си, че изобщо не е смогвал да записва суми под 1000 лв., а Кудоглу ги е раздавал почти ежедневно и безвъзмездно на отделни лица и сдружения. Записките на адвоката само загатват за размаха на благотворителната му дейност. „Баба ми казваше: Това, което пипнеше, ставаше златно. Но не е давал дума да се спомене за благотворителните му дела. Няма организация в Пловдив, която да не е подпомагал финансово", разказва д-р Димитър Братанов (.......).

(край на извадките от линка в Интернет)

Няма да цитирам текста до край, цялото четиво е крайно интересно, всеки би могъл да го прочете, за да се убеди какви хора е имало тогава. Аз се спрях тук, понеже става дума за певицата Фратева и за голямата българска цигуларка Недялка Симеонова, която помня от концерти в София през периода на моето студентство през 1951-1956 г. Ще цитирам обаче края на статията, понеже той показва трагедията на този благодетел и на огромното му дело:

„В края на живота си мъжът, дарил милиони на своя народ, е разорен. Световната икономическа криза през 30-те години свива бизнеса му. Прищевките на младата му съпруга го вкарват в огромни разходи, малкото си останало имущество е прехвърлил на нейно име. Кудоглу е заобиколен от ласкатели и спекуланти, подписва лекомислено пълномощни, полици, поръчителства. През 1937 г. двете му къщи в Дрезден са ипотекирани, дълговете му са в размер на 4 милиона марки. По ирония на съдбата точно той, създателят на белодробния диспансер, умира през 1940 г. в Пловдив от пневмония. По време на Втората световна война къщата му в Дрезден е напълно разрушена от авиобомба. През 1947 г. диспансерът е одържавен. Огромната му библиотека с научни публикации, трудове, учебници, чуждестранна литература е унищожена без някой да си даде сметка за ценността й. През 1940 г. след смъртта му с решение на Градския съвет в градината „Цар Симеон" е издигнат негов бюст-паметник. 11 години по-късно е демонтиран като неподходящ за мястото. Едва след 9 септември се оказва, че някой благочестив българин го е прибрал за съхранение в местната художествена галерия. През 1951 г. фондация „Дом на благотворителността и народното здраве" е закрита под предлог, че благотворителните мероприятия са част от миналото, с което вече сме скъсали. Че съществуващото само на думи милосърдие е унизявало трудещите се. Ликвидирани са всички благотворителни дружества и фондации. Спомените за Благодетеля са напълно изличени през 1973 г., когато градската управа взима решение да се събори сградата на Дома на благотворителността, за да се разчисти място за разширяването на Централната поща. Мотивът на безумното решение е: основите на сградата са напукани от земетресението през 1928 г. Градът недоволства, под декларацията за спасяването на сградата се подписват обикновени граждани и специалисти - инженери и архитекти. Въпреки това Домът на благотворителността е разрушен. Централната градска улица, носеща името му, е преименувана. Голяма част от дарените от него сгради за обществени цели днес са унищожени. Само една малка уличка между два блока носи името му. А младите в града дори не са чували за Димитър Кудоглу. В същото време други го смятат за светец, молят се на гроба му и твърдят, че помага.

За 150-годишнината от рождението му в града се събират само неколцина. Времена, въздъхва д-р Братанов. След 9 септември майка му Мария с дипломата си от Париж и десетте си езика шие върху картон насипни копчета. Баща му Пенчо Братанов, завършил американски колеж у нас, а после фармацевтика и медицина във Виена, преподава в Медицинската академия до 1944 г. На едно събрание се изказва срещу Сталин и го изхвърлят от катедрата, без право да започне каквато и да е работа. Накрая с ходатайството на приятел става шеф на хамалите. А подчинените му всички до един са адвокати. „Христо Станев, най-добрият цигулар в България, единственият българин с докторат в Сорбоната по онова време, също работеше като хамалин при баща ми", разказва д-р Димитър Братанов. Кръвта на рода Кудоглу продължава да тече във вените и на двамата синове на зъболекаря. Единият следва право, другият фармацевтика - като дядо си.

Публикацията е направена със съдействието на Стефан Шивачев, един от авторите на книгата „Кудоглу Благодетелят" и шеф на историческия музей в Пловдив.“

(край на информацията)

Извинявам се, че се отклоних, но наред с моите „оперни истории“ ми хрумва често идеята да се спирам и на други - „поучителни теми“, които намирам за уместни. Също така успях да намеря и една снимка на певицата Мара Фратева-Христова, която тя е подарила на колежката си Цветана Табакова заедно с автограф. Ще я поместя след статията си.

Що се отнася до паралела Мара Фратева / Пенка Тороманова по отношение поставянето на имената им в операта „Тоска“ (статията в „Музикален преглед“), този феномен не е нов – има го по всички оперни театри в света. А че през сезона 1924/25 са „предъвквани“ само 3-4 стари опери (много ми хареса този термин!) - това е действително слабост на тогавашното ръководство. Беше ми комично и това заглавие „Маскараден бал“, което днес наричаме „Бал с маски“. Все пак съм впечатлен от факта, че в Стара Загора се издава тогава – преди 91 години – печатен орган „Музикален преглед“. Макар и 4 страници, при 2 броя на месец това прави почти 100 страници музикална литература за една година. Понеже това ме заинтересува, намерих още следната по-обща информация:

„Музикален преглед“ : Полумесечен вестник

Местен илюстриран вестник за музикален живот и музикална критика. Издание на Съюза на професионалните музиканти в България - Старозагорски клон. Редактор на вестника е съдията Георги Тодоров Стоянович, подписващ се с псевдонима А. П. Берсенев. Печата се (…) . Времеви период 1921-1940, Собственост Библиотека „Родина“.

Питам се, сега след 91 години, какъв музикален вестник или сериозно музикално списание се издава в България, например в София – всеки ще отговори, времената се променят. Така е, но не е приятно, след като България има такива постижения през редица десетилетия в областта на класическата музика и специално в оперното изкуство. А както виждаме, две десетилетия в Стара Загора се издава такъв печатен орган за музикална култура.

Но понеже днес пиша за Пенка Тороманова, нека приключа с нещата, които се отнасят за нея. В Централния Държавен Архив (ЦДА) в София има повече сведения за нея, заведени така: ЦДА (Централен държавен архив), Фонд 616 К, 9 а.е., 1909-1935.

Въпреки че исках да науча повече за живота й, особено в по-късния период около 1950-1960 г., както и какви са били причините за смъртта й, не открих информации за това. Сигурно в „Златния архив“ на Българското радио има такива, до които не мога да достигна (стана въпрос за това по-горе в моята статия). На 9 октомври 1961 г. Пенка Тороманова се е поминала. Намерих само сведения за мястото, където е погребана. В Гугъл при при влизане с нейното име в Сайта на Софийските централни гробища може да се прочете следната информация:

София помни – карта на Централния гробищен парк на град София

Парцел 34:

(край на справката)