Съдбата на Моцарт (1756 - 1791) е необичайна: славата го съпътства от най-ранна възраст. Шестгодишен той концертира като клавесинист, изпълнява безупречно труден репертоар, импровизира по зададени от публиката теми, акомпанира на певци по слух, изсвирва от пръв поглед произведения с различна трудност, съперничи на изтъкнати музиканти от Виена и Париж. Успоредно с това “детето-чудо” се изявява като органист и цигулар, като познавач на целия тогавашен инструментариум с вродено отношение към звуковата специфика на отделните инструменти. Но най-забележителен е импулсът му към самостоятелно творчество - четиригодишен, едва запознат с нотните знаци, Волфганг Амадеус прави опит да напише концерт за две пиана!
Бащата Леополд Моцарт, който е забележителен цигулар, музикален педагог и много добър композитор, дава първите уроци на сина си и през целия му живот е негов най-близък творчески приятел и наставник. Първите печатни творби на Моцарт са четири сонати за клавесин със съпровод на цигулка, издадени в Париж, когато е на осем години. На дванайсет той вече се обръща към сложния оперен жанр - създава “Бастиен и Бастиена” и “Мнимата наивка”. По-късно, когато е в Италия и става член на прочутата Болонска академия, написва три големи опери за Миланската скала: “Митридат, цар на Крит”, “Асканио в Алба” и “Луций Сила”. След триумфалния им успех той започва неколкогодишно концертно турне из столиците на Западна Европа, което му носи повече популярност, отколкото средства за преживяване. Името му се превръща в легенда... Но с излизането от детската възраст шумът около “чудото на XVIII в.” стихва, неговата слава заглъхва. По това време Моцарт е в разцвета на силите си като композитор, пианист и диригент. Неговият необятен космичен гений обхваща всички области на музиката. Създава опуси с непреходна стойност: сонати и инструментални концерти, камерни ансамбли, симфонии, меси и кантати. Повечето от неговите съвременници нямат критерии за оценка на изумителния му творчески талант. Моцарт решително надхвърля естетиката на своето време - всичко при него е ново: хармония, оркестрация, мелодика. Нови са и идеите му - смелите художествени средства не са по вкуса на тогавашната публика и на меценатите аристократи, които постепенно обръщат гръб на своя някогашен любимец. Моцарт не получава мечтаната от него длъжност придворен капелмайстор, която би му осигурила постоянен доход и сигурност, за да работи, без да изпитва материални притеснения. Последното десетилетие от живота му, прекарано във Виена, е период на най-зряло творчество и на тежки материални грижи. Тогава той създава шедьоврите си: големите клавирни сонати, струнните квартети, посветени на Йозеф Хайдн, няколко инструментални концерта, както и последните си големи опери: “Отвличане от сарая”, написана в традициите на немската народна опера с говор и пеене (“Зингшпил”), “Сватбата на Фигаро” по бунтарската комедия на Бомарше, “Дон Жуан” и “Така правят всички” - и трите по текст на неговия приятел и либретист - венецианеца Лоренцо да Понте. Следват: “Милосърдието на Тит” и “Вълшебната флейта” - тази очарователна философска приказка за победата на разума и светлината над силите на злото и мрака.
Моцартовата музика е не само реалистична - тя е и “мост към Космоса, мост между Сириус и дребнавостите на деня”, както сполучливо я определя руският му биограф Григорий Чичерин. Моцарт взривява своя XVIII в. и прекрачва смело в бъдещето. Елементите на музиката, на изкуството и живота от миналото при него се превръщат в елементи на бъдещето. Със своите търсения Моцарт предхожда търсенията на композиторите след него. Според германеца Лерт музиката на Моцарт е придобила “страшната сила да сгъстява всички най-противоположни течения на епохата и след като ги споява в едно цяло, тя просто сътворява новото...”. А руският му изследовател Георгий Чичерин твърди, че ако Моцарт беше живял по-дълго, сигурно би стигнал в своето новаторство до... додекафонията!
Моцарт и... Хитлер! Една абсурдна история…
Звучи абсурдно, нали?! Геният на светлината до гения на мрака. Създателят на божествено красивата музика, чието име звучи като музика - Волфганг Амадеус Моцарт, и “творецът” на Аушвиц, Тремблинка и Бухенвалд, зловещият Адолф Хитлер... Но малцина знаят, че в един момент от историята имената им са били свързани. Фашистките идеолози са използвали за пропагандните си цели не само оперното творчество на Рихард Вагнер, но и безсмъртната музика на Моцарт. Считали я за “част от великата германска култура”, при все че авторът на “Дон Жуан” си е чист австриец. Според тях тази музика е била “призвана” да се превърне в “щит срещу болшевиките, евреите, славяните и останалите дегенерати от Източна Европа”...
През 1934 г. прочутият диригент Ерих Клайбер бил жестоко освиркан от тълпа озверели националсоциалисти на премиерата на операта “Лулу” от Албан Берг. Недоволни от тази модерна за техните уши музика, те започнали яростно да крещят: “Хайл, Моцарт!”. Но за хитлеристите не е било толкова лесно да германизират гения от Залцбург, както сторили това с Рихард Вагнер. Либретистът на Моцарт, венецианският поет и драматург Лоренцо да Понте (1749 - 1836), автор на текстовете на “Сватбата на Фигаро”, “Така правят всички” и “Дон Жуан”, е бил евреин. Оказало се, че от същата “нечиста раса” бил и прочутият му немски преводач Херман Леви. И когато излязъл законът за евреите, се наложило да заличат имената и на двамата от афишите и програмите в цяла Германия! Така и трите най-важни опери на Моцарт били представяни без авторите на либретата и преводите им!
“Музикалните биолози” от кабинета на Гьобелс решили, че най-подходяща за целта на пропагандата чрез Моцарт била операта “Вълшебната флейта”. Те незабавно я обявили за “национална опера и част от великото германско културно наследство”, въпреки че преди това била окачествявана като: “масонска” и дори “вредна”...
На 12 март 1938 г. камбаните на Третия райх възвестили “завръщането на Австрия в лоното на Родината” и по този повод родната къща-музей на Моцарт в Залцбург била обявена за “музей на пангерманизма”. През следващата година в столицата Берлин и в редица големи градове като Лайпциг, Дрезден, Мюнхен, Кьолн, Хановер, Хамбург, Дюселдорф “по заповед отгоре” била поставена комичната опера на Моцарт “Отвличане от сарая”, под наслов “Моцарт инс Фолк” (Моцарт сред народа! -звучи познато, нали?!), което според Гьобелс трябвало да покаже “културното и етническото единение на всички германски провинции”.
И най-циничното и страшното: в концлагерите Майданек, Аушвиц и Тремблинка жертвите били изпращани в последния си път до крематориумите под звуците на... менуетите на Моцарт, които ехтели от огромните и зловещи високоговорители.
През 1941 г., по повод 150-годишнината от смъртта на композитора, Гьобелс произнесъл официална реч по радиото, в която заявил: “Музиката на Моцарт е призвана да защити нашите войни и страната ни от варварското нашествие на Русия!”. През същата година Министерството на пропагандата организира с много рекламен шум и средства “моцартиади” (Моцартови седмици в Берлин, Залцбург и Виена). Освен концертите, спектаклите и изложбите, всяка вечер в тези градове се провеждат “доброволни” военни паради, на които немски младежи и непълнолетни момчета от Хитлерюгенд маршируват под звуците на Моцартовата музика...
На 9 май 1945 г., след падането на Берлин, Виенското радио поздравява цяла освободена и изстрадала Европа с прелестната Моцартова серенада “Малка нощна музика”.
Истината за смъртта на МОЦАРТ
Черепът на композитора доказва невинността на Салиери
Името на италианския композитор Антонио Салиери, обвинен, че от завист е погубил младия Моцарт, е станало нарицателно. Пушкин дори създава своята малка трагедия “Моцарт и Салиери” върху тази недоказана история- легенда. Но наскоро учени от университета в родния град на Моцарт доказаха невинността на Салиери, изследвайки черепа на гения от Залцбург.
Известно е, че Волфганг Амадеус Кризостомус Моцарт е починал на 5 декември 1791 г. във Виена на 35-годишна възраст. Знаем още, че авторът на “Дон Жуан” и “Сватбата на Фигаро” и на още 14 прекрасни опери, 41 симфонии, а така също и на голям брой концерти, сонати, меси, както и на безсмъртния “Реквием”, е бил погребан в гробището за бедни в общ гроб. На този ден валял силен сняг и дъжд. Нито жена му, Констанце, нито приятелите му дошли на погребението.
Доста по-късно обаче се разнесла мълвата за “черепа на Моцарт”. Гробарят от гробището “Св. Марк” го бил подарил на своя познат, художника Якоб Хюртл, през 1842 г. По онова време това не се считало за кощунствен акт.
Якоб показал находката на своя брат, професора по анатомия Вилхелм Хюртл, който отделил за изследване част от костите на черепа и долната челюст, които по-късно се изгубили. Двамата братя били убедени в автентичността на находката и не предприели други изследвания. Но когато през 1901 г. черепът попаднал в родния град на Моцарт, австрийските учени не го приели за автентичен и го прибрали в хранилището на градския музей.
Но ето че проф. Готфрид Тихи, палеонтолог от Залцбургския университет, избърсал черепа от музейния прах и започнал да го изследва.
Според учения формата на въпросния череп е кръгла, което заедно с неголемия му размер е типично за жителите на този регион. Той бил череп на нисък, физически слаб мъж на възраст от 25 до 40 години. Изследването на зъбите позволило да се прецени, че възрастта е от 30 до 35. Обемът на черепната кухина е от 1585 куб. см, т. е. сравнително голям. Кръглото лице, изпъкналото и високо чело, малко удълженият нос и издадената горна челюст може да се видят в почти всички известни портрети на Моцарт. Съвпадат също така ниският ръст и сравнително слабото телосложение. Самият Моцарт се определял като дребен. А съвременниците му отбелязват в своите спомени, че главата му е била голяма.
Тази хипотеза е доста по-вероятна от досегашните. Твърде много са съвпаденията, за да се подозира виенският гробар в мистификация. Но може би най-впечатляващ резултат от изследванията на проф. Готфрид Тихи от Залцбург е опитът му да определи истинската причина за кончината на композитора. Самият Моцарт се оплакал пред приятели, че през април и май 1790 г. страдал от ужасен зъбобол, а също и от силно главоболие. Неговият приятел и либретист, венецианецът Лоренцо да Понте, отбелязал в писмо, че Моцарт страдал от силен световъртеж.
Залцбургският професор открил върху черепа... тънка пукнатина дълга около 7 см, започваща от лявото слепоочие и стигаща до темето. Пукнатината, получена при удар или при падане, към момента на смъртта била вече зараснала, но в най-долната част на черепа били останали следи от кръвоизлив. Оздравяването в никакъв случай не било продължило по-малко от 12 месеца. Да, тези данни, потвърдени от малкото достоверни източници, ни говорят за истинността на следната хипотеза: проф. Тихи е убеден, че геният от Залцбург е починал след черепно-мозъчна травма, хематоми и инфекции.
Огнян Стамболиев