Ако приемем признанието на Вагнер, че не пише опери, а драми, точно „Тристан и Изолда”, се вписва в творческата му и житейска биография като неговата лична и истинска емоционална драма. С тази си творба, Маестрото дeфинира своята философия в достигането на върховен импулс и смисъл на живота, с прозрението, че само чрез любовта и единствено в любовта човек може да открие себе си.

Музиката и стиховете на „Тристан и Изолда” извират от най-интимните нишки на преживени душевни терзания. Като живи сенки, излезли от един неосъзнат сън на любовна забрава, страстно и без страх, нашите герои политат в космоса си от мечти и емоции на илюзорно щастие.

Заблудата за тяхното звездно любовно пътуване не е греховна. С огнения им изпепеляващ бяг от реалността, пътят на живота им ги води от неразделна любов към избора им в полет към щастието в смъртта. Така спасяват себе си и любовта си.

Както в никоя друга опера, тук при Вагнер главната героиня не умира. Тя се преобразява в светлина, където е царството на вечната и най-истинска любов. Отнасяйки със себе си любимото си същество, за да бъдат вечно заедно и живеят завинаги заедно.

С последните тактове на партитурата, на финала на спектакъла, виждаме образът на любовта в алегорията за космическото щастие.

Сложната философия на поетичния шедьовър на Рихард Вагнер потърсих да реализирам с напълно разбираем, емоционален, динамичен и силно изразителен музикално-театрален език. Самият Вагнер е искал да види на сцената театъра в музиката си. Независимо от екстремното условие за вокалната издръжливост на певците, не по-малко изискване е те да са и големи актьори.

С поглед от партитурата на „Тристан и Изолда” към създаването на образа й на сцената, в режисьорската интерпретация и разработката на ролите с артистите, естествено е да се признае разбирането, че Вагнеровата музикално-поетична мистерия за Тристан и Изолда е в абсолютно сьответствие с философията на Шопенхауер. Ето редове от размишленията му „За метафизиката на музиката”:

Музиката на една опера, както я представя партитурата, има напълно независимо, особено, сякаш абстрактно съществуване само за себе си, на което са чужди събитията и лицата в операта и което следва собствените си, неизменни правила. Ето защо и без текста тя постига пълно въздействие. Но тъй като е композирана с оглед на драмата, тази музика е сякаш нейната душа, изразявайки чрез връзката си със събитията, лицата и думите вътрешното им значение и почиващата върху него крайна и тайна тяхна необходимост. Насладата, изпитвана от слушателя, се дължи всъщност на смътното чувство за всичко това, разбира се, ако той не е само зяпач. При това в операта музиката показва хетерогенната си природа и по-висша същност чрез пълното си безразличие към всичко материално, свързано със събитията. Вследствие на това тя изразява навсякъде по еднакъв начин бурята на страстите и патоса на чувствата, съпровожда ги със същото богатство на тоновете си, безразлично дали в операта са представени Агамемнон и Ахил, или раздорите в едно обикновено семейство. За нея съществуват единствено страстите, вълненията на волята и като Бога тя вижда само сърцата.

(Артур Шопенхауер, „Светът като воля и представа”, том 2)

В този контекст, дълбоко философската страна на музиката на Рихард Вагнер е задача на режисурата: да нарисува в образи красивото и възвишеното чрез музиката и поезията в пространството на сцената, да разкаже по най-естествен начин на зрителя и слушателя една примамлива романтична приказка за любовта, оживявала от една древна легенда.

Може би се постарах в повече, като въвеждам малък пролог на предисторията, преди увертюрата, преди да видим с първите тактове на първото действие в операта на Вагнер ирландската принцеса Изолда на кораба, на път за нежеланата си сватба с корнуолския крал Марке.

В генезиса на предисторията действието се развива най-напред в Ирландия, където в спасения от смърт, от самата нея, чужденец – рицаря Тристан, тя силно е усетила копнежа си към него. В операта направо виждаме Изолда, вече качена насила на кораба за Бретан; силно ранена от обида, тя истерично се измъчва. За измамата решава да отмъсти на предателя, когото обаче още обича и винаги и до края на живота си ще е обречена да бъде само негова.

Пламен Карталов