„Господи, Господи, защо не прибра мене,
старата и за нищо вече негодна, а царицата ни да беше поживил“
(Съвременница на хайдут Велко баба Неда Лачкова, 1931).
Кой е Тихомир Павлов?
Тихомир Павлов (с рождено име Александър Александров Павлов) е роден на 14 юни 1880г. в Казанлък (тогава в Източна Румелия). Той е многопластова личност, носеща в пълнота положителните характеристики на своето време – възрожденски идеал, съчетан с пълно посвещение на неговото осъществяване. Завършва право в Юридическия факултет на Софийския университет, но още преди университета той загатва за своя литературен талант.
Първата му творба е поемата „Сирачето“ (1898 г.) и с нея се открива неговата плодотворна писателска работа, която продължава до последния му дъх. В младостта не го подминава и увлечението по модерните за онова време леви политически движения. Развива активна политическа дейност в неосвободена Македония (главно в гр. Битоля), а след разкриването на групата участва активно в борбите на българите в Одринска Тракия със своя чета. След края на Първата световна война се посвещава изключително на публицистична и писателска дейност.
Автор е на романи, разкази, поеми, публицистика, етнографски трудове и др. Сътрудничи на редица литературни списания и вестници. Както животът, така и творчеството му са свързани и повлияни от историческите перипетии през които преминава младата българска държава в началото на новия век. Освен историческата му публицистика и книги, свързани с българската история, които са отличителна черта в творчеството му, той публикува също така поеми, разкази и романи за съвременния живот.
Ключова тема, както в историческите, така и в художествените му творения е въпросът за историческата справедливост и за проклятието, което очаква поругателите на правдата (Богданова кула, старинна хроника, 1926). Тук могат да бъдат привлечени и: „Старинни хроники и сказания” (1927), „Пирът на Василия Българоубиеца” (1929), „Подвизите на хайдут Велко и съдбата на българщината в Моравско” (1931), „Страхил войвода – покровител на угнетените” (1934) и др.
Може би най-значителната и същевременно най-научна част на неговото творчество, по тази причина и най-позната, е свързана с работата му в научния институт „Западни покрайнини“, където е привлечен от Емануил Попдимитров. Следвайки такива видни изследователи като проф. Иширков, проф. Младенов и др. участници в научната експедиция в Моравско и Тимошко, той пише редица изследвания, посветени на българския характер на тези области. Тези трудове, главно на етнографски и краеведски теми, издадени в началото на 30-те години на ХХ век запазват своята значимост и до днес: „От Тимок до Морава, Битови и езикови изследвания на моравските българи” (1918), „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин” (1931), „Сърбизмът и българщината на Балканите” (1933). В книгите си той говори за „престъпното ни нехайство“ и за забравата на значителна част българи, останали извън България.
Независимо къде и какво работи, той посвещава целия си живот на обединението на България. Тихомир Павлов е от поколението на прекършените българи от несправедливостите, които постигат България след края на Балканските и Първата световна война. Тук може да се посочи и романът му „Скръб над родината“ (1937 г.). Но неговата вяра не е прекършена. Романът му „Благословена земя” е доказателство за това. Той е свещен завет за всички, които посвещават своите честни усилия за добруването, правдата и свободата на Отечеството.
Успокоява се в Господа на 1 декември 1937 г. В некролога му четем: „Прекарал целия си живот в нестихваща борба, застанал винаги на страната на слабия, онеправдания, угнетения, той носеше в своята любвеобилна, пълна с човешка любов душа много страдания, хули и неуспехи, – от врагове и близки – но никога не се разочарова, никога не падна духом, защото твърдо и честно вярваше в правотата на своята мисъл, на своето художествено мировъзрение и никога не чакаше подкрепа, суетна награда“.
