Живот, посветен на музиката
Новатор по форма, модерен и дързък по концепция, приветстван от съвременниците си като „пророкът на нова музикална епоха“ и „създателят на ново изкуство“. Тези думи се отнасят за немския композитор Рихард Щраус.
Много трудно е да се определи с кои свои произведения Щраус остава в историята – дали с оперите си, със симфоничните поеми или пък с песните си.
Автор на 16 опери, две симфонии и 8 симфонични поеми, 2 концерта за валдхорна и над 200 песни и произведения за хор, Рихард Щраус е един от най-оригиналните композитори в световната музикална история.
***
Рихард Георг Щраус се ражда в Мюнхен на 11 юни 1864 г. Започва да свири на пиано на четири годишна възраст. Когато е на шест, чува деца да пеят коледна песен и решава, че и той може да пише подобни мелодии. Между учебниците му в училищната чанта винаги има нотни листа. В резултат на това, докато съучениците му учат френски и математика, той композира Скерцо за струнен квартет, което бива публикувано в неговия Опус 2. Когато завършва училище, вече е написал повече от 140 творби, сред които 59 песни – жанр, който брилянтно ще развие през следващите години. Тези произведения, написани в юношеска и младежка възраст, са изключително повлияни от музикалното възпитание, което Щраус получава от баща си. Дълги години Франц Щраус е смятан за един от най-добрите валдхорнисти в Германия по онова време. Той се прекланя пред музикалните класици Хайдн, Моцарт и Бетовен и ненавижда Вагнер. За разлика от него, Рихард обожава Вагнер, но дълго време крие преклонението си, за да не разстройва баща си. Но по повод завършването на училище Рихард получава изненадващ подарък – баща му го води в Байройт да гледа „Парсифал“. Там Щраус се запознава с Вагнер и използва възможността да поговори с него.
Благодарение на обкръжението на баща си, Рихард Щраус се запознава с редица известни музиканти по това време. Сред тях е и диригента Ханс фон Бюлов. Той поканва 20-годишния Щраус да дирижира премиерата на собствената си Сюита за 13 духови инструменти в Майнинген, след което го назначава за помощник диригент. Така, паралелно с композирането, Щраус започва и диригентска кариера, която ще го отведе в Мюнхенската опера като трети диригент, после ще бъде поканен за директор на театъра във Ваймар, ще се върне като втори и след това главен диригент в Мюнхен, по-късно ще бъде диригент и след това директор на Кралската опера в Берлин и накрая ще приеме поканата да бъде музикален директор на Виенската Щаатсопера.
***
Музиката на Рихард Вагнер ще окаже огромно влияние както върху композитора Щраус, така и върху диригента Щраус. В писмо до сестра си, той признава, че се е превърнал в „убеден вагнерианец“, след като е изучил партитурата и е гледал „Тристан и Изолда“. По-късно Щраус ще дирижира почти всички опери на Вагнер, ще поддържа връзка със семейството на композитора и ще направи всичко по силите си музикалният свят да оцени заслужено Рихард Вагнер.
В Майнинген Щраус среща композитора Александър Ритер, който го съветва да остави класическата форма и да изрази музикалните си идеи в симфонична поема, по почина на Франц Лист. Щраус написва „От Италия“ и забележителната творба „Дон Жуан“. Триумфът на последната пиеса го определя като наследник на Вагнер и маркира началото на една изключителна композиторска кариера.
През 1894 г. във Ваймар, Щраус среща певицата Паулине де Ана, дъщеря на генерал, която седем години по-късно ще стане негова съпруга. Тя е и най-големият почитател и поддръжник на композитора, а също и неговият вдъхновител за образите на Саломе от едноименната опера и Маршалката от „Кавалерът на розата“. „Домашна симфония“ е посветена на нея, а в операта „Интермецо“ композиторът прави елегантен портрет на техния брак. Бурната, нетактична и откровена личност на Паулине е всичко, което Рихард Щраус не е. Ексцентричното й поведение става обект на безброй анекдоти. Въпреки това бракът между тях е силен и успешен. Те се обожават един друг и завършват дните си заедно 55 години по-късно.
***
В края на 19-ти век Рихард Щраус вече е постигнал славата на авангарден композитор и стилът му става разпознаваем за публиката.
Подобно на великия си съвременник Густав Малер, Щраус пише великолепно за голям оркестър, но също така успява да постигне изящна музикална линия и в камерния жанр. Той има ненадминат талант да описва музиката и забележителна способност да предава психологически подробности. Тези качества са особено видни в оперните му творби. Първата опера, която носи огромно признание на композитора е „Саломе“ по пиесата на Оскар Уайлд и с премиера в Дрезден през 1905 г.
Само след четири години ще се появи и „Електра“.
Когато Рихард Щраус и писателят Хуго фон Хофманстал се запознават в навечерието на 20-ти век, Щраус се радва на славата на известен и търсен диригент в цяла Европа. През 1903 г. композиторът присъства на премиерата на пиесата „Електра“, адаптирана от Хофманстал за театъра на Макс Райнхард в Берлин. Щраус веднага разбира, че драмата може да послужи за основа на оперно либрето и се свързва с писателя. Двамата поставят началото на изключително плодотворно сътрудничество, което ще продължи 20 години и ще създаде шест опери. В съвместната си работа върху „Електра“, Щраус и Хофманстал постигат перфектен баланс между текст и партитура, като издигат тази симбиоза на изключително високо ниво. Хофманстал се съобразява с бележките на композитора и преработва отделни части на либретото. Всичко това се случва чрез писма по пощата, тъй като писателят живее във Виена, а Рихард Щраус – в Берлин. След тригодишна работа „Електра“ е завършена. Първото изпълнение е на 25 януари 1909 г. в Кралската опера в Дрезден.
Модерният музикален език на „Електра“ предизвиква смесени реакции на публиката на премиерата. Още от първите акорди композиторът поставя слушателя в състояние на напрегнато очакване. Базирана на античната гръцка митология и на едноименната трагедия на Софокъл от 410 г. пр. н. е. като либрето, Щраус пише творбата в изключително модернистичен и експресионистичен стил. Композиторът създава платно за драматични гласове и огромен оркестър, но също и проникновен музикален и психологически портрет, който въздейства със своята изключителна емоционалност и изразителност.
Като музикална линия, оркестрация и естетика, „Електра“ силно контрастира с най-ранните опери на Щраус и с по-късния му творчески период. „Електра“ е най-модерното произведение на Щраус и единствената опера, в която той разширява границите на тоналността до невъзможност. След „Електра“ той се оттегля обратно към по-консервативен стил на композиране и поднася на публиката шедьоври като „Кавалерът на розата“, „Ариадна на Наксос“, „Жената без сянка“, „Капричио“, „Арабела“.
Рихард Щраус прекарва дълги години от живота си в усъвършенстване на композиционния си стил. За късните му творби може да се каже, че постигат перфектно съчетание на късния немски романтизъм и неокласическия порив.
***
През 1919 г. Щраус става директор на Виенската опера заедно с Франц Шалк. Мнозина композитори от периода на късния романтизъм, включително и Щраус, биват определени като „старомодни“. По това време Щраус и Хофманстал силно желаят да противопоставят красотата на изкуството на тъгата от следвоенния период. Заедно с режисьора Макс Райнхард и сценографа Алфред Ролер, през 1920 г. те основават фестивала в Залцбург, който се превръща в един от най-престижните културни форуми в Европа. След това Щраус заминава на гастроли в САЩ и Южна Америка, за да представи музиката си на света. Синът му Франц се жени за дъщерята на еврейски индустриалец през 1924 г., което по-късно ще донесе огромни неприятности за композитора и семейството му. Той се оттегля от поста си във Виенската опера и напуска града.
Щраус и Хофманстал не успяват да завършат операта „Арабела”. Либретистът умира от инфаркт през 1929 г., вследствие самоубийството на сина му. Композиторът дълбоко скърби за своя приятел и завършва сам „Арабела“, която по своята същност е една лирична творба.
Щраус се свързва с писателя Стефан Цвайг и започват работа върху „Мълчаливата жена“. Въпреки успеха на операта, тя е забранена след четвъртото представление заради еврейския произход на Цвайг. По това време националсоциалистите са дошли на власт и са започнали гоненията срещу евреите. Щраус е принуден да се раздели със Цвайг и започва сътрудничество с Йозеф Грегор, с когото ще създадат три опери.
Рихард Щраус никога не се е интересувал и никога не се е занимавал с политика. Затова трудно приема поста на президент на немската Reichsmusikkammer (Държавна музикална камара) в периода 1933-35 г. С непоносимостта си към действията на нацистите, Щраус успява да настрои Йозеф Гьобелс срещу себе си. В същото време се изкушава да композира химна за Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. Тази политическа наивност носи само негативи и по-късно Щраус ще използва цялото си влияние на най-велик жив композитор в Германия, за да защити семейството си, и по-точно снаха си и внуците си, от терора на Гьобелс. Във Виена, където Щраус прекарва част от Втората световна война, той и фамилията му са под закрилата на гаулайтера Балдур фон Ширах.
Щраус композира последните си две опери „Любовта на Даная“ и „Капричио“ в началото на войната. По повод „Капричио“ (1941), той и диригентът Клеменс Краус пишат вдъхновен „разговор“ за относителното значение на думите и музиката в оперния жанр.
***
След 1908 г. Щраус живее в Гармишпартенкирхен, Бавария, във вила, която построява с хонорара от „Саломе“. Щраус обожава спокойствието и живота в семейната къща. Той и съпругата му имат доста наситен социален живот, който умело се ръководи от Паулине. Въпреки две сериозни заболявания, Щраус винаги е работел много. Паулине е тази, която обръща внимание на редовното хранене, ежедневните разходки и следобедната почивка. Но и тя не може да попречи на композитора да пуши и той никога не се отървава от цигарите. Щраус се забавлява и играе с внуците си, учи ги да свирят на пиано и им разказва либретата на вагнеровите опери като приказки.
След края на Втората световна война и принудителен престой в Швейцария, Щраус преживява тежка финансова криза. С помощта на голямата певица и негова приятелка Мария Йерица и тогавашния й съпруг успява да се възстанови да се завърне в дома си през 1949 г.
В отговор композиторът й посвещава последната си песен, „Малвен“, чийто манускрипт Йерица пази 33 години и не показва на никого до края на живота си.
Рихард Щраус умира на 8 септември 1949 г. – няколко месеца след честванията по повод 85-ия му рожден ден.
В днешно време би било невъзможно да си представим репертоара на музикалните институти по целия свят без произведенията на Рихард Щраус. Повече от 70 години след смъртта му, популярността на „Така рече Заратустра“, „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел“, Алпийска симфония, симфоничните поеми „Дон Кихот“ и „Животът на героя“, както и многобройните песенни цикли продължават да владеят интереса на изпълнителите и публиката. Визията на Щраус за новото в изкуството го превръща в един от титаните на композиторското майсторство. Той остава един от най-изпълняваните класически композитори на 20-ти век.
