Автор Огнян Стамболиев
Бащата на Любомир Пипков, известният композитор и педагог, авторът на „Върви народе възродени” Панайот Пипков /1871-1942/, желаел за сина си „по-сериозно поприще“ – да стане юрист или медик, но той от невръстна възраст се увличал от музиката. Учил пиано при Иван Торчанов в София. През 1919 г. е вече приет в Музикалното училище в класа на Хенри Визнер.
Първата му значителна изява като композитор било публичното изпълнение на неговите „22 вариации за пиано“ през 1923 г. През 1926 г. заминал със стипендия за Париж, където се записал в класа по пиано на прочутата Ивон Лефебюр и класа по композиция на Пол Дюка в „Екол нормал“.
Парижкият период на Любомир Пипков се отличава с интензивна работа не само по отношение на обучението, но и в търсенето на индивидуален тонов израз и разрешаване на проблеми, свързани с интонацията на съвременната българска музика. По това време той създава едни от най-значителните си опуси: Струнен квартет № 1, Сонатата за цигулка и пиано № 1, Клавирно трио, солови песни за глас и пиано и замисля дебютната си опера „Янините девет братя“/ 1937/, по народна балада от 14 век. На премиерата си на 19 октомври с.г. тази, изпреварила времето си, новаторска творба предизвиква множество спорове – възторзи и отрицания. След завръщането си в България от Париж Пипков постъпва като корепетитор, а малко по-късно и като хормайстор в Софийската опера.
През годините до войната завършва първата си опера (1937), написва поемата „Сватба“ (1934), Първа симфония (1940), множество хорови и инструментални произведения. През 1944 г. е назначен за директор на Националната опера, където работи до 1948 – годината, в която завършва втората си голяма сценична творба – операта „Момчил“ по романа „Ден последен” на Стоян Загорчинов, либретото е от поета Христо Радевски. С тази мащабна историческа фреска националната ни опера се представя с огромен успех на първите си гастроли в Москва, на сцената на Болшой театър / 1953/. „Момчил” става репертоарна опера и се играе не само в столицата, но и на останалите музикални сцени у нас. От 1948 г. до края на живота си е професор в Българската държавна консерватория. Известно време работи и за Съюза на българските композитори, години наред е и председател на най-сериозния музикален фестивал у нас
„Мартенските музикални дни в Русе”. През годините след войната създава най-зрелите си опуси: Втората, Третата и Четвъртата симфония; Симфонията за виолончело и оркестър, концертите за кларинет и пиано, „Ораторията за нашето време“ по текст на Владимир Башев, третата му, последна опера „Антигона 43“/ вдъхновена от едноименната трагедия на Софокъл и антифашистката борба у нас до 1944/, както и редица камерни произведения и солови песни по стихове на български и чужди поети, сред които истински шедьовър е цикълът по Федерико Гарсиа Лорка.
Както повечето наши автори, Любомир Пипков тръгва от фолклора. От родния, изключително богат и интересен фолклор. Но и той, подобно на Панчо Владигеров и на композиторите от неговото поколение, го схваща не само като необходим, обикновен за един български композитор музикален материал и база за битовата образна сфера. Народното светоусещане, изразено в старинния автентичен селски фолклор, е основа, почва за формиране на отношението му към света, особено в епичните му творби от 20-те и 30-те години.
И както твърди неговият изследовател проф. Иван Хлебаров: „Пипков е национален не с тематиката, а с виждането на света... И като се опира върху фолклора, той формира у себе си хармоничност на съзнанието, която остава основна черта на неговото светоусещане в продължение на целия му творчески път“.
Като драматург на Русенската опера, която постави с успех неговите три опери, имах щастието лично да познавам проф. Пипков. Мога да споделя накратко, че беше изключително скромен, благороден и деликатен човек. Работата на състава с него беше истински празник за всички – от първите солисти до техническите сътрудници. Забележителна личност, с огромна култура и талант.
Със своето симфонично, оперно и камерно творчество Любомир Пипков е един от значителните представители не само на българската, но и на европейската музика на ХХ век. По думите на Дмитрий Шостакович: „Пипков е композитор, който поражда влияния“.
