2013
Преди около пет години се впуснах в музикалните репетиции на „Рейнско злато“ с големи притеснения за това дали тази немислима дързост би могла да завърши успешно. Това се дължеше на факта, че подготовката трябваше да включи развитието на два плана. Единият, разбира се, е музикалният, за който е необходимо да се опитаме да вникнем в дълбочината на мислите на композитора. От друга страна, паралелно трябваше да развиваме процеса на визуалната, сценичната реализация у самия режисьор. И двата плана можем да ги приемем като „раждания“, и както всяко раждане и това крие определени опасности.

Как режисьорът ще възприеме дълбоките митологични изменения на този паневропейски проект базиращ се на старогръцката, римската и германската митология, които всъщност са и доста идентични. И двата пътя – и музикалният, и сценичният – могат да се окажат взаимно разрушителни или пък да си пречат един на друг.

Това именно е иманентният страх на музиканта от режисьора, но и разбира се, обратното – на режисьора от музиканта.

За моя голяма изненада и радост, в лицето на Пламен Карталов срещнах един творец, който с „детинска“ наивност и фрапираща сигурност сътвори сценичното пространство за действащите лица. При това той не само намери правилния език за настоящото време, но и правилния подход към безвременната дълбочина на митологията. Не преживяхме унищожение на музиката, а напротив, пълна отдаденост на това титанично произведение. За „стар воин“ като мен това беше едно истинско откровение. Дългите години и хилядите часове, прекарани в работа над този монумент, намериха именно тук една много успешна, сценично адекватна реализация и се случи наистина един апогей на изкуството. Такъв апогей за единайсетте пъти, в които съм участвал в постановки на „Пръстена“, преживях за първи път именно тук. Поради тази причина съм благодарен и поздравявам Националната опера, София, от цялото си сърце за това, че има такъв ръководител в лицето на проф. Пламен Карталов.

Това е дълъг път. И всяка от тези години по три-четири месеца имаше интензивна подготовка с певците. Те са много отдадени, много посветени. Притежават огромна амбиция и голямо желание да успеят, да изпълнят своите арии в споменатите опери. Просто казваха: „Аз ще ги изпея!“

Най-голямото предизвикателство е особената връзка между музиката и текста и дори подтекста, който произтича от характера на немския език. Това е мелодия, която се диктува от дикцията. Самата структура на Вагнеровото рубато – накъсаност на фразата, не тези гладки мелодични линии, е вече голямо предизвикателство. Една музика, която произтича от дикцията, от начина, по който се интерпретира самата фраза, дори самите думи.

Най-ценното нещо в Пламен Карталов е, че е визионер, както казваме на немски. Тоест човек с виждане, с перспектива. И това е най-важното за хората в театъра, с които той работи.

2015
„Носих го седем години“, пее сър Арчибалд Дъглас в известната балада на големия почитател на Вагнер Карл Льове. Така и ние двамата, скъпи Пламен, носихме „Пръстена“, година след година, докато го завършим.

Но имахме верни спътници – нашите певци, които с несекващ ентусиазъм бяха с нас всички тези години, нота по нота, крачка по крачка, километър по километър.

Сега представяме резултата от нашите усилия.

Стремяхме се в тези усилия да следваме Вагнеровото разбиране, че гръцката, римската и германската митология са едно цяло – и поради това имат общо европейско измерение.

Поздравявам те за неизчерпаемия ти източник на сценични визии и за неуморната работа по тяхното осъществяване.

Сега, когато „детето“ е родено, нека то расте и процъфтява, както казва Ханс Закс в „Нюрнбергските майстори-певци“, а ние търсим пътища и се надяваме нашето „дете“ да има добър и успешен живот.

С благодарност,
един „родител“