Творчеството на Рихард Вагнер дълги години е било почти непознато – с малки изключения – за оперната традиция на България. А тя се градеше години наред най-вече на италианска, руска, отчасти и френска основа. В този дух бях и аз възпитана в държавната ни Консерватория под вещото обучение на изтъкнати наши певчески личности.

Началото на моето творческо развитие бе изцяло свързано с италиански и руски репертоар. Овладяното „белканто“ бе навсякъде признато и оценено и така дойде моментът, в който Херберт фон Караян спонтанно реши, че това е гласът, който той търси за така наречения „италиански Вагнер“ за неговата предстояща нова премиера на „Лоенгрин“ – откриване на Великденския фестивал в Залцбург през 1976 година.

Това бе моето „бойно кръщение“ с Вагнер! Признанието и успехът бяха големи. За мен абсолютно нов свят, от който в кратко време бях силно завладяна! Последва другият „италиански Вагнер“ – „Танхойзер“ – Елизабет – и така през последващите години тези две мои Вагнерови партии обиколиха всички най-големи световни театри. Лично аз бях фасцинирана от дълбочината, от символичния, двойствен свят в търсенето на истината чрез мистиката в музикалната изява с усещанията на големия гений! Изправена пред неговите високи, почти необикновено високи изисквания, бях щастлива да имам възможността да изработвам и интерпретирам тези образи под палката и режисурата на изтъкнати големи Вагнерови познавачи.

В интерес обаче на опазването на останалия мой репертоар, застъпващ разнообразната и напълно контрастна палитра на Верди, Пучини, Рихард Щраус (който е пълен контраст на Вагнер), както и моят обичан Моцарт – реших да остана вярна на „италианския Вагнер“, но да огранича другите негови сопранови партии.

Позволявам си да споделя, че при този обширен репертоар, пят по цял свят, бях горда и щастлива като българка да бъда призната изпълнителка и за Рихард Щраус, и за Вагнер. Това откри нови сфери и за моето лично творческо развитие, за което бях по своему горда и благодарна!

„Пръстенът на нибелунга“ е огромно предизвикателство за всеки (и голям) театър! Традицията на Софийската опера бе голяма, но не бе свързана с Вагнер. Взетото преди 12 години решение „Пръстенът“ да бъде представен на софийска сцена бе предизвикателство за всички – включително и за публиката, която обаче вече жадуваше и за нови пътища в репертоара на операта. И така, ръководството на театъра в лицето на господин Карталов се зае с огромната и отговорна задача да организира солидна професионална подготовка на певци, оркестър, хор и всички останали участници в интерес постановките на „Пръстенът“ да бъдат на високо професионално международно ниво.

За тази цел решаваща роля изигра ангажирането на големия вагнеров капацитет и дългогодишен личен асистент на Маестро Волфганг Савалиш – проф. Рихард Тримборн, който пое цялата подготовка – певческа, текстова, стилова – отговаряща изцяло на изискванията на Вагнер. Всичко това той съчетаваше със сценичните идеи и вдъхновение на режисьора Пламен Карталов.

Под това вещо ръководство и професионален контрол нашите даровити певци с прекрасни гласове бяха въведени в един нов за тях свят (непознат до този момент) на много високо ниво и бяха готови да го поднасят на публиката, която бе също участник в този феноменален процес и бе благодарна и щастлива!

Лично аз, знаейки добре с какво се сблъскват, се възхищавам от нашите прекрасни, талантливи певци, които се справиха блестящо с големите задачи! Огромният труд бе богато възнаграден! Успехът бе блестящ и музиката на Вагнер стъпи здраво на сцената на Софийската Национална Опера. Българският „Пръстен на нибелунга“ получи високо признание и оценка по света, включително и в Германия – в историческия Фюсен, свързан тясно с творчеството на Вагнер.

Както е известно, оттогава на сцената на Софийската опера Вагнер бе утвърден в течение на годините с поредица от други бележити негови опери – също с голям успех! Чрез осъществяването на тази неимоверно голяма задача чрез „Пръстена“ и останалите Вагнерови постановки, Софийска опера бе изстреляна на ново стъпало – на високо международно равнище!

Междувременно по цял свят, както много неща от живота, така и сценичните изисквания по театрите се измениха и преминаха на друго ниво. В името на това режисьорът Пламен Карталов се зае със задачата „Пръстенът“ да бъде основно преработен и сценично поставен на съвсем нови начала, отговарящи на съвременните изисквания.

Всичко това в рамките на предстоящия Летен фестивал – нещо, което изисква отново огромна подготовка! Голяма задача за всички – певци, оркестър, хор, техници – за всички участници! Да бъде „на слука“!!

С мисъл – особено при моите обични колеги певци – както и на всички творци и участници – желая на първо място здраве и сили! Нека Вагнеровото вдъхновение никога да не ги напуска и с поглед устремен напред, с увереност да следват светлината на неговия път!

На всички участници и в името на осъществяването на нова сценична изява и режисура изпълнена с енергия и светлина – „На добър час“ – за удовлетворение и заряд и на една ощастливена публика!

За един голям успех на фестивала!

Близо до всички вас –

Ваша
Анна Томова-Синтовa