Автор Диляна Димитрова

"Ако утре ме извикат в "Ла Скала", ще отида без притеснение", казва сопраното Габриела Георгиева

Габриела Георгиева е една от звездите в актуалния афиш на Софийската опера и балет. В най-новата премиера на театъра – „Лоенгрин“ от Вагнер – тя влиза в ролята на Ортруд. Това е дебютът ù в произведение на Вагнер. Заглавието е част от Вагнеровия фестивал, организиран от Операта. 

Любимка на българската публика, Георгиева се е превъплъщавала в десетки от най-обичаните героини на българската оперна сцена. През последните няколко сезона сопраното прави три забележителни дебюта на сцената на Софийската опера – в постановката на „Норма“ на режисьора Уго де Ана (2016), в „Силата на съдбата“ (2017) на италианеца Пиер Франческо Маестрини и в „Янините девет братя“ (2018) на акад. Пламен Карталов.

Освен на българската сцена, през годините Габриела Георгиева е пяла и в редица елитни оперни театри – в Австрия, Кипър, Испания, Франция, Германия, Швейцария, Италия, Словакия, Чехия, Хърватия, Русия. Пяла е в Цюрихската опера, в Римската опера, във Виенската Щатсопер…

Габриела Георгиева е и оперен педагог – тя е доцент в Музикалната академия, преподава класическо пеене. А за нейното оформяне като изпълнител казва, че голяма роля изиграват Гена Димитрова и Калуди Калудов.

– Как се чувствате в света на Вагнер след премиерата на „Лоенгрин“, г-жо Георгиева?

– Развълнувана съм, защото това е първият ми Вагнер. За първи път изпълнявам произведение от този композитор и то е романтично и много, много красиво. Първата идея бе да пея Елза, но впоследствие Анна Томова-Синтова, познавайки характера ми и гласа ми, предложи да изпея Ортруд. Защото Ортруд се пее и от мецосопрани, и от сопрани. Едни от най-добрите изпълнителки на тази роля са сопрани, така че въобще няма драма. Мариана Цветкова, която също изпълнява Ортруд, също е сопран. А през есента в тази роля ще влезе Гергана Русекова, която пък е мецосопран и има много красив, богат глас, с височини, така че спокойно се разполага в партията.

– Почитателите на Вагнер може да изберат с коя певица да гледат спектакъла, а най-запалените фенове вероятно ще го гледат и с трите. Както винаги, има и маниаци на тема „Вагнер“, които идват от чужбина, за да гледат всеки спектакъл по негова музика…

– Разбира се. Целият фестивал протича с много чуждестранна публика, има много немскоговорящи, вероятно от Вагнеровото общество, привърженици на Вагнер, които пътуват по цял свят, за да гледат постановки по негови произведения. Нормално е да има такава публика, понеже не се поставя така често Вагнер, той е труден и за изпълнение, и за слушане, защото най-малкото оперите му са продължителни. Музиката му изисква подготовка, а и  физическа сила. Човек определено трябва да притежава издръжливост. Неслучайно подхождам към Вагнер на тази възраст – вече имам опита, знанието, моженето и спокойно мога да вляза в този репертоар, след като съм се изпитала в най-сериозните Вердиеви и Пучиниеви партии. Със спокойствие и увереност влизам във Вагнер. Музиката му е изключително красива, дълбока и въздействаща.

– Операта става все по-луксозно преживяване, може би и затова Софийската опера е толкова посещавана от чужденци…

– Който иска, винаги може да отдели средства, за да отиде и в „Ла Скала“, има и не чак толкова скъпи билети. Дали ще отидеш на почивка на Малдивите, или ще отидеш в „Ла Скала“ – ако имаш желание, не е въпрос само на средства, защото много хора пътуват и си позволяват този лукс.

– Как си позволявате лукса да бъдете Г-жа Не, да отказвате роли в днешно време, когато е толкова трудно артистите в операта въобще да се доберат до роли, камо ли до главни?

– Може би с годините съм доказала качествата си. Стигнала съм до момент, в който мога да преценя дали една роля е за мен, или не е. Спокойно да кажа „да, това мога да го изпея“. И да кажа „не“. Преди 14 години, когато започна да се поставя Вагнер в Софийската опера, отказах на академик Карталов да вляза в този репертоар. Още не бях готова, не бях сигурна, че ще се справя. И ето, дойде времето, в което вече знам, че бих могла да си го позволя. При мен никога нещата не са били на живот и смърт. Не казвам, че нямам късмет, напротив – имам, но никога не съм била всеядна. Винаги съм казвала „това мога, това не бива още, това въобще не е за мен“. Отказвала съм например ролята на Бътерфлай в чужбина, просто защото не усещам тази партия. Не искам да я пея, не се чувствам добре в нея, не е моята. Обичам много Пучини, пяла съм в много негови опери. Бих изпяла, да речем, Мини от „Момичето от Златния запад“. Но не и Бътерфлай. Впрочем, Мария Калас също не е обичала Бътерфлай.

– Казвате, че Анна Томова-Синтова е предложила вие да пеете ролята на Ортруд. Как приемате да се подчините на едно такова предложение вие, самата която имате студенти и те се подчиняват на вашия авторитет?

– Отворена съм към нови предизвикателства и обичам образите на силни, демонични жени. Елза е малко слаба за мен, трудно бих влязла в нейната кожа, докато в Ортруд съм сигурна, че се получава. Аз вярвам на преценката на Анна Томова-Синтова. Това е един от хората, на които изключително много се доверявам след Гена Димитрова и Калуди Калудов, с които съм работила. Но след като Гена почина 2005 година, Анна Томова-Синтова е единственият човек, с когото съм работила. Тя е човек с огромен опит – особено в този репертоар, с който не съм наясно, сега навлизам в него, а тя е пяла много в немски репертоар и знае как стоят нещата.

Ние, певците, цял живот учим. Това, че аз съм авторитет в очите на моите студенти и съм един водещ сопран в Софийската опера, не значи, че не трябва да се уча.

Много е важно да те чуе някой, на когото вярваш, някой, който има добро ухо и е добър певец, защото ние чуваме гласа си по един начин с вътрешния си слух, по друг начин го чува публиката. Най-трудното е да свикнем с този вътрешен слух, да чуваме кое е правилното и кое – не. И когато попееш малко повече, понякога може да се изместиш в някаква посока.

– Как протекоха заниманията с Анна Томова-Синтова?

– С нея работихме тази роля онлайн, защото тя живее в Мюнхен, с помощта на много хубава техника. Удоволствие е да се работи с такъв голям артист. Щастлива съм, че съм работила с толкова големи артисти като Калуди Калудов, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, да се докоснеш до техния блясък, до тяхната светлина.

– От висотата, на която се намирате като певец, на кого от тези хора днес бихте направили кафе?

– На всеки един бих направила кафе. Съжалявам, че Гена не е сред живите и на нея не мога. Спомням си с голяма любов и респект за нея. Обожавах я, сърцето винаги ме е теглило към нея. Срещата ми с нея беше най-мечтаната. Тя е човек, който е излязъл от среда, която няма нищо общо с операта, от едно малко село, и е достигнала до най-големите върхове в това изкуство. Това говори за огромна интелигентност и чувствителност. Харесвах Гена, защото беше изключителен професионалист, обичах честността, прямотата ù. На някои тя им звучеше грубо, защото казваше нещата с истинските им имена. Беше крайно откровена. Тя беше в състояние да каже на някого: „Абе, мойто момиче, няма ли някоя друга професия, с която да се занимаваш?“. На мен това лично страшно ми допада. Харесвам честните и прями хора, не обичам всички тези преструвки, каквито има в нашия куртоазен свят, рядко се намират хора, които честно ще ти кажат какво мислят. Тя беше такъв човек. Смятам, че е много по-честно да кажеш на един млад човек, че няма достатъчно талант, а знаеш какви качества трябва да притежава – и виждаш, че няма смисъл, не си заслужава да си губи времето. Поне 5 години ти трябват да учиш, за да почнеш да подозираш някои неща – да подозираш, а не да се научиш. По-добре да спестиш на един млад човек тези 5 години, в които той може, да речем, да стане прекрасен зъболекар или изключителен адвокат.

– Звучи жестоко…

– Жестоко е, да, но по-добре жестоко и да ти спести 5 години, отколкото след 5-6 години да разбереш, че нищо не става от теб и тепърва на 30 години да започнеш да учиш нещо друго.

– Чувала съм колко трудно се намират вече студенти за Музикалната академия – и въпреки това категорично бихте казали на някого, че не става?

– На моите студенти често казвам, че и магарето има глас, но не е станало певец. Не е важен само големият глас. Има хиляди примери в това отношение. Имаш много голям глас, но като нямаш акъл и не може да го използваш добре, този глас се оказва абсолютно ненужен. Пеенето е комплексно изкуство, не е само глас. Гласът е необходимият минимум, това е кота нула, от която трябва да стъпим. Изключително важно е да имаш характер, да бъдеш постоянен, търпелив, работлив, да вярваш на педагога си и да работиш много сам. Да си самоаналитичен, да си самокритичен. Въобще трябва сериозна дисциплина.

– Как пазите гласа си, вероятно не всеки ден пеете?

– Аз не съм от тези, които пеят всеки ден, но Красимира Стоянова например ми е казвала, че ако два дни не пее, не се чувства добре. Аз пея всеки ден само когато съм в репетиции. Ето, сега за „Лоенгрин“ имахме по две репетиции дневно – от 11 до 14 и от 18 до 21 часа. Събира се 6 – 7 часа пеене на ден. Разбира се, ти не пееш през цялото време, но си непрекъснато активен на сцената. Имаш актьорски задачи. Как подхождам към ролите? Със сърце. Никога не пея самоцелно ноти.

– Има певци, които мълчат преди концерти – Лили Иванова, например. Каква е практиката при вас, човек, който оперира с толкова мощен глас?

– Всеки си има своя нагласа, режим. За мен мълчанието е глезотия. Най-важното е да останеш нормален човек – с каквото и да се занимаваш, всяка крайност е грешка. Освен това аз съм майка на 14-годишно момче. Който има деца, знае, че не можеш да лежиш, защото имаш днес премиера. Случвало ми се е преди спектакъл той да се разболее и цяла нощ меря температурата му…

– За детето не е важно, че майка му вечерта ще бъде Медея, Норма, звезда…

– Не, това не го интересуваше. Нормално е, той е малък, не разбира коя е майка му, въпреки че е отраснал в театъра. Днес вече е много щастлив, гордее се с успехите ми, непрекъснато е до мен и ме подкрепя. Но и сега се случва да имам спектакъл след една седмица и той да се разболее, казва: „По традиция се разболях…“.

– Звездите често имат склонност към фатализъм, към суеверия, имат различни ритуали, преди да излязат пред публика. Вие правите ли нещо специално преди спектакъл, имате ли някакъв каприз?

– Гледам да нямам. Аз съм съвсем нормален човек и дори когато ми мине през ума нещо, гледам да го игнорирам, да не се сугестирам, да не си правя идоли, да не си правя някакви ритуали. По-добре без такива неща. Прибирам се вкъщи, готвя, пера, простирам, гладя каквото трябва, уча уроци, решавам задачи…

– В кои училищни предмети днес сте най-добра?

– Навремето бях добра, в момента не съм добра в нито един, защото българският и математиката са на такова ниво, че трябва да се вземе учител. Много ми е трудно, не мога да смогна, но ми се е случвало да съм цял ден на репетиция, да ми се обади детето и да каже: „Мамо, чакам те да учим, да ми обясниш еди какво си“. И аз докато пътувам към вкъщи, отварям интернет в телефона и започвам да го уча това нещо, за да мога, като се прибера, да му го обясня. Синът ми е в седми клас.

– Каква е програмата максимум, която предвиждате за вашата кариера?

– Доста неща съм направила, пяла съм и във Виенската опера, в „Метрополитън“ бях кавър на Анна Нетребко за „Макбет“. Пяла съм в големи, световни театри и съм спокойна със себе си. Знам, че нивото ми е много високо и спокойно мога да пея във всеки театър. Но си дадох сметка, че за мен е по-важно да видя как расте детето ми. Не искам да пропусна този период, защото много време чаках, докато го родя, заради това, че късно започнах да пея. Едва на 31 години дебютирах, защото завърших като мецосопран и тепърва обръщах гласа си. На 28 завърших, на 31 дебютирах в сопрановия репертоар. Въобще на сцена дебютирах на 31. Родих го на 39 почти и си дадох сметка, че най-красивото нещо в живота е да обърна внимание на детето си, да го видя как расте. Сега вече той попорасна, вече е доста самостоятелен. Ако нещо излезе оттук нататък, бих се радвала, но в никой случай не ми е най-важното. Знам много добре къде стоя, добре знам какво мога. Ако утре ме извикат да изпея нещо в „Ла Скала“, ще го направя, без да се притеснявам. Напротив, знам, че бих могла да се справя, но това не ми е фиксация. Отдавна се отказах от тези луди идеи и днес се чувствам в хармония със себе си. Доволна съм от това, което правя. Пея и в чужбина, имам възможности да пея и да пътувам, но тук се чувствам добре, тук се чувствам у дома, семейството ми е тук. Най-хубавото нещо за мен, за една жена, е да се реализира като майка – от там нататък каквото дойде. Аз съм се реализирала добре като певица, изпяла съм почти всичко, което съм искала.