Роден е на 10 септември 1934 г.
Роден съм в село на пет-шест километра от Русе, с. Мартен. Цял живот си мислех, че съм селянин, но преди няколко години се оказа, че съм гражданин, защото селото е станало град.
Баща му е известен общественик, Иван Казанджиев. Учи в гимназия „Баба Тонка“ в Русе. Музиката е била винаги част от живота му.
Майка ми свиреше на пет инструмента – китара, цигулка, мандолина, цитра и орган. На пет-шест години започнах да свиря на китара, без да знам нотите, по слух. Сменях разни строеве, руски, испански. Така родителите ми разбраха, че ме привлича музиката, и на девет години ми купиха пиано. На единайсет-дванайсет, имитирайки сонати, сонатини на Скарлати, Моцарт, Бетовен, бях започнал да пиша такива парчета. Показах ги на Константин Илиев, когато се срещнах с него в Русе. Той ме окуражи и вдъхнови да започна да пиша. Дори ми каза: „Ти имаш голям талант, можеш да станеш светило“. Бях на дванайсет години, когато срещнах Константин Илиев. Той беше главен диригент в Русе, основа и оркестъра, и операта. След една година дойде и Добрин Петков. Там чух премиерите на Първа симфония от Константин Илиев, на Концерта за струнен оркестър на Лазар Николов. Всичко това страхотно ми допадна и категорично ме ориентира в тази музика. Имам един опус 1, вариации за щрайх, които вече 15-годишен съм написал, те не са съвсем атонални, но още оттогава започнах.
За да подкрепи младия талант Константин Илиев включва в програмата на русенския оркестър негови танци.
През 1951 г. в последната си ученическа година Васил Казанджиев пише оперетата „Младост“. Либретото е на друг ученик.
Тогава в гимназията имахме хор и оркестър. Написах арии, дуети и хорове. Тео Мусев играеше Мързеливия ученик, написах му и ария. Там започнах и да дирижирам. Първите ми стъпки бяха да подготвя хора. Учител по музика ни беше Мишо Николов, бащата на виолончелиста Венцеслав Николов, който издирижира представлението. Разбира се, дойдоха и оркестранти от Симфоничния оркестър да подпомогнат нашия. Оперетата се изигра с голям успех, публиката я хареса. Когато работех в Операта, не зная защо не написах нищо. Мислил съм си за опера, но не можах да попадна на нещо подходящо. Моцарт пише до баща си: „Най-малко сто либрета съм прочел, докато открия „Дон Жуан“.
В Консерваторията негов учител е проф. Панчо Владигеров.
Смятах да бъда при Парашкев Хаджиев, който беше учител на Константин Илиев. Когато започна учебната година, отидох и му казах, че искам да уча с него. Той нищо не каза. Хвана ме за ръка и ме заведе при Владигеров, каза ми: „Ти не си за мен, ти си за този професор“. Той също е ученик на Владигеров. Явно прецени, че трябва да отида направо при него. Аз съм страшно благодарен на Владигеров, научих много неща. Той е немски възпитаник, маниак на тема прецизност до краен предел. Всичко да бъде много точно, всяка нота да си е на мястото. Наглед ми показа как изрядно са работили Хайдн и големите. Но той май не е имал друг студент като мен. Имаше си доста проблеми, не можех да пиша, както той иска. Цяла година писах моето Дивертименто като дипломна работа. Накрая двайсет дена преди държавния изпит му занесох партитурата и я изсвирих цялата. Той помълча малко и каза: „Това не е дивертименто. Това е дивотименто. Дас ист кайн музик – това не е никаква музика. Ти не можеш да се явиш на държавен изпит с това“. „Цяла година го писах, как така“ – казвам аз. „Не ме интересува, трябва да напишеш нещо друго“. За десет дена написах Прелюд и токата в стила, който да одобри. Той не одобри много токатата, но мина. От друга страна, съм много щастлив, защото това е най-изпълняваното ми произведение. Много пианисти я харесват и я свирят. Прелюда нарочно го написах, точно както всичко, което знам за неговите номера – воденето на паралелни нонакорди и фолклорни мелодии. Преписах го калиграфски, защото иначе пишех един груб, разкривен сол ключ, за което той винаги ми се караше. „Туй компонистът се познава още от ключа“ – казваше и беше прав. Изсвирих му прелюда и очаквах да ме съсипе, защото това беше направо кражба от неговата музика, пълна имитация. Той помълча малко и каза: „Това е най-хубавото, което написа за пет години при мен“. А аз си казах: „Ясно, значи трябваше да приличам на теб“.
Цялото ми следване премина невероятно. Пишех и в двата стила. В един стил, за да се хареса на моя професор Панчо Владигеров и на другите ми професори, и в другия – атонален, или както ги наричахме, „произведения за чекмеджето“. Правехме ги тайно и ги криехме. Тази Симфониета, която получи награда от журито и Шостакович, написах във втората година от следването, през 1953 г. На годишния изпит комисията от професори, които преглеждат какво сме написали през годината, побесня. Начело с моя професор, който беше не на себе си. Те ме заплашиха, че ако така продължавам, изобщо няма да завърша. Но още когато я написах, Добрин Петков, който беше в Русе, я изпълни там. Като напусна Русе и отиде в Пловдив, я изпълни и там. Представи я и в София, на прегледа „Нова българска музика“. Направихме и запис в Радиото. Четири години по-късно, през 1957 г., Съюзът на композиторите изпрати този запис в Москва. Там се състоя Шестият младежки световен фестивал. Имаше такива фестивали в столиците на социалистическите държави. Там журито прослушало творбата ми и ми дадоха втора награда. Това ме постави на кръстопът. На кого да вярвам? На Владигеров или на Шостакович? Трябва да си призная, че нашите професори бяха на много високо ниво, преподаваха композиция, музикални форми, бяха много добри композитори и много талантливи, но те си останаха в късния романтизъм. За Владигеров идеалът беше Рахманинов. Те не харесваха, не разбираха, не одобряваха музиката на Шостакович и на – както аз ги наричам – „класиците на XX век“. Шестима композитори от първата половина на века: трима руснаци – Стравински, Прокофиев, Шостакович, един унгарец – Барток, един германец – Хиндемит, един французин – Онегер. Това са имената, които ще останат наред с Моцарт, Бетовен, Брамс, Чайковски. За вечни времена ще останат! През втората половина на ХХ век доста се засили влиянието на Виенската школа, начело с Шьонберг. През 1941 г. Константин Илиев, който се завърна от Прага, го привнесе в България. Тогава настъпиха тези стълкновения.
Тази атонална музика беше забранена. Дори не ставаше дума за одобрение. При всяко изпълнение веднага започваха жестоки критики, имаше събрания, на които ни заклеймяваха и ни заплашваха. Но всяко чудо беше за три дни и се разминаваха нещата. Това ни вдъхваше смелост, като минат няколко месеца, да изпълним друго подобно нещо. Говоря за социалистическия период – близо половин век. Но все пак се изпълняваше. От тридесет години насам, когато започна генералната промяна, настъпи пълна тишина. Нищо. Нищо не се изпълнява.
Въпреки тези тежки констатации Васил Казанджиев продължава да пише – заради квартет „Фрош“, пианистката Надежда Цанова и тромпетиста Петър Македонски, Нов симфоничен оркестър, камерен ансамбъл „Силуети“, диригента Герган Ценов. И всичко, което е написал в последните години е изпълнено
Да пиша е някакъв инстинкт, нагон. Съжалявам, че изгубих много време, и то в най-хубавите си години, с други неща. Особено дирижирането отнема много време, сили и нерви. От една страна, това е загуба за композитора, но от друга, е полезно, защото непрекъснатият жив контакт с оркестър дава много идеи и композиторът пише все по-майсторски. Но от пет години аз вече само пиша. Една симфония изисква много писане, затова създавам предимно камерна музика за камерни състави. Музиката, която пиша – тя е атонална с додекафонична техника, която не е лесна за изпълнение, пък и за възприемане, но когато се изпълни много добре, тя има своето въздействие даже и върху некомпетентна публика. Радвам се, че се появиха млади музиканти, които проявяват много голям интерес към тази музика и я изпълняват по невероятно професионален и технически виртуозен начин. Посветих последната си симфония на Нов симфоничен оркестър и на неговата създателка Юлия Христова. Благодарен съм им! Те вече изпълниха една моя симфония. Поеха риск и в тази страшно сложна ситуация проявяват направо героизъм. Написах за квартет „Фрош“ шест квартета. Много съм доволен от последния запис на деветия квартет. Великолепен е! Написал съм доста сонати за пианисти. На Марин Гонев посветих две сонати, на Маргарита Илиева също, както и на други пианисти. Марин Гонев ги научи всички и като написа труда си върху тях, стана доктор. Щастлив съм, че имам студент като Герган Ценов, който живее в Америка, но проявява интерес към моята музика и вече за кой ли път идва, за да направи премиера на моя симфония. Той ми каза: „Ако напишете петдесет, всичките ще ги изпълня“.
В творчеството на Васил Казанджиев има и една страна, която рядко се споменава– композирането на филмова музика и то за много знакови филми – „Тютюн“, „Вълчицата“, „Рицар без броня“, „Шибил“, „Сбогом приятели“, „Татул“, „Боянският майстор“ и др.
Трябва да призная, че беше голямо удоволствие. Самите филми бяха много хубави. Музиката трябва да присъства в тях, без да се налага, което не е лесно. Но дава много идеи в композицията. Първият ми филм беше „Тютюн“ на Николай Корабов от 1962 г. Неприятното обаче в писането на филмова музика е, че режисьорите примират от радост да я режат, да я махат. Когато филмът e вече сглобен, сядаме с режисьора и определяме местата, където трябва да има музика. Но след това решават, че не трябва да има, и я премахват. В Петата симфония използвах теми и моменти от музиката на един филм, който, за съжаление, се прожектира само веднъж и веднага го спряха – „Смърт няма“ на Христо Писков.
На 22 декември в Софийската опера ще бъде представен международният проект „Надежда за балет“, който обединява композитор, пианистка, хореограф и три балерини. Премиерата беше на 30 юни 2022 г. в Балната зала на Националната художествена галерия, в рамките на „Софийски музикални седмици“. Тази година беше представен и на 21 април тази година Градската художествена галерия във Варна. Тази прелестна бутикова пиеса ще има своята премиера и на Камерната сцена на Софийската опера.
Композиторът Васил Казанджиев:
Аз съм голям почитател на това велико изкуство, балета. Това се дължи на факта, че започнах кариерата си като диригент в Софийската опера. Бях на 23 години и като завърших Академията, веднага постъпих там. Издирижирах няколко балета, между които един съвременен балет от Бела Барток, „Дървеният принц“ – изключително интересен и ефектен. Дойде да го постави хореограф, когото гледах в операта в Будапеща. Винаги съм във възторг от постиженията в това изкуство, които са необятни. Бързо написах музиката и я предоставих. Музиката не е от известния тип, атонална музика. Написах четири такива музики, средно по 7, 10 минути всяка. Те са различни по характер
От 1957 до 1964 г. той е диригент в Софийската народна опера. Дирижира много съвременни творби като „Хитър Петър“ от Веселин Стоянов, „Боянският майстор“ от Константин Илиев, „Янините девет братя“ и „Антигона 43“ от Любомир Пипков, „Орфей и Родопа“ от Цветан Цветанов, „Дървеният принц“ от Бела Барток, „Тривърхата шапка“ от Мануел Де Файя и др.
