Eдна от най-интересните личности от  периода на нашето Възраждане е тази на Захари Зограф. Повечето от изкуствоведите пишат монографии, томове с изследвания за нашите живописци до Освобождението, разглеждат детайлно платната и боите им, техните техники, но не обръщат никакво внимание на личния им живот. Така творецът остава скрит зад хилядите страници и ние не можем да го почувстваме като човек.

От ранна възраст Захарий (роден 1810 -  починал 1853 ) учи иконопис при баща си Христо Димитров, основателя на Самоковската художествена школа.   След смъртта на бащата през 1819 г., грижата за деветгодишния Захарий поема най-старият брат, по-големия с 14 години Димитър. В неговата иконописна работилница надареното момче израства като художник. С брат си Захарий си сътрудничи до към 1832 г., след което започва да работи самостоятелно. През 1841 г. се жени в Самоков за Катерина Хаджигюрова. Умира в разцвета на силите си от тиф.

Най-ранната подписана икона на Захарий датира от 1829 г., когато той е едва на деветнадесет години. По-късно художникът рисува икони за черквите „Св. Константин и Елена“ (1836) и  „Св. Петка“ (1837) в Пловдив,  „Св. Богородица“ в Копривщица (1837 и 1838),  за Мулдавския (1837),  Горноводенския (1838), Плаковския (1845), Долнобешовишкия (1845), Преображенския (1851), Соколския и други манастири.

Негови са и значителен брой стенописи: в аязмото на асеновградската църква „Св. Богородица Рибна“ (1838), в църквите на Бачковския манастир „Св. Никола“ (1840) и „Св. Архангели“ (1841), в част от главната църква на Рилския манастир(1844), в църквите на Троянския (1847–1848) и Преображенския (1849) манастир.

През 1851–1852 г. той прекарва седемнадесет месеца на Атон, изписва външния притвор на главната църква в Лаврата  (1852) и рисува икони за конака на Зографския в Карея (1853).

Захарий е основоположник на българската светска живопис. Той е един от малкото иконописци, които внасят битови елементи в църковното изкуство. Стенописите му от 1840, 1848 и 1849 г. включват автопортрети.

Той оставя след себе си и голям брой рисунки на хартия, непревърнати в завършени произведения. В писма до своя някогашен учител (от самоковското училище) Неофит Рилски, младият маестро изразява желание да следва в Художествената  академия в Петербург (1838) и съобщава , че в Пловдив  взема уроци по живопис от „двамина майсторе француски зографе“ (1841).

През 1839 г. Захарий рисува портрета на жената на своя брат - Християния. Красавицата ражда на Димитър седем деца, но успява да запази своята хубост. Тя има топло, майчинско отношение към своя девер и винаги го подкрепя в неговите начинания. Още от малък живописеца има стомашни проблеми и е неразположен. Снаха му се чувства задължена да се грижи за него. Нежен, изпълнен с много емоции, за разлика от брат си, Захарий се привързва към Християния. Двамата имат общи виждания по различни проблеми и начини да ги  разрешават тайно от другите. Майсторът на четката запазва и по-късно чувствата си към своята снаха. През 1839 г. той създава с много обич портрета на жената, която е спечелила неговото сърце. Спокойното лице, пастелният, топъл кафяв цвят на роклята и шала на главата на Християния, хармонично се допълва от зеления елек, богато украсен по края с кожи и шевици. Вратът на жената е украсен с два наниза тежки жълтици, със златен кръст, златни обеци със смарагд.   Скъпият  пръстен на ръката й довършва класическата    симфония в златно, кафяво и зелено. С портрета на снаха си художникът разкрива трепета на своята душа, своята любов и преклонение. Всъщност "славата" на Захарий има съвсем друга първопричина: той е основоположникът на светското изкуство у нас. Тъкмо затова той е естественият фаворит на българските изкуствоведи, които мерят художеството именно със светски аршин.

През 1853  година хубавата Християния се разболява от тиф. Годината е характерна с това, че не само у нас, но и в Цариград върлуват неличимите  болести като тиф и холера. Единствената предпазна мярка, която се взема е болният да бъде изолиран от здравите.  По това време Захарий се връща в Самоков и не се вслушва в съветите на другите. Той отива да види снаха си и да се сбогува с нея. Така майсторът на четката се заразява от обожаваната от него жена и на свой ред също умира на 14 юни 1853 година.

Отричаната от днешните наследници на Захарий Зограф измислица за неговата  връзка със снаха му, става основа на популярната творба на Павел Спасов „Легенда за греховната любов на зограф Захарий“( първо издание 1960 г. и много преиздания ). За този си роман в една статия Спасов казва: „Там, гдето има истинско чувство и гдето говори душата - там има само една красива любов.“ По-късно тази любов заляга като сюжет и в операта „Зографът Захарий” от Марин Големинов. Днес драматичната и греховна история се носи от уста на уста и като че ли нищо не е в състояние да я изтрие от личността на големия възрожденец. Застъпниците на тази любов твърдят : „Павел Спасов е юрист по образование и едва ли би направил сюжет по нещо измислено…Тогава той е бил близък до истинските спомените, които раждат легендата. “

Такава е красивата легенда за „греховната“ любов на зографа Захарий. Какъв обаче е неговият официален семеен живот? През 1841 година 31-годишния маестро встъпва в брак , в Самоков за Катерина Хаджигюрова. Живописецът е в разцвета на силите си, но не бърза да се обвърже. Младата Катерина се притеснява, че главата на любимия й мъж може да бъде завъртяна от някоя пловдивска кокона. И тя открито споделя с него своя голям страх. Леко ядосан, Захарий й пише писмо в наставнически стил. В него той я убеждава, че не бива да се кахъри за чувствата му:

Дражайша ми Годенице,

Кокона Катеринко,

Драго те поздравляю, мило приветствую, любезно целую!

Прийми любезна ми Годенице тоя пендар от мене за големата любов наша. Това от много имане не ти провождам, но от голяма любов. Прочее и те советувам братски да си не развалиш сърцето за некои работи. Знай който мудро разсуждава и не бърза, той е благополучен.

Защо мене ката ден от летоска се изливат ядове у сарцето ми,отрови се здравето ми и станах половин човек. Па и ти ако се не вардиш от тия халове каков живот ще проведеме… Един философ говори, че жената не бива да е по-голяма от мъжа. Затуй не зех жена от Фелибе. Коконите там заповедуют на мъжа и в семейството прокопсия няма.

Аз ти казвам, че аз ще ти заповедувам. Що ти реча да правиш, ти заповед да чуваш, сиреч на табихето ми слуга да бъдеш. Защо двама чорбаджии на едни стол не можат да седат. Защо аз съм табихетлия чоловек... Много да ти хортувам не е нужда, защо ако си мудра и умна, ти ще познаеш защо ти за сичко казувам направо, а не сос лукавство…

Почтенословесному и изкусному Зографу Г. Захарию х. Самоковли 

21 ноем. Филибе, 1841

( писмото се помества със съкращения )

Катерина се омъжва за художника без волята на родителите си. Нейният брат Христо не харесва мъж, който няма сериозна професия за съпруг на сестра си. Затова и Захарий не бърза с женитбата. Катерина ражда четирима сина на зографа. От тях, повалени от холерата, остава жив само един - Христо Зографски, който дълги години е кмет на Самоков.