Шест различни сцени, 400 костюма, рекордна инвестиция и специално пробит таван на залата са само част от фактите, свързани с най-внушителната и бляскава премиера в историята на Музикалния театър. След повече от три десетилетия и 166 сцени по света, 140 милиона зрители и над 70 престижни награди, „Фантомът на операта" вече носи и етикет „Направено в България“.
Доказателство за успеха на постановката, режисирана от акад. Пламен Карталов, са разпродадените със седмици напред представления, които се играят почти всеки ден пред пълни салони.
Влади Михайлов е изпълнителят, който обира най-много овации след финала. След като години наред той беше известен като Влади Сафото (като член на бившата група „Сафо“), а после и покрай участието му на „Евровизия“ с група „Екуинокс“, сега вече има нов прякор – Фантома. Фантомът на Оперетата – признание, което звучи още по-впечатляващо, като се има предвид, че Влади е гост-изпълнител.
Чаровен, земен и мислещ, той е сред онези артисти, които като че ли могат да правят всичко – музикант и автор, кино и театрален актьор, поп, рок и оперетен певец, че и баща на три деца. И това са само част от темите за разговор с талантливия българин.
Влади, разбирам, че си с травма след един от спектаклите?
Това е най-сложното представление, правено в Музикалния театър. Скелето, по което се катерим и пеем, е високо 6 м. Вчера си ударих коляното, но днес има друго представление и няма място за болка.
Набрал си скорост и не можеш да спреш...
Така е. Всяка вечер не можеш да спиш, след като си хвърлил цялата енергия на сцената и е станала случката. Но ние си доспиваме сутрин и когато намерим време. Много се хвърляме в нещата.
Играеш в най-скъпия и бляскав спектакъл на Музикалния театър? Ти самият чувстваш ли се бляскаво, скъпо и като истинска звезда?
„Фантомът на операта“ е изведен така, че накрая да те остави замислен. Много лесно е да счупиш магията на финалната сцена и всички да се усмихнат широко. Но ние се опитваме да направим друго – да оставим тази емоция двойствена, да запазим този смисъл на избора и всички въпроси, които спектакълът задава и остават нерешени. Искаме всичко това да живее по-дълго у хората – ако могат да си легнат с въпросите и на другия ден да се събудят с тях. Да се замислят и след като са напуснали залата. Да могат дори да си поплачат вкъщи, а не ние да им прекратим това усещане на финала.
Тоест, искаш не само вие, артистите, но и зрителите да не могат да спят след представлението?
Да! Защото има защо! Темите наистина са много сериозни. На финала аз се покланям с белега, който е гротесков, много голям и се вижда от последните редове. Това решение е пак в тази линия. Лесно е да сложиш маската и да се поклониш като Фантома. Но Фантома не е просто фантом, той сваля маската в самата история и за мен това има много особен смисъл.
И въобще, темата е много важна – за хората, които са отхвърлени от обществото, имат недъг или поради някаква друга причина остават маргинални.
Твоите приятели как реагират на участието ти в мюзикъла?
Впечатлени, зарадвани, развълнувани. Всеки влиза в детайл в мнението си. Защото често гледаме нещо хубаво, което обаче е далеч от нас и не ни докосва. Тогава човек губи желание въобще да влезе в разговор. В случая, хората се вълнуват от конкретни решения, ситуации, подробности.
Всеки образ се изгражда и доизгражда на сцената. Какво още му трябва на Фантома, за да е такъв, какъвто ти би искал да бъде?
Има някои моменти, в които се чудя какво точно решение да взема за себе си. Има много сцени, в които може да се играе по много различни начини, с много настроения и пластове. Надявам се, винаги да изникват такива моменти, защото това е хубавата творба – в която не спираш да търсиш и да намираш нещо интересно.
Иначе отстрани все още не съм се гледал. Но би било полезно от гледна точка на чисто визуалното ми представяне. Мистиката в този образ е много важна, затова всяко движение има значение.
Малко български поп и рок музиканти могат да се похвалят с четири големи роли в мюзикъл. След Юда в „Исус Христос“, Сам в „Мама миа“ и Зоро, колко висока е летвата за теб във „Фантомът на операта“?
Исус Христос ми е любимо представление и детска мечта да изиграя Юда. Зоро е друга стилистика – каскади, гореща кръв, „Джипси кингс“, фламенко, чисто актьорски е сложно и като зрелище прилича на „Мама миа“, позитивно е.
Героят ми Сам е доста по-обран като характер, но пък се развива. Там стана един вулкан от енергия, ние все още сме заедно с колегите, все още се обичаме. Много по-дълбок и мистичен е образът ми във „Фантомът на операта“.
Виждаш ли се рамо до рамо на сцената с някоя от големите звезди на Бродуей?
Не смея да се виждам на една сцена с големите звезди от Бродуей, но бих дал всичко от себе си, ако имам възможността да изиграя Юда рамо до рамо с Тед Нийли, защото с този филм съм отраснал. Имам дори две плочи.
Този човек носи безкрайна харизма и ужасно съжалявам, че не успях да го гледам в София („Исус Христос суперзвезда“ с Тед Нийли гостува през април 2018 г. в зала 1 на НДК). Знам, че след толкова години превъплъщение в тази роля, той има вълшебна прегръдка. Така се е слял с ролята и тази роля задължава да бъдеш друг човек. В момента настръхвам, докато говоря...
Тед е станал мит сам по себе си. Но ти не можеш да си позволиш да бъдеш друг човек във всекидневието си, защото няма да ти се получи. Навремето когато Скорсезе поканил Де Ниро за ролята на Исус, актьорът е помолил за ден размисъл, след което казал „Не аз съм твоят човек. Твоят човек е Уилям Дефо“. За да се откаже актьор като Робърт де Ниро от тази роля, значи наистина трябва да си дава сметка за отговорността, която носи.
Мечтите ти съвпадат ли често с плановете ти?
Мечтите ми са да бъда на сцената възможно най-дълго, в адекватни роли, с адекватна за възрастта ми музика. Защото няма как да съм рок звезда на 70. Да ме прости Мик Джагър, но не мисля, че ще съм в неговата форма на 70.
Искам да продължавам да пиша песни, да правя музика, да свиря с моите приятели. През годините това ми изкристализира – че трябва да правя музика с хора, които са ти близки.
Участваш в няколко групи...
Да, албумът на „Сленг“ е почти готов, с Rewind пишем нови песни, имаме планове и с „Екуинокс“. Една по една мечтите се сбъдват.
Участието в „Евровизия“ помогна ли ти професионално?
Това е огромен форум, на който се срещаш с всевъзможни професионалисти в най-различни браншове, свързани с шоубизнеса. Там идват най-новите осветителни техники, най-новите софтуеъри, това е феноменално да се види. Особено за артист като мен, който не само пее, но има отношение към сцената. Усещането е несравнимо. Освен това ние получихме награди за най-добро представяне и най-добра песен. Какво повече мога да искам?
Липсва ли ти „Сафо“?
Този период не ми липсва, защото е много жив в главата ми. Това бяха първите стъпки на голяма сцена с наистина топ музиканти. Направихме чудесен албум, който хората и сега продължават да харесват. Това е голяма награда за мен, защото е искрена.
Със „Сленг“ поехме в малко по-различна посока. Не гледаме назад. Всъщност, хората слушат една нова група и в това няма нищо лошо. Защото нищо не може да замени Дими – уникален и емблематичен музикант.
Би ли написал музика за мюзикъл?
Да, бих се изкушил, но трябва да имам много силна тема, много силна история. Защото, както и във „Фантомът на операта“, на първо място е историята. За да направиш мюзикъл, трябва да имаш ядро, което да блика, да бълбука, което ще накара персонажите да искат да пеят. В мюзикъла много важен е моментът, в който един човек изчерпва думите си и избухва в танц или в песен. А това не може да стане механично, то трябва да стане отвътре. Силни персонажи, силни конфликти, силни персонажи, силни чувства – това е.
Има и друг вариант. Винаги може да напишеш хубава песен, която впоследствие да стане част от мюзикъл. Наскоро прочетох, че любимият ми албум на Аланис Морисет се превръща в мюзикъл.
Певец, музикант, актьор и баща на три деца – има ли друго, което искаш да бъдеш?
Искам да съм повече баща на трите си деца. Този крехък баланс много лесно се изпуска в един момент. Защото проекти като „Евровизия“, като участието ми във филма „Възвишение“ и всеки един мюзикъл ме отвяват за месеци нанякъде – и всичко рефлектира върху семейството. Затова нещата, които си пожелавам в работен план, се случват, но търся баланса със семейството.
