Доменико Гаетано Мария Доницети е един от най-големите оперни композитори от първата половина на XIX  век. Наред с Джоакино Росини и Винченцо Белини той допринася за изключителния подем на италианското оперно творчество и за развитието на белкантовия стил. Той е творец с изумително мелодическо дарование, което вдъхновява по-младите композитори като Джузепе Верди.

Доницети е роден на 29 ноември 1797 година в Бергамо в Ломбардия. Той е третото дете в семейство, в което няма музиканти. Развитието си дължи на Симон Майер, който по това време е на престижната длъжност Маестро ди капела в църквата в Бергамо. Той приема шестгодишния Гаетано в хора, а по-късно го подпомага в цялото му обучение по пиано и композиция. През 1816 година, отново с помощта на Майер Доницети заминава да учи в Академията в Болоня. Там той написва първата си опера – „Пигмалион“, но за съжаление така и не доживява да я види поставена.

В 1818 Доницети постъпва като наемен войник в един австрийски полк, който малко след това е изпратен във Венеция. Там композиторът пише „Енрико Боргоня“. След като предлага творбата си на театралното ръководство, тя е поставена и е приета с голям интерес от публиката. Тези времена вдъхновяват твореца години по-късно, когато пише „Дъщерята на полка“.

През 1822 година Доницети се мести в Неапол, след като е получил предложение за работа от Доменико Барбая, директора на театър Сан Карло. Там са поставени над 50 от оперите на Доницети.

Композиторът е познат предимно с комичните си произведения до 1830 когато е премиерата на „Ана Болейн“. Историческата тема силно вълнува Доницети, но не идейно-политическата страна на сюжетите, а човешката съдба. Редица са шедьоврите създадени от въображението му, заимствали действителни събития: „Реберто Деверьо“, „Мария Стюарт“, „Лукреция Борджия“. След представянето на „Лучия ди Ламермур“ през 1835 година, Доницети вече е на върха на славата си. След смъртта на Белини Доницети остава единствения водач на италианската оперна школа. Започва да преподава в Неаполитанската консерватория и да работи като придворен композитор във Виена.

От 1836 година Доницети започва все повече да се интересува от работа в Париж, където не  е притиснат от италианската цензура и чувства много по-голяма свобода за творчеството си. Той става директор на един от оперните театри в Париж и прекарва значителна част от следващите десет години там, където пише и няколко опери на френски. Първата от тях е втората версия на „Полиуто“, който след редакцията (1840) получава името „Мъчениците“. Това е плодотворен период за композитора, който в тези години пише „Дъщерята на полка“, „Фаворитката“, „Линда ди Шамуни“, „Дон Паскуале“ и последната – „Катерина Караро“. След 1843 Доницети започва отново да пътува интензивно до Неапол, Рим, Париж и Виена, като продължава да композира. Нервното разстройство, от което страда се обостря и през 1846 той е принуден да отседне в клиника за душевно болни. Прекарва там времето до края на следващата година, когато неговите приятели го връщат в Бергамо на 8 април 1848 година.