С Александрина Пендачанска разговаря Петър Галев

Тя е от сънародниците ни, заради които името на България се споменава с уважение по целия свят. След 25 години през декември се завърна на сцената на Софийската опера по покана на акад. Пламен Карталов. Публиката веднага усети защо толкова я ценят на най-големите сцени. Гласът й е много красив и стабилен, покрива много широк диапазон, а всяка нейна ария е навлизане в дълбочина в образа на героинята. След Саломе е толкова разтърсена, че няма емоционални сили за бисове. Но хората напълно разбраха това и отвърнаха с необичайно дълги аплаузи. Трогна се до сълзи, че операта, в която майка й Валери Попова беше прима, я определи за свой почетен член. Със съпруга си – журналиста Найо Тицин, винаги изразяват гражданската си позиция. Възпитават двете си дъщери също да са непримирими към неправдите, независимо дали живеят в София, в Париж или другаде. Александрина е сигурна, че пак ще пее в София, дори в цяла оперна постановка и в момента уточняват с акад. Карталов кога и как може да стане това.

- Александрина, защо избрахте толкова трудни в емоционално и вокално отношение произведения за концерта си в Софийската опера?
- Бях водена от две идеи. Всичко, което изпълних, беше обединено от голямата тема за властта и за начина, по който жените си служат със съблазънта, за да манипулират околните, домогвайки се до своите желания. И от друга страна, ариите, които изпълних, са представителни за образите, които най-често пресъздавам на сцената. Става въпрос за фаталния образ на жената, за жената вамп, която не се спира пред нищо, за да постигне своето. От вокална гледна точка концертът коректно представи части от актуалния ми репертоар, от това, което правя извън България. Единствено Лейди Макбет изпълних за първи път, но тази роля ми предстои.

- Понякога концертните изпълнения са по-скучни от цялостните постановки, но при вас емоцията беше максимална...
- Опитът ме научи, че в концертната форма не само не трябва да отнемеш от артистичното изпълнение, но трябва да додадеш. Имам нужда да компенсирам, да концентрирам всичко онова, което по принцип се наслагва върху изпълнението чрез декорите, костюмите, партньорите... Твърдото ми убеждение е, че операта е театър, не е просто технично пеене на сцената! Това изкуство се ражда по времето на Монтеверди под мотото “recitar cantanto”, което означава „да играеш, пеейки”. Никога не трябва да забравяме необходимостта от комплексно въздействие върху сетивата, точно с това операта е уникална и красива, затова оцелява и се развива от столетия.

- На какво се дължи това дълголетие?
- Точно заради директното въздействие върху човешката личност, върху сетивата и емоциите по няколко писти, ако мога да употребя този термин. Няма съмнение, че операта ще продължи да събира публика. Младите хора в салоните са доказателството за това. Радвам се, че и в Софийската опера в момента, доколкото имам наблюдения, се води целенасочена репертоарна и режисьорска политика за привличане на младите хора в театъра.

- Къде се поставяте в актуалния пряк и задочен спор между традиционалистите в операта и модернистите?
- В това отношение стоя някъде по средата, но може би повече към авангарда. Очевидно е, че има много силна тенденция към разчупване на класическите сценични модели и това започна в немскоезичните държави. Лично аз мога да приема всичко, стига да не е самоцел и да не нарушава добрия вкус. Не обичам целенасоченото търсене на скандал и на вулгарност. Иначе нямам нищо против модерните постановки и костюми. Намирам за негледаеми дами с кринолини, които си веят с ветрила, докато пеят Наздравицата от „Травиата” например. Идеите на една опера могат и трябва да достигнат до съвременната публика по начин, който е адекватен на нашето време.

- Много оперни прими със световна кариера като вашата са някак отстранени от обществения живот, докато вие през лятото категорично заявихте позицията си в подкрепа на морала в политиката...
- За мен просто е неразделно едното от другото, това е част от целостта ми. Аз не съм отделно Александрина, която живее в реалния свят, и после една друга Александрина, която излиза на сцената. Ако се затвори само в своята професионална и семейна сфера, обществото не може да функционира нормално. Аз съм успяла до някаква степен в своята сфера, в операта. Но това не означава да загърбя всичко останало. Както искам на сцената всичко да е професионално, балансирано и изпипано до детайл, така искам и държавата, в която съм се родила, да се развива по нормалните и отдавна изпитани демократични правила.

- Какво ни пречи в България да бъдем по-адекватно общество?
- Много съм мислила върху това, едно от нещата, които не ни достигат, е липсата на системно домашно възпитание в най-широкия смисъл на това понятие. Просто е задължително едно дете да научи основни неща в първите си години – кое е добро и кое е зло, какво е позволено и какво не, че има правила във всичко и те трябва да се спазват. Ако се научиш не просто насила да спазваш правила под страх от санкция, но да ги уважаваш, светът се подрежда по друг начин. Може би заради борбата за физическо оцеляване, която много хора се налага да водят, те пропускат някои изключително важни функции като родители. Но така се затваря порочен кръг, растат поколения без истински ценности, без мяра за нещата... Но си давам сметка и за нещо друго – когато правилата са недобри, е много трудно да бъдат спазвани. А ми се струва, че в България има доста грешни принципи, които искат да ни наложат за правила. Това обърква и обезсърчава мнозина. Въпреки това съм убедена, че човек се ражда с едно естествено дълбоко познание за добро и лошо. И ако всеки се опитва да върши това, което е действително правилно и добро, в крайна сметка животът ни може да се подреди!

- Вярвате ли, че отделният човек има силата да промени нещо в държавата?
- Това, което най-много ни съсипва, е чувството за обреченост и че нищо не зависи от нас. Каквото и да направиш, то няма смисъл. А това не е така! Ако се натрупа критична маса от нормално мислещи хора, които целенасочено и системно изразяват позицията си и се борят за нея, това неминуемо ще даде резултат. Няма да е бързо, но нали от някъде трябва да се тръгне?

- Подкрепяте ли например задължителното гласуване в България?
- На този етап напълно подкрепям тази идея. Така доста биха се объркали плановете на купувачите на гласове. И ще бъде невъзможно няколкостотин хиляди да определят бъдещето на 7 милиона. Ако всеки поеме отговорност, дори да отиде и да пусне празна бюлетина, нещата ще изглеждат по друг начин.

- Вашите деца като какви растат – като българи, като французи, като граждани на Европа...
- Нашите деца растат първо като българи, но и като хора, които, където и да ги посееш, там ще поникнат, надявам се. У дома, естествено, се говори само на български, макар че помежду си момичетата започват все повече да си говорят на френски, но това го контролираме с Найо. Двете са абсолютно двуезични и се чувстват комфортно и в София, и в Париж.

- Насочвате ли ги активно към музиката?
- Едната да, другата – не. Голямата я изпуснахме в това отношение. Ние се премествахме, по това време тя започна училище, а аз не бях убедена, че искам тя да се занимава с музика. Исках децата ми да са максимално свободни в избора си. Но всъщност я лиших от една възможност, защото музиката изисква някой за първи път да те заведе на урок по пиано и да те води редовно. Може би малко съжалявам сега за това. Сигурно един ден Валери ще ми се сърди, но може пък и да е доволна. Тя наследи музикалността на Найо, която е много дълбока, но не е толкова очевидна. Докато при малката ни дъщеря Сара стремежът към музиката е много на повърхността и е невъзможно да не се забележи.

- Разказвате ли им за баба им, за дядо им, за прадядо им?
- Опитвам се максимално да знаят, без това да ги натоварва особено. Не искам да имат тежести, но трябва да знаят откъде са тръгнали. И при мен, и при съпруга ми няколко поколения са свързани с изкуството.

- Възможно ли е културата да се развива на пазарен принцип?
- България има много сериозни традиции. Може всичко да се каже за половинвековния комунистически строй у нас и аз съм последният човек, който ще го защитава, но е факт, че културата през това време се е развивала доста добре. Не е от свободна позиция при един тоталитарен режим, но все пак с подкрепа. Голямото унищожение настъпи след промените и в продължение на около 15 години. Дадохме ли си сметка какво означава да оставиш културата да се развива на пазарен принцип в една бедна държава и дали това изобщо беше възможно?! Затова аз, която съм определено десен в мисленето си човек, по отношение на културата мога да се определя като лява. Смятам, че много процеси в културата трябва да бъдат подпомагани от държавата. Това дава шанс на много творци за изява и на повече хора да посещават спектакли. Чисто пазарният подход е за много богатите държави, за нашата култура би бил пагубен. Дори Чърчил навремето отхвърлил предложение да се намалят парите за култура за сметка на военния бюджет с думите: „Ако нямаме култура, за какво всъщност се борим, какво ще отбраняваме?”. Струва си и днешните управници да се замислят над това.

- Оптимист ли сте за България?
- В крайна сметка – да. Каквото и да си говорим, животът ни днес изглежда по-добре в сравнение с преди 25 години.