"Благодаря ти, мамо!"
Само по движението на устните можеше да се различи съкровеният "вик" на една оперна прима точно преди седмица от сцената на Софийската опера. Едва бе отзвучал последният акорд от първото й публично изпълнение на ария от "Макбет" на Верди, а залата вече гърмеше от аплодисменти. Пристъпила леко назад сред оркестрантите, дъщерята Александрина Пендачанска вдигна нагоре глава и благодари на майката Валери Попова.

Нямаше по-красива, по-вдъхновяваща гледка за шепата зрители в най-близката ложа, които станахме свидетели на тази споеност дори след смъртта. Валери си отиде през 2000-ата, а Александрина до ден-днешен следва оставеното й от нея. През 2005-а издаде диска Genuine и посвети цял концерт на именитата си майка. През 2009-а написа и роман в нейна памет - "da capо" (ИК "Сиела"). А сега, в навечерието на 2014-а, духът на майката сякаш бдеше над дъщерята, която трябваше да се върне години назад и да сподели пътя си, тръгнал през 1987-а именно оттук, от Софийската опера.

Александрина пееше и плачеше - и това видяха малцина. За близо хилядата меломани в салона тя бе голямата, стабилна, артистична прима, която заставаше вляво от диригента Дамиан Йорио и за миг се превръщаше в героиня от "Милосърдието на Тит", "Семирамида", "Макбет", "Саломе". Направи не просто концерт, а спектакъл с женски образи. Женстевени дори в агресията си. Изключителна Александрина! Ангелогласна!
Сменяше мимика, жест, емоция, тялото й играеше, докато гласът отиваше отвъд висините. Не просто певица, а артист. После се усмихваше с ръка на гърдите и имаше нужда бързо да се скрие зад кулисите, за да избърше напиращата в очите емоция...

Когато два дни преди концерта Пендачанска сподели, че ще се опита да овладее сълзите си, които вероятно ще бликат заради спомените отпреди 25 години, думите й можеха да се приемат и като поза. Явно не е така. От очите на публиката не можеш да скриеш позата. Питала съм я преди време дали се е случвало да плаче на сцената, а тя ми отвърна: "Да. Най-много плаках на "Милосърдието на Тит". На всяко представление. Истински плач! Но не, не пречи - може да се плаче така, че да продължиш напред."

Този плач видяхме и в София, но сега той беше личен, не заради превъплъщение в образ. И не толкова от сантименти. Беше плач заради Валери. "Всичко, което знам за пеенето, го знам от мама", често споделя тя. Спомням си наш разговор след премиерата на Genuine. Александрина наскоро бе родила втората си дъщеричка и като че ли все повече осъзнаваше НЕЩОТО, което носеше от своята майка: "Беше весела. С хубаво чувство за хумор. Не беше от обсебващите майки. Бяхме по-скоро приятелки. Беше либерален човек. Човек, който не съди - нещото, което остави най-силна следа от нея. Следата, че нямаме право да се съдим помежду си. Че ако се обичаме, трябва да се приемаме такива, каквито сме... И още нещо - независимо какво правим, винаги да
имаме мярка. Имах късмета да започна да се занимавам рано с музика, тя да ми е майка и да уча при нея непрекъснато.Тя успя да ме поведе през целия курс на обучение в Музикалното училище и да го довърши. И имах късмета повече никой да не се намесва и да не пипа в гърлото ми. Според мен тя беше доволна от резултата."

Вярвате или не, но дълго време Александрина не смеела да си признае, че пее. Всичко започнало още в ранното детство, голяма част от което преминало в Операта. Една вечер, някъде през 70-те, Николай Гяуров чествал 25-ата годишнина от дебюта си на софийска сцена. В дъното на залата едно малко момиченце си играело в нозете на майка си, но ушите и очите му уловили красотата на музиката. И то тайничко си пожелало подобна вечер.

Минали много години. Джиди, както и досега я наричат близките й, се срамувала да пее пред когото и да било. Пеела тайно, често учела ноти на улицата. Чак когато станала на 12, решила да сложи точка - направила запис на касетофона, извикала майка си в стаята и натиснала копчето. "Тогава тя се разплака - разказа ми преди време Александрина. - Предполагам, че за нея това е било много вълнуващо... В такъв момент връзката става много, много силна."

Може би винаги ще се намерят хора, които завистливо да подхвърлят, че дъщерята е успяла заради известната си майка. Но според Пендачанска подхвърлянията по-скоро са били други - че майка й не я е научила на нищо, че всъщност е интуитивна певица и е щяла да си пропее и сама. Затова, когато записа Genuine, сподели: "На тези хора искам да кажа: Така, както пея в този диск, не може да пее интуитивна певица, създадена едва ли не от нищото. Така може да пее само някой, когото някой е научил да пее така."

Валери Попова вече си бе отишла, а Александрина бе убедена, че коварната болест е връхлетяла майка й от злобата на нейни колеги. Примата не успяла да преживее нанесената й обида - не бяха я допуснали да преподава в Консерваторията. Но пък бе извела гласа на детето си...

"Да си представим, че гласът е една къща. Когато си млад, педагогът поставя нейната основа. Върху нея ти трябва да градиш, да ремонтираш и надграждаш. Ако след 25 години къщата продължава да е красива, значи си положил усилия. Ако не си го правил, тя ще рухне. Това се случва с много певци - предизвикателството за нас е да поддържаме къщата. Моята равносметка днес е проста - 25 години на сцената, 60 роли и 2 деца. Засега къщата ми е здрава и чиста, но имам още пристройки да строя. Надявам се да е далеч моментът, в който трябва да затворя кепенците. Но сама да разбера кога ще дойде той", споделя сега Александрина, която преди Коледа бе отличена с наградата "Златен век" на Министерството на културата, с "Кристално огърлие" от Съюза на музикалните и танцови дейци и с почетно членство в Софийската опера и белет.

Сигурно е далеч споменатият миг. До края на сезона й предстоят изяви в Бразилия, САЩ, Европа... По празниците си е дала почивка. Заради ангажиментите по света рядко се събират заедно със съпруга Найо Тицин и децата им Валери Виолета и Сара, но не пропускат празниците. А как се чувства след юбилейния концерт? Примата го определи с няколко думи в своя фейсбук профил: "Вяра, търпение и страст - от това има нужда всеки."