МИХАИЛ ПОПОВ / 1899- 1878/ беше първият български бас от световна класа, но за разлика от Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев и Димитър Петков, той отдаде живота и таланта си изцяло на родната сцена,  заради което заслужава да го помним и ценим.

Роден е на 21 септември 1899 в Плевен, град дал много даровити певци на България / за съжаление, днес останал без опера/, в многодетно учителско семейство, където музиката е на особена почит. Ето какво казва той в едно интервю от 1958 г.: „Баща ми беше учител, любител музикант. Имаше много хубав глас – бас. Пееше в хорове и сам дирижираше хор. Учеше ме от съвсем малък да свиря на цигулка. Под неговото ръководство още шестгодишен излязох на сцената. Със сестра ми, Мара пяхме един дует, но в един момент тя се смути, обърка се и започна да пее моя, втория глас. Аз спрях. Казах й да пее своя глас. Ефектът беше голям! Публиката избухна в смях. Тогава баща ми излезе на сцената, успокои ни, даде ни тон. Така че още в тази детска възраст се оказа, че съм проявил музикалност и самостоятелност в изпълнението...”

С музика младият Михаил Попов живее през цялото си ученичество. Излиза дори с главни роли в оперетни спектакли в Плевен. След това учи право в София, живее в постоянен недоимък  и за да се издържа пее в разни хорове. Приемат го в състава на Оперната дружба / предшественика на Софийската опера до одържавяването й през 1922 /. През 1923 спечелва конкурс на Просветното министерство за млади певци и е изпратен със стипендия в Неаполската консерватория.

Попада в класа на прочутия тенор, майстор на Белкантото, Фернандо де Лучия. Още като студент е поканен да пее в концерти с именитите тенори Бенеамино Джили и Тито Скипа. Критиката му предрича голямо бъдеще, световна кариера. Но през 1927 година се завръща в София, за да работи за България. / По това време повечето наши певци, учили в чужбина, въпреки съблазнителните предложения за работа на Запад, се връщат у нас!/. Веднага е назначен за щатен солист в Софийската народна опера. Дебютира в една от най- трудните и обемни басови роли – Мефистофел от „Фауст” на Шарл Гуно. След блестящия дебют се зареждат роля след роля:  Фалстаф от „Веселите уиндзорки” на Ото Николай, Кардинала в „Еврейката”на Луи Алеви, Раймондо в „Лучия” на Доницети, Осмин от „Отвличането от Сарая” на Моцарт, Роко във „Фиделио” на Бетовен,  Даланд от „Летящият холандец”на Вагнер, Кончак от „Княз Игор” на Бородин, Марсел от „Хугеноти” на Майербер,  Воденичаря от „Русалка” на Даргомижски....За повече от 40 години на сцената Михаил Попов се превъплъщава в близо 60 различни роли – драматични и комедийни от българския, славянския и западния репертоар. И може да се каже, че е универсален артист, без определено амплоа. Еднакво добър е като  Дон Базилио, Осмин, Дон Паскуале, Кецал или Лепорело, както и като Борис и Пимен от „Борис Годунов”, Иван Сусанин,  Филип Втори, Мефистофел, Зарастро...

Мащабен, дълбок истински бас, отлично овладян с великолепна постановка, голяма музикалност и интелигентност, внушителна сценична фигура, способност да изпълнява различни по стил и характер роли – това е кратката характеристика за този забележителен, многозаслужил творец- градител на националната ни оперна сцена. Тук бих искал да добавя и една много точна оценка на незабравимата ни оперна критичка и историчка Розалия Бикс от нейната книга за артиста: „ Пестеливият,    изразителен детайл и концентрираната  вътрешна  емоционална сила хармонират в изпълнението на Михаил Попов с едно спокойно, уравновесено музициране, изразено в закръглена вокализация без резки  преходи и акценти, в една отчетлива ритмична и динамична фразировка и в нюансираното разкриване на стиловите особености на изпълнявания автор.”

Да, много са ролите на този забележителен певец и артист.  Неговата дълга кариера е белязана единствено от успехи и върхове. Той никога не е отказвал роля или провалял спектакъл – бил е стълб на първата ни музикална сцена. При това десетилетия наред от края на 20-те до края на 60-те години на миналия век. Едно забележително присъствие. Сред многото винаги успешни сценични превъплъщения на герои от различни стилове и епохи, все пак, може да отделим няколко: Иван Сусанин от операта на Глинка, Зарастро от „Вълшебната флейта” на Моцарт, Кутузов от „Война и мир” на Прокофиев, Борис Годунов на Мусоргски, Гремин от „Евгений Онегин”, Кецал от „Продадена невеста” на Сметана... С някои от тях, както и с концертни солови програми той обиколи Европа, гостува в далечен Китай, като навсякъде публиката и критиката го оцениха високо. Ето само една от критиките, по повод гастролите му в Будапеща през 1952 година: „ Този прекрасен певец се оказа истински майстор в изпълнението на художествените песни. Неговият плътен и звучен, истински басов глас може да борави с най- широката скала  на динамиката и еднакво завладява вниманието с изразителното си „пиано”  или мощното „форте”. На подиума в зала „Бела Барток”  се появи един български артист с дълбока култура, една импонираща личност, способна да интерпретира в най- висша художествена форма своите изпълнения...”

Не по- малко важна част от кариерата на този забележителен артист и музикант – с големи заслуги за България - заема и концертната му дейност. Дълги години той работи с Панчо Владигеров като двамата изнасят голям брой концерти из цялата страна, а Михаил Попов е и първи изпълнител на редица от песните на нашия класик. В репертоара на певеца присъства един голям брой песни от български и чужди автори – от предкласиката до съвременността. В малката песенна форма Михаил Попов постига забележителни успехи благодарение на отличната си школа, усета си към вярно и точно оцветяване на музикалната фраза, към стила на автора, при една забележителна художествена простота.

Михаил Попов беше и един от нашите големи вокални педагози. От 1964 до 1978 година беше професор по пеене в Музикалната академия в столицата, където подготви голям брой наши, а и чужди студенти, предаде им своята солидна италианска школа, своята голяма култура и знания, изградили го като един от първите и най- добри наши певци.

Огнян СТАМБОЛИЕВ