Съобразяваме винаги дрескода си с представленията, които искаме да посетим

Кати и Дик Содеркуист от Вашингтон, Сащ са съпрузи, които обикалят света, за да гледат избрани от тях представления. Облеклото им винаги е подходящо. Дрескодът им през 2015 г. във Фюсен, Германия, където Софийската опера игра „Пръстенът на нибелунга“, беше впечатляващ. Това лято са решили да видят тетралогията на Рихард Вагнер на сцената, на която е поставен за първи път в България. 

Двамата изтъкват , че се радват, че ще бъдат  отново с магическия „Пръстен“. „Ще сме в една нова за нас страна. Ще се срещнем с Вас, старите ни приятели от Софийската опера и балет. Вие споделят музикалните ни виждания.  След като посетихме софийския „Пръстен“ във      Фюсен, Германия, и успяхме да убедим петнадесет други американци да се присъединят към нас, бързаме да дойдем за Вашия  „Пръстен“ - отново с високи очаквания. Когато за първи път гледахме „Пръстенът на нибелунга“, очакванията ни бяха подобни на тези от съпреживяванията на всички модерни европейски цикли на „Пръстена“ - режисьорски ориентиран цикъл, с малко грижа за връзката на музиката с действието на сцената. На повечето от модерните цикли на „Пръстена“ в Европа напълно им липсва разбиране за тази връзка. Когато видяхме какво е направил акад. Карталов в софийската постановка, бяхме поразени. Той показа пълно разбиране за това, което се опитва да ни каже музиката на Рихард Вагнер. Комуникацията на певците един с друг и ефектът от тази комуникация върху публиката бяха изумителни. Емоциите, които изпитахме, бяха грандиозни. Най-накрая съпреживяхме Вагнеровия „Пръстен“ в съвременна постановка, която е в общение с всичко, което е искал Вагнер, а това се прави много рядко днес. Благодарим Ви, акад. Карталов! 

А що се отнася за дрескодът ни – той е наш собствен. Със сигурност не очакваме други хора да ни приличат. Ние предварително подготвяме подходящо облекло за всяка опера. Или се съобразяваме с темата на операта, която се представя, или с празничния дух, който се чества. За цикъла на „Пръстена“ това по принцип е жълто за „Рейнско злато“ (златото), сребристо за „Валкюра“ (ризници, копие, нагръдници), зелено, синьо, или кафяво за „Зигфрид“ (всички те са цветове на природата) и огнено червено или Траурно черно за „Залезът на боговете“ (огъня от края на света и смъртта).

Облеклото ни е - рокля за Кати и смокинг за Дик. Правим го от респект към композитора, диригента и артистите и към това, което те се трудят да сътворят. То е специално не само за тях, но и за нас, и ни кара да се чувстваме добре.

Истински ни притеснява, когато виждаме посетители в дънки, шорти и спортни обувки. Ние присъстваме на събитие, което е нещо специално. Артистите прекарват цял живот, опитвайки се да предадат определено послание, чувство, емоция.

От уважение не би ли следвало всички ние да се представяме в най-добрия си външен вид и поведение! Обществото се е обличало формално преди години. Днес хората посещават операта в облеклото, в което се чувстват най-удобно.

Кои сме ние, за да не сме съгласни?

Важното е, че те все пак ходят на опера… 

Все пак трябва да отбележим, че отново и отново се намират хора, които ни спират и всъщност ни благодарят, че сме се облекли подобаващо. Много пъти забелязваме, че в хода на фестивалните дни хората започват да се обличат все по-добре.

Нашето предизвикателство е никога да не повтаряме едни и същи дрехи със същата публика. Не разкриваме облеклото си предварително, но бъдете сигурни, че то ще бъде ново за софийската публика. 

Много бихме се радвали да видим други софийски постановки. Това зависи от синхронизирането на точния момент и мястото. Ние живеем много далече от София. Не сме фенове само на Вагнер. Миналата година сме посетили над 100 опери. Все пак основното ни правило при пътуванията ни е, че пропътуваме дълги разстояния само, ако можем да видим поне три опери по време на престоя си. За нещастие много оперни театри не правят програмата си съобразно с тези ни цели. Ето защо фестивалите са популярни при нас, а „Пръстенът“ изглежда е най-популярният от фестивалите. През последните години сме пътували до Берлин за Щраусовия фестивал, до Пезаро за Росиниевия фестивал, Уексфорд за техния Есенен фестивал, Будапеща за Вагнеровите дни и за много много фестивали на „Пръстена“ в Съединените Щати, Европа Австралия - де факто сме видели над 75 представления на тетралогията „Пръстенът на нибелунга“. Като софийският е един от най-любимите ни, заради режисурата, комуникацията между действащите лица и невероятните костюми.

Ние запомнихме „Пръстенът на нибелунга“ във Фюсен като голям успех за Софийската опера. Над 200 души български певци, оркестър и хор, заедно с техническия и работния персонал на Вашата опера, пристигнаха в малкия град Фюсен, Германия, за „Пръстенът на нибелунга“ от Вагнер и какво шоу само се получи! Не би могло да има по-добри сценични декори от този фестивален театър. Той е разположен до брега на езерото Форгензее с величествените баварски планински върхове, великолепния замък Нойшванщайн на фона на зелени гори. Театърът е проектиран по модел на Байройт - покрита оркестрина и облегалки със стръмен наклон, подковообразни редове със седалки, без коридор по средата. Тези седалки все пак са удобни с подпори за ръцете, подложки за краката и много пространство за тях. Седяхме близо до оркестъра, така че не можахме да свидетелстваме за акустиката, но други казаха, че е добра. Най-важното е, че се прожектираха английски, както и немски субтитри.

Българските певци не ни върнаха спомени за Гяуров, Димитрова или Томова-Синтова, нито пък оркестърът си съперничеше с този на Метрополитън опера, Ковънт гардън или Байройт. Съставът се сменяше всяка вечер с по двама различни Вотан, Зигфрид и две Брунхилди. Режисьорското майсторство, което се прояви от сцената, бе това, което направи този цикъл на „Пръстена“ незабравим. Оркестърът и певците се надигаха и снижаваха така, както го изисква драмата. Публиката можа да почувства любовта, гнева, отчаянието и страданието. Ние бяхме въвлечени в драмата и общението беше завладяващо.

Николай Панайотов – роден в България, беше сценограф и художник на костюмите. „Аз съм преди всичко художник с изяви в контекста на съвременното европейско изкуство“ - изтъкна той. Неговият дизайн беше прост – включващ конуси, кръгове (цели и половин), бадемовидни мандорли (люлки), прави релси и паякообразно скеле. Например Рейнските дъщери плуваха и скачаха в кръгъл трамплин, Валхала представляваше седем вертикални конуса, ясеновото дърво беше единичен конус, конете - девет хоризонтални конуса, брачното ложе, както и лодката на Зигфрид представляваха мандорла (Речникът на Уебстър не дефинира тази дума). Всички те бяха модифицирани чрез прожектиране на цвят и форма от видео осветление. Осветлението на пролетта, любовната сцена на  Зигфрид и Брунхилда и беснеещият огън на кладата - всички бяха ослепителни в своя блясък. Неговите костюми приличаха на немски сладолед с плодова глазура – изкусни и цветни. Нито веднъж сценографията, движенията на оборудването и певците не пречеха на разказването на историята. Едното винаги отразяваше другото.

Режисьорът Пламен Карталов точно следваше текста и музиката на Вагнер. Имаше буквално стотици малки запомнящи се щрихи. Ето само малка част от тях:

1. Пръстенът беше болт с ухо с 4-инчов диаметър. Когато Вотан фанатизира за него и силата му, той вдига този болт с ухо към лицето си и наднича през пръстена. Еха!

2. В дуета между Зиглинда и Зигмунд, започващ с красивото соло на челото на заден фон, рядко сте виждали двама души да влизат в контакт с очи и да се влюбват по-красиво. Няколко сълзи се търкулнаха в този миг.

3. Когато Зигмунд разказва на Зиглинда за своя произход, вагонетка, движеща се в задната част на сцената, обрисува сцени, които никога не сме виждали преди, като играещите си деца близнаци и как Зигмунд защитава булката. Тези и други ретроспективни кадри дават своя принос към диалога и историята, но не отвличат вниманието. Тук няма копулиращи алигатори, хвърляне на дюшеци или видео записи на заден план.

4. Фрика крачи наперено, напредва и отстъпва назад, докато преследва Вотан да ѝ се подчини. Вотан извърта глава в посока, обратна на Фрика, сякаш за да не чува или потвърждава казаното от нея.

5. Един от най-незабравимите щрихи се случват, когато Зигмунд и Зиглинда лежат заедно по средата на сцената с глави, насочени към публиката. Тъкмо преди Зигмунд да отиде да се бие с Хундинг, чувате лайтмотива  на Хундинг и Зиглинда – тя бавно поставя ръка върху китката на Зигмунд, сякаш за да му каже: „Не, не отивай.“

6. Пледоарията на логичното обяснение на Брунхилда към Вотан за истинското намерение на волята му и емоционалното облекчение, когато Вотан осъзнава, че тя е права. Тогава идва великолепното „Сбогом“. По това време всички се бяхме просълзили.

7. Дуетът на Брунхилда и Зигфрид, завършващ (за Бога високите тонове) с „Не те е грижа, че те бяха влюбени и ти го почувства“.

8. Сцената от „Залезът на боговете“, когато Брунхилда прави кръг около Зигфрид и всъщност му казва колко е бил мекушав, за да не се опълчи на Хаген и неговите оръженосци. Зигфрид държи меча си под ъгъл от 45 градуса, тя стъпва върху острието му и той пада на пода. „Събуди се, идиот!“

9. Финалната сцена. Когато Брунхилда разбира и си прави равносметка за това как е стигнала до там, където е. Вотан се появява, седейки в тъмното, държейки счупеното си копие, със сведена глава. Тя коленичи до него в смирена молба и обяснява: „Съжалявам за това, което сторих. Знам как да направя нещата отново както трябва.“

Нещата продължават и продължават. Пеенето и оркестърът стават второстепенни. Вие сте въвлечени в драмата и комуникацията е завладяваща.

Жадните Вагнерианци са длъжни пред себе си да видят тази софийска оперна постановка, особено във Фюсен. (Мълви се, че ще могат да го направят отново следващата година.) Излизате от всяка опера, усмихвайки се и казвайки си: „Да, в днешната обстановка, Вагнер би одобрил.“ Драмата се разгръща пред вас, както бихте могли да си представите. Както е посочено в книжката за спектаклите, режисьорът Карталов „е искал да направи дългите музикални епизоди в отделните сцени да се приемат лесно  и с гарантирана концентрация на зрителя /слушателя - чак до финалната завеса. Това е било основното му изискване към самия себе си, художника, оборудването, асистентите и целия екип на продукцията...“ Браво, акад. Карталов, мисия изпълнена!!! Ако желаете визуално занимателен и пленителен „Пръстен“, който е верен на Вагнеровите история и замисъл, то това е „Пръстенът“, който трябва да видите. Той е поставен на ничие място, в ничие време – в царството на приказките. Костюмите и осветлението са цветни. Играта чак до най-дребния детайл и взаимодействието между героите са превъзходни. ТОЙ Е МАГИЧЕСКИ!!!