След 37-годишно прекъсване Софийска опера и балет в целия си състав пристигна в Москва, в Болшой театър, както каза генералният директор и художествен ръководител на операта Пламен Карталов, за да „възстановим прекрасната и дългогодишна традиция на сътрудничество между двата театъра”.

Българските артисти дойдоха с разнообразен и солиден репертоар: тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга”: „Рейнско злато”, „Валкюра”, „Зигфрид” и „Залезът на боговете”, балета на Адолф Адам „Корсар” и операта на класика на съвременната българска опера Любомир Пипков „Янините девет братя”.

С тази опера бяха открити гастролите на Софийска опера на Новата сцена на Болшой.

Любомир Пипков е роден на 6 септември 1904 г. в гр. Ловеч в семейството на Панайот Пипков – любител актьор, диригент на хора и на духовия оркестър, един от първите професионални български композитори. През 1919 г. семейството се премества да живее в София, където Любомир завършва Музикалното училище в класа по пиано. Изучава композиция при П. Дюка и Н. Буланже в „École normale de musique” в Париж. Там създава и първите си произведения. От 1932 година живее и работи в София (умира на 9 май 1974 г.). За литературна основа на първата опера на Пипков служи разказът-притча на Никола Веселинов „Янините девет братя”, който и дава името на операта. Над либретото Пипков и Веселинов работят заедно, като използват сюжетните мотиви от народните балади за Георги Грозника, за деветте умрели братя и тяхната сестра Яна, за чумата, поразила българските земи. Партитурата на операта е завършена в началото на 1937 година и още през есента минава премиерата й в Националната опера, днешната Софийска опера и балет. Отзивите за първата оперна творба на Пипков са нееднозначни и сценичната й съдба е трудна. След премиерата през 1937 година операта задълго е свалена от репертоар. Възражда се едва през 1984 г. едновременно в две районни опери: в Стара Загора и Русе. Режисьор в Русе е днешният директор и художествен ръководител на Софийска опера Пламен Карталов. Поклонник на творчеството на Любомир Пипков и на неговата опера „Янините девет братя” той осъществява своята мечта през 2018 година, като връща тази опера в репертоара на Софийска опера и балет, и тя за първи път излиза извън пределите на България.

Действието се развива в България през 60-те години на ХІV век по времето на турското нашествие. Композиторът е решил с материал от далечното минало да разкаже, как ревността на първородния син към най-малкия, неразбирателството в семейството, жестокостта и завистта към ближния в резултат се оказват гибелни за целия род. Хълмовете край Самоков. В една есенна привечер Яна и майка й очакват завръщането на деветимата братя рудари. Чичо Димитър, минавайки край тях, разказва как Ангел спасил големия брат Георги, когото рудникът затрупал. Повяват се и братята. Ангел носи подарък на сестра си – игла. Георги му се присмива и захвърля иглата. Той страшно ревнува сестра си от Ангел, към когото Яна се отнася много топло. Георги й подарява гривна, но по нея има кръв. Ужасена, Яна отказва да приеме подаръка. Георги много иска да направи нещо приятно за сестра си и кани резбари да украсят стаята й. Призори  в двора нахлуват селяни и стражи. Те са дошли за Георги, който отсякъл ръката на една мома, за да свали от нея гривната. Майка му се мъчи да го защити.

Резбарите са завършили работата си в стаята на Яна и се канят да си ходят. Ангел е увлечен от дърворезбата и старият майстор, като вижда таланта на момъка, му предлага да тръгне с тях. Минава време и Ангел става истински майстор, за когото сред народа се носи мълва. През всичкото това време Яна е подкрепяла брат си. Той е направил красив иконостас, на който братята се молят по време на бурята. Георги разглежда своите груби ръце и го обзема завист. Той остава през нощта с Ангел уж да му помогне в работата, а сам му отсича ръцете. В горите край Самоков въглищари са наклали огън. Идва циганка и им разказва за чумата в Босна. Уплашени въглищарите се разбягват, защото са убедени, че Чумата е самата циганка. Появява се прогоненият от родния дом Георги. Той също вярва, че циганката е самата Чума, но е готов да я пусне, ако отрови братята му.  Слънчево утро в Средец. Сиромаси и просяци са се събрали на площада пред църквата. Сред тях е и изнемощелият Ангел, когото никой не може да познае. Ангел разказва тъжната си история и умира. Кръстопът в Загоре. Хората бягат от чумата и турците. Яна с братята си е също в Загоре. Братята отиват на кладенеца да пият вода, но не се завръщат. Циганката разказва на Яна, че братята й са пили вода от стомната й и са умрели, и че така й е заповядал да направи Георги. Минават девет години. Майката все още чака Ангел да се върне. Появява се Георги. Той моли Яна да тръгне с него за Влашко, където той е забогатял от разбойничество. Яна го пита за циганката и, след като се убеждава, че той е виновен за смъртта на братята й, изважда лък и стреля в брат си – злодея. В далечината гори подпаленият от турците град Самоков...

Любомир Пипков си поставя невероятно трудна задача – да създаде национална опера, която да е в същото време съвременна и европейска. И той сполучва. Особено добре това се чувства в наше време. Може би композиторът е изпреварил времето си. Тогава нито публиката, нито критиката в България са били готови да възприемат новия музикален език. Хоровите сцени в операта разтърсват със своята мощ, изразителност и многофункционалност. Композиторът избягва преките фолклорни цитати и обединява в музиката два значителни пласта на българската музикална култура: аскетичните сурови византийски песнопения и ориенталската мелодична орнаментика. При това той добавя ритмика, присъща на българската народна музика. Хорът в операта е като хор от древногръцка трагедия: той коментира събитията, оплаква умрелите, наставлява, съди, определя съдбите на героите. Отлична работа на хормайстора Виолета Димитрова и на нейния екип. Точно разчита партитурата и оркестърът под диригентството на Жорж Димитров. Абсолютният баланс между оркестър, хор и солисти ведно с ярката емоционална окраска на всички трагични събития в операта, завладяват слушателите.

Режисьорът Пламен Карталов следва точно партитурата на композитора и заедно с него разкрива интересно замислените от него образи на главните действащи лица. Те са едновременно живи хора и символи. Главният от тях – големият брат Георги Грозника е груб, злобен, завистлив, ненавиждащ хората с талант и доброта. В същото време той е този, който сее раздорите в семейството, като въплъщение на разрушителните черти както на своята собствена личност, така и на целия род. Това е най-добрата работа в спектакъла. Силният баритон на Петър Бучков е наситен с безброй отрицателни нюанси и тогава ти се иска неприятният глас по-скоро да замлъкне. Артистът е много пластичен. Той може да се появява неочаквано, внасяйки нова порция отрицателни емоции. При това Бучков е органичен във всичките си гнусни прояви, като не прибягва до натуралистични подробности при отсичането на ръцете и другите си злодеяния. В арсенала на талантливия артист са само изразителният глас и пластиката, които той майсторски владее.

Ангел е въплъщение на таланта, интелигентността и лиричността. На тенора Константин Андреев явно не достигаха лирични багри в гласа и пластичност в звукоизвличането, особено в първите картини. Неговият тенор очевидно не е за лиричен герой, а за гръмогласните персонажи от тетралогията на Вагнер, където той би се оказал по-подходящ Зигфрид. Многостранен и изразителен образ на Циганката създаде Гергана Русикова. Тя съумя и вокално и актьорски да пресъздаде и обикновена гледачка, и пееща циганка, и приносителка на чумата, покосяваща цели села. Красивото мецо-сопрано на Русикова се носеше над Новата сцена на Болшой театър. Убедителни в своите партии на Майката и чичо Димитър бяха Румяна Петрова и Николай Петров. За огромно съжаление най-неинтересна се оказа изпълнителката на партията на Яна, Габриела Георгиева. Нямаше я в спектакъла онази Яна, каквато я е написал Любомир Пипков – красива, въплъщение на магическата женственост, която в същото време е решителна и убива своя голям брат Георги, като го наказва за всички извършени от него зверства. Из сцената се разхождаше доста едра жена и скучно пееше нещо, като понякога дори не се чуваше. Е, какво пък, това се случва и в най-добрите спектакли.

В завършек бих искала да кажа за изключително  високата постановъчна култура на Софийската опера. Сценографът Свен Йонке е създал образно и достоверно оформление, а художникът по костюмите Станка Вауда беше облякла солистите и певците от хора в красиви и убедителни исторически костюми, ушити с вкус. Действието на операта се развива в най-различни места и смяната на декорите се извършва моментално, без да се нарушава образността на спектакъла. Тук са и домът на братята и Яна, и красивият иконостас, създаден от Ангел, и природни картини, и църковният площад в Средец. Центърът на сценографията е дървото, което заема много важно място в българския фолклор. Това е неговият митичен и поетичен образ, олицетворяващ единството на вселената и човешкото общество. Дървото – човекът – домът – семейството... В различните картини на операта устременият нагоре ствол на дървото и оплелите цялата сцена корени се менят. Злото, жестокостта, злодеянията на Георги започват да убиват дървото. Когато във финалната сцена Георги се появява край родния си дом, той не може да го познае – толкова е схлупен и почернял. Насред двора е изсъхналото дърво и застиналата майка, не дочакала своя син. Силен и впечатляващ финал!

Елизавета ДЮКИНА