Струва ми се, че значението на днешното изпълнение на операта „Янините девет братя“ в Москва е трудно да се преоцени. Ако аз, човек с висше музикално образование от консерваторията, чувах музиката на Любомир Пипков за първи път, това, което говори на слушателите-любители… И тази неизвестност на българската музика в Русия е огромна несправедливост. Сега знам това точно. Каква мощна партитура! Какъв великолепен образец на експресионизма от първата третина на ХХ век, каква напрегната драматургия, държаща в продължение на три часа зрителя в „хичкоково“ състояние на безпокойство, очакване на трагедията. И ето – четвърт век преди самия Хичкок… При това с оригинален интонационен език, изработен от композитора въз основа на етнически материал. Как само тук са се пригодили знаменитите български асиметрични ритми – от причудливите танци във фолклорния оригинал те израстват, благодарение на композиторското майсторство на Пипков, до символ на вселенската тревога, довеждайки слушателя буквално до транс. В същото време моето руско ухо не без удовлетворение и с чувство на радостно сродство чу тук реминисценция от Стравински (соло флейта, така напомняща за магическата мелодия на Фокусника от „Петрушки“), от Прокофиев (напрегнати остинато-навивания), даже и от Мусоргски (хор на бежанците).

За суровата и лапидарна, но също и удивително многоцветна музика, по моему, е намерен верен зрителен еквивалент. Постановката на режисьора Пламен Карталов е много интересна. Игра с детайлите – светлинни нюанси, подвижност на самата повърхност на сцената: ту има простор, ту лабиринт от скали, а това е подобие на възвишението на Голгота, при това превръщението става практически мигновено, пред очите ти. Да, и спектакълът е много красив.

И, разбира се, свалям шапка пред майсторството на изпълнителите. Пеенето на Румяна Петрова, Габриела Георгиева, Петър Бучков, Костадин Андреев, Гергана Русекова и другите участници от вокалния ансамбъл; пластичния оркестър с почти неизменната „партия“ на хора зад сцената – всичко това създава сложна и монолитна полифония на произведението, отговорност за която с пълно основание е поел отличният диригент Жорж Димитров.

Би могло да се влезе в детайли, да се намерят технически недостатъци (без тях няма как), но ще отбележа само един, капитален, от моя гледна точка, недостатък на днешните гастроли: жалко, че е донесена само една българска опера, и изпълнението й е само едно. За сравнение: творчеството на друг велик славянски композитор, Леош Яначек, е известно по цял свят. Но българската музика, чувствам, обладава не по-малък потенциал. Защо да не се популяризира по-активно?

Сергей Бирюков, музикален хроникьор на в. „Труд“