Янините девет братя, Корсар и Зигфрид: точка на пресичане – Болшой театър
12.05.2018
Софийската опера и балет не е излизала на сцената на Болшой театър от 1981 г. Минали са повече от тридесет и пет години и не само тенденциите в изкуството, а целият свят се е променил. Естествено, стягайки се за нас, театърът се е постарал да се подготви на максимум. „Янините девет братя“ ще открие тези мащабни гастроли с програма, съставена обмислено и амбициозно.
„Деветте братя“ е перлата в творчеството на Любомир Пипков, един от „главните“ български композитори, опера, в която са отразели и търсенията на национална идентичност, и стремежът да се слеят достиженията на европейската опера на XIX век с експресивния авангарден език, свойствен за музиката от първото десетилетие на XX век.
На московските меломани се дава уникална възможност: на 12 май – само веднъж! – може да я чуят в Болшой театър (уверени сме, че силно впечатляващият визуален израз също няма да остави никого равнодушен) и при това тя се „гордее“, че „освен това“ може да бъде чута само в София, където в дадената конкретна сценична версия тя също се е появила съвсем неотдавна – само преди някакви си месец и половина!
Лесно е да се разбере защо при нас идва и балетът „Корсар“ – следващата „точка“ от гастролната програма (13 май). От една страна, това е Петипа, нашето „всичко“, станало „всичко“ за целия балетен свят, като при това тази година се отбелязват двеста години от рождението на великия станал русин французин. От друга страна, спектакълът също е съвсем свеж: премиерата му се е състояла през ноември 2017 г. Почитателите на балета, безусловно, ще поискат да „сравнят“ редакцията, следваща в Болшой, с тази, която ще покажат гостите. Впрочем, като специалист по Петипа традиционно излиза постановчикът, запознат от първа ръка с руския балет, – Елдар Алиев, който след пребиваването си в САЩ, вече повече от десет години е отдаден на Мариинския театър.
Гастролът ще продължи (и завърши) с тетралогията „Пръстенът на нибелунга“. Музикално изкушеният човек много добре разбира колко трудоемко и смело начинание е това – да се реализира постановката на целия Вагнеров цикъл. Софийската опера (директор и режисьор Пламен Карталов) така мощно и в пълния смисъл на думата безпрецедентно за Република България (първа постановка за цялата история на този театър) решава да отбележи още един двувековен юбилей – на Рихард Вагнер. Премиерите следват година след година – „Рейнско злато“ през 2010 г. (на сцената на Болшой театър спектакълът ще бъде показан на 18 май), „Валкюра“ – през 2011 г. (в Болшой – 19 май), „Зигфрид“ – през 2012 г. (21 май в Болшой). „Залезът на боговете“ (в Болшой на 23-ти) пристига навреме за двестната годишнина, чествана през 2013 г. В репертоара на Болшой театър в момента няма Вагнер, затова и го донасят нашите гости!
Каиновият печат и стрелата на възмездието: ЯНИНИТЕ ДЕВЕТ БРАТЯ
Като в едно котле, в тази опера са се смесили оживелият народен епос, битовата драма и средновековната мистерия. Колоритни и универсални са нейните образи – „вечно женствената“ Яна, злобният й брат Грозник – българският „Каин“ и братът-„антипод“ с говорещото име Ангел. Но балът прави, над всичко царува забележителната музика, ярка и модернистично-експресивна. Режисьорът-постановчик Пламен Карталов не спира да се възхищава от това, колко съвременно звучи тя, и много би му се искало „за нея да не се говори само в България“.
Тази опера той поставя вече за втори път. Сегашната постановка, както казва той, преди всичко отдава дан на гения на Любомир Пипков (1904-1974) – на композитора, който „подарява на българската музика национален стил, буквално създавайки го от нулата“.
В края на 1920-те години, обучавайки се в Париж при известния композитор Пол Дюка („вълшебник на оркестъра“ и автор на свръхпопулярната симфонична поема „Ученикът на чародея“), младият Пипков се захваща с първата си опера. Българският фолклор за него не е „експонат“, който следва да се изпрати в етнографския музей, той го чувства като жив и ясен език. И ето на тази основа, толкова прекрасна и здрава, той успява да създаде нов „прогресивен“ стил, по подобие на Стравински, Дебюси и Барток. Своеобразието на тази музика Пол Дюка улавя още от първите страници: „Вие черпите своя собствен стил направо от земята! Ако съумеете да завършите съчинението така, както сте го започнали, ще създадете шедьовър!“
Той съумява. Операта е завършена след завръщането му в родината през 1932 г. Премиерата се състои след пет години в Софийската опера.
В основата на сюжета лежи историята от XIV век, заимствана от едноименната повест на Никола Веселинов. Както мнозина български творци от това време, за да говори за съвременния живот, Веселинов е бил принуден да се изказва алегорично, затова той се обръща към митологията и народните предания. Държавният преврат от 1923 г., водещ до кървавото Септемврийско въстание и терор през 1925 г., трагедиите и разочарованията на войната – всичко това тревожи ума и душата, търси изход, но не е могло безпрепятствено да се излее върху хартията или на сцената. Но крайно напрегнатата атмосфера, царуваща тогава в България, много точно предава неистовата експресия, съществуваща в повестта и операта.