Едва след петата си сценична реализация тази първа и най- българска от всички опери / според Константин Илиев/ сценична творба на класика Любомир Пипков получи достойната си оценка. Разбира се, третата / 1978 , Стара Загора/ и особено четвъртата с награди от Националния оперен преглед  / 1984, Русе/ постановки също имаха  своя успех и признание, но първите две / 1937 и 1961, София/ огорчиха големия наш композитор. И той написа следващата си опера, „Момчил”, едва след 15 години. Но не самите постановки, които, без съмнение, имаха своите качества, а резонансът, противоречивите и дори отрицателни мнения на критиците и музикантите. А и завистта българска... Малцина от тях разбраха и оцениха новаторския дух и голямата стойност на този опус на Пипков, който би бил оценен високо ако авторът бе от друга страна и култура. Но, за щастие, това е вече минало, макар и поучително и както се казва: „по- добре късно, отколкото никога”. Защото ако не бе осъществена тази постановка, просто нямаше да разберем, че Пипков е създал най- значимата досега българска опера, че това е всъщност българската национална оперна класика, равна на унгарската „Херцогът Синята брада” на Бела Барток, румънската „Едип цар” на Джордже Енеску, руската „Катерина Измайлова”, полската „Крал Рогер” на Кшищов Пендерецки. По- точно една модерна класика / защото оперна класика от 17, 18 и 19 век нямаме поради трагичната ни историческа съдба/. За тази съдба всъщност става дума и в тази опера- балада или легенда на Пипков, създадена по едноименния разказ на забравения днес белетрист Никола Веселинов. Робството е фон на една разтърсваща семейна, родова драма. Разпадът на един матриархален род. Актуална история и за днешния ни ден. За тежката участ и на днешна България.  Да, наистина, тежка  история, съвсем нелека за сценична и музикална реализация. Особено за режисьора, акад. Пламен Карталов. Познавам добре българската опера режисура – от проф. Драган Кърджиев до днешните постановчици. Смея да кажа: днес просто нямаме по- сериозен и задълбочен режисьор от него. Режисьор с толкова знания, с огромна култура и работоспособност, с такава инвенция. Да изработиш цялата партитура, тон по тон с певците- актьори, да осмислиш всеки такт, да превърнеш всеки момент в сценичен образ – това е наистина невиждано досега на наша сцена. При това без  никаква оперност / в лошия смисъл/, при една богата фантазия и безупречно чувство за мярка и стил. И една сериозна, много задълбочена, къртовска работа с артистите- певци, които тук са така различни и нови, сякаш не от света на Верди, Вагнер и Доницети, а от драматичния театър и киното!

Прекрасна е работата на оркестъра и на младия диригент Жорж Димитров. Съвършена, а партитурата е майсторски написана, доста богата и трудна, повлияна от експресионизма и Мусоргски, но при това дълбоко оригинална, изконно българска. Цветен, богат на багри и нюанси оркестър. Учителят на Пипков, великият Пол Дюка, който добре го е познавал и разбрал, ще каже: „Вие изравяте от българската земя един нов стил и ако завършите операта, така както сте я започнали, ще се роди един шедьовър”.Пророчески думи!  И  както каза един от изследователите на Пипков: В „Янините девет братя” той постига едно идеално равновесие на ритмическата структура и метриката, на прозодията на българската реч, която трансформира в един своеобразен, присъщ нему, стил – „речитативо декламато”- „мелодия на говора”, както самият той го е определил.

Прекрасен е и хорът на забележителната хормайсторка Виолета Димитрова, верен сътрудник на Карталов. Работата на пианистите- корепетитори, на хореографката Риолина Топалова.

Впечатляваща е метафорично решената сценография на Свен Йонке, нещо ново и неочаквано за нашата сцена, както и характерните костюми на Станка Вауда.  Без фолклор и бит, с които бе реализирана постановката от 1961 г. в София. Богата светлина партитура, осъществена много музикално, майсторски от Андрей Хайдиняк. И най- главното състав- ансамбъл от прекрасни изпълнители. Да, цял състав от близо 40 първокласни певци- актьори. От първите пет до последните. Ще спомена само първите: Петър Бучков – с богато темброво нюансиран глас, един невероятно силен трагичен образ на Георги Грозника, Румяна Петрова – автентична, много българска героиня като Майката,  Костадин Андреев – с поривист, полетен тенор и силно драматичен , експресивен певчески и сценично като Ангел, ярка и запомняща се Циганка - Чума на мецосопраното Гергана Русекова и главната героиня – Яна на прекрасното и артистично и много музикално сопрано Габриела Георгиева. Състав от първостепенни певци  и артисти, преминали през актьорската школа на взискателния и упорит Карталов,  достоен за всеки голям оперен театър по света. Защото Карталов за кратко време извади националната ни опера от застоя и кризата и я превърна в един от водещите европейски музикални театри.  /Това казаха и гостуващите наскоро у нас големи оперни критици, продуценти, директори и импресарии на Европейския оперен форум през март т.г./ Да,  при това изпълнители, подготвени и способни за най- трудния репертоар, към който принадлежи и прекрасната, наистина класическа опера на големия Любомир Пипков.

Огнян СТАМБОЛИЕВ