Когато Пол Дюка, учителят на Любомир Пипков, е произнесъл прочутата реплика „Вие изравяте от земята един стил”, той едва ли е подозирал неизмеримите дълбини на митологичното, на символиката, вложени в тази опера. Но го е усетил с интуицията на артист. Десетилетия наред знаците на чернозема са останали непрочетени, публиката и критиката не са били готови за митологичното време, в което протича сюжетът на тази най-българска опера. Тя все е оставала неразбрана, смущавал е и нейният силен експресионизъм. Сред нелепите обяснения, които някак е трябвало да оправдаят рядкото й сценично появяване, е „остра битово-социална драма, отразяваща тежкото положение по време на турското робство”.

Режисьорът Пламен Карталов е върнал на операта основната й отлика – на сценично изкуство. Неговите герои играят и пеят вдъхновено в сложната роля на образи-символи на предела на една почти нереална емоционалност. Построил е концепцията си върху митологичното време в гениалната творба, върху ярката символика, която носят героите.

Сред основните митологеми е дървото като символ на живота. Дървото е центърът на сценичното пространство, един от лайтмотивите в сценографията (сценограф Свен Йонке) – около него се вихри животът, от вековния му ствол излиза Майката (добро актьорско покритие на Румяна Петрова), символ на семейството, все около вековния ствол на нея съобщават за събитията, тя ги събира в себе си, но е безсилна да им въздейства: това е „писано”, това ще се случи. Дървото е свързано с разпростряното из целия под на сцената огромно коренище - силната опора, връзката със земята, черната. Дървото в разгръщането на сюжета постепенно и драматично умира – заедно с него се разсипва и родът; майката, която в началото естествено изниква от вековния ствол на дървото, сякаш се стопява в края, погълната от останките му. Пак около дървото – и земята - се разиграва кулминацията на операта – посичането на ръцете на Ангел, последвано от разцепване на изработения от него дървен иконостас и избухването на драматичния червен сценичен фон. Изключително силна режисура и сценография, която се опира на закодираното в митологията.

Времето е митологично, въпреки загатването на известна конкретика: година – около 1361, нашествие на турците. Но и то е като мълва, която донася епическият певец. Загатнатото нашествие се слива с образа на злото, което придобива конкретен облик в хода на действието – чумата, от която, ужасени, хората бягат и която материализират като Циганката.

Костюмите (художник Станка Вауда) също носят символичен заряд: единственото ярко петно са багрите на костюма на Яна – тя е възмездието, но и съзиданието, надеждата. Хорът – народът, е обща маса и костюмите са решени в не открояващи се цветове, но със загатнати сред общата маса отлики: мечкари, въглищари, просяци, резбари. Янините братя като колективен образ се обособяват с ритмиката в еднаквостта на облеклата и поведението им. Тъмният цвят на дрехите на Георги Грозника символизират злото, а белият при Ангел – душевната светлина.

Пламен Карталов е изградил истинска епична драма. Действието протича в необикновено динамична полифония, от която секва дъхът. От едната страна са героите – символи. От другата – многопластовият народ – хорът, който е анонимен, скрит зад кукерските маски, но и многолик с пъстротата на отделни полуанонимни персонажи – просяци, мечкари, въглищари, луди – но винаги много активен съдник, коментатор, информатор, двигател на събитията. Като самостоятелна полифонична линия е вплетена и партията на 7-те братя, които засилват още повече динамиката на действието с ритмиката на своето присъствие.

На този динамичен фон се разгръща епичното и драматично повествование на главните герои. Яна (Габриела Георгиева) събира и неутрализира братовите (родовите) страсти, тя е и възмездието, и светлината. Епична героиня, Яна говори иносказателно, драмата сякаш не се случва с нея, а епическият певец разказва за нея ("Имала майка..."). Тя е и олицетворение на женственото – когато обгръща с нежност и обич Ангел, най-малкия брат, когато трепетно очаква останалите братя, утешава като нежна опора на рода Майката... Най-силните моменти на Габриела Георгиева са, когато е ярка епична героиня - решителна, борбена, когато не се огъва пред злото, което носи Георги Грозника, когато трябва да въздаде възмездие. Покъртителен е монологът във финала на 7-ма картина: „Как да се завърна...” В съкровените моменти на общуване с таланта на Ангел е добре певицата да укроти вибратото, защото то битовизира образа – за разлика от правия, сякаш "изпод земята" тон.

Ангел (Костадин Андреев) е трагична жертва, талантът е крехък и безпомощно обречен в една груба среда, в която завистта, злото винаги доминират над духа – една от вечните теми в изкуството. Той е светлият образ в операта, обичният най-малък син и брат и най-уязвим. Дали не е прекалено женствено актьорското излъчване до трагичния миг на осакатяването на Ангел? Впечатляващ е обаче и певчески, и актьорски предсмъртният монолог, в който Ангел за кратко се извисява с епичния си разказ (”Хранила майка...”) над тълпата, за да потъне след това в масата народ.

Най-цялостен – актьорски и вокално – е образът на Георги Грозника (Петър Бучков). Той също е жертва – на злото, което го изгаря отвътре. Петър Бучков още с първите си реплики внушава предчувствие за драматичен финал. Всяка негова поява добавя нюанс към трагичния му образ: сцените с Яна, изпълнени с копнеж за сестринска обич и с непохватна нежност, злоба и завист към малкия брат, грубост към целия останал свят, категоричната войнственост при срещата с Циганката, много силният финал, когато признава пред себе си и пред смъртта изгарящата сила на омразата.

Много убедителна – актьорски и вокално – е Гергана Русекова (Циганката). Изпълва партията си с точно усещане за темброва оцветеност – различна при срещите с Георги и Яна. Богат, но сякаш от друга земя тембър, излъчващ особен обективизъм, неангажиран с емоционалната темброва характеристика на другите герои.

Може би най-трудна е многопластовата, полифонична партия на хора. Като в хора на античния театър, на него е поверена динамиката на действието – разказите за нахлуването на турците, за чумата, за посичането на ръцете на Ангел... Той е анонимен, но и пъстър с многообразието на отделни представители, които многократно нагнетяват напрежението; тук е и лайттемата на седемте братя, които се вливат в сложната полифония. Изключително трудна е била работата на диригентката Виолета Димитрова, вероятно с времето сложната полифония ще улегне, ще се получи идеалната пластичност. Не съм сигурна, че отвореното пеене с широко вибрато, използвано например в шеста картина, пред катедралната църква в Средец, е най-добрият цвят. Вероятно идеята е била да се разиграе жанровост, мисля, че това по-скоро олекотява митологичното до традиционно масовото.

Едно от безспорните постижения на спектакъла е оркестърът. Прекрасно балансиран темброво, в отлична спойка с действието на сцената. Блестяща работа на диригента (Жорж Димитров) – да съчетае и осмисли, да проведе цялата мощна динамика на изключително сложната полифонично структурирана музикална драматургия.

„Янините девет братя” е сред явленията на съвременната европейска култура. Възраждането й при откриването на престижния форум Опера Европа е добър знак за бъдещето на българската култура, дай Боже, и за ренесанс на българското оперно творчество по родните сцени. Обещаващ факт - целият състав, сред който преобладават млади певци, е работил с интелект и страст.

Наталия Илиева

http://www.kultura.bg/bg/article/view/27207