РЕЦЕНЗИИ ЗА ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКИТЕ ОПЕРНИ ТЕАТРИ

Националната опера във София със забележително творческо продуктивно усилие и съвместно с международен форум „Опера Европа”, провел се в българската столица на 22 март, представи операта „Янините девет братя”, която може да бъде наречена българска национална опера. Янините девет братя е опера на композитора Любомир Пипков ( Ловеч, 19 септември 1904 – София, 9 май 1974). Либретото е на базата на разказа на Никола Веселинов, който обединява персонажи и събития от различни народни песни, за да разкаже средновековна история (действието се развива през 1361 г. в планинско село близо до Самоков ).

Роден в семейство на музиканти, Пипков получава първите си уроци от баща си Панайот Пипков. През 1919 г. бива приет в Музикалната Академия в София, но от 1926 до 1932 г. се мести в Париж, където посещава L’Ecole Normale. Там негов учител по композициа е Пол Дюка , а сред състудентите му са испанците Исак Албенис и Мануел де Фая. В този творчески климат младия Пипков бива запленен от разказа на Веселинов и започва да пише първата си музикално сценична творба. Ентусиазмът му е толкова голям, че  дори не се обръща към писателя с молба да адаптира текста, а сам започва да пише либретото. В спомените си разказва ,как това се случва в късна нощ в едно малко бистро в Монпарнас, което посещавал с верния си приятел Пенчо Георгиев , също като него запален по българската история, ерудиран и компетентен. Операта може да се счита за завършена през 1929 г. Връщайки се в родината през 1932, Пипков заема много длъжности в Софийската Национална Опера  – корепетитор, диригент на хора и накрая от 1944 до 1948 г. става директор на театъра. Така, с помощта на Веселинов, чието име по-късно се появява в документацията на произведението, преработва и завършва операта, която бива представена за първи път на 19 септември 1937.

Пипков, попил от музикалните традиции на западна Европа, интерпретира съдържданието на народните песни на един съвременен език. Без съмнение повлиян от естетиката и модела на операта на Мусоргски, успява да разреши дихотомията между речта и музиката. Във Яна той постига едно идеално музикално разгръщане на ритмичната структура и метрика на прозодията на българската реч, което трансформира във особен вид речитатив: „мелодия на говора”, както той сам го дефинира.

В интерес на истината  Яна се явява новост за голяма чат от българската публика и тази постановка представлява истинско събитие от национално значение, отбелязано от всички местни авторитети, както и от останалите оперни театри в страната. Изпълненията на операта до този момент всъщност се броят на пръсти. След премиерата през 1937 г., операта се поставя отново в София през 1961 г. През 1978 г. е представена в Стара Загора ,  а последно, преди настоящата нова постановка, операта е представена през 1984 в Русе, крайдунавски  град на границата с Румъния.

За нашата западна чувствителност, сюжетът на Янините девет братя , верен на средновековната легенда, изглежда мрачен и театрално непоследователен. От деветте братя, тези които всъщност са от значение за историята са двама: хубавият и добър, неслучайно наречен Ангел и лошият и грозен – Георги. Двамата са в открит конфликт и се стремят да спечелят вниманието на сестра си. Това се случва с одобрението на майката, която очевидно подкрепя първия брат, а за втория признава, че може би в него все пак има и нещо добро, бидейки неин син. Майчино сърце! В пиесата в рамките на четири действия се случва всичко. Лошият не се задоволява само с това да отсече ръцете на брат си, чийто живот свършва в болест и просия, но и не се поколебава да отсече ръката на една бедна нещастница, само за да подари гривна на сестра си.

Ако и броят на важните персонажи да се свежда до четири главни роли, с разгръщането на операта и появата на действащи лица с по-малка или по-голяма важност се стига до общ брой от четиридесетина солисти. Това прави операта много трудна и почти невъзможна за реализиране за съвременните театри, било то от музикална гледна точка или от икономическа, поради броя на участниците. В тази връзка, в сравнение с нея, оперите Триптих и Момичето от златния запад на Пучини излгеждат направо „малки”. Сред персонажите са чичото рудар,  гвардейците, трима дървари, мечкар, двама просяци , сляп и куц ( като Варлаам и Мисаил в Борис ) и дори, в трето действие за кратко се появяват Царят и Царицата. Болести избухват с настъпването на турските нашественици, навлизащи с пожари и опустошения. Има циганка, символ на  чумата. Тя бива заставена от Георги  да убие останалите седем братя, които тя, без да се поколебае, отравя един по един. Всичко завършва с отмъщението на Яна, която въоръжена с лък, пронизва смъртоносно злият си брат.

Много добре успява да придаде театрален смисъл и вид на заплетената история Пламен Карталов, който освен дълбок познавач на творчеството на Пипков – композиторът е оставил значително симфонично наследство – има възможността да работи върху режисурата на Яна във вече далечната 1984 г.. Сценичното решение на Свен Йонке включва наклонена платформа, покрита с огромно платно, имитираща скали, която обаче издигната и издута , предлага други варианти на решения, малко сценични елементи: огромна икона , голям позлатен кръст , падащи от високо платна с безшумно въртящо се устройство. Прекрасните костюми на Станка Вауда са вдъхновени от фолклорната езическа традиция, практикувана и до днес в селата, от огромните животински маски, които имат за цел да прогонят злите очи. Възползвайки се от всичко това, Карталов налага и разгръща една непрекъсната последователност в осемте картини, различни в четирите действия, съставящи операта. Режисьорът започва операта с кратък разказ представен от двама вестители. Освен това придава повече плътност и псигологически смисъл на образа на майката, която подхранва конфликта между двамата братя. За успеха на постановката допринасят и хореографията на Риолина Топалова и играта с осветлението, проектирано от Андрей Хайдиняк.

Операта е представена изящно в музикално отношение със стабилен оркестър и хор. Хорът, както винаги дирижиран от Виолета Димитрова, се изявява с цялото си майсторство и потенциал в една музикална материя, която е всичко друго, но не и лесна. Музикалното ръководство на  Жорж Димитров, при липсата на база за сравнение, изглежда напълно подходящо и темпераментно. Сред солистите се отличи с владеенето и автентичността на ролята, Ангел на Костадин Андреев, любимец на публиката в София. Всички обаче като цяло бяха забележителни: басът Петър Бучков, в ролята на страховития  Георги, медзосопраното Гергана Русекова, циганката убийца и така чистата и желана Яна от заглавието, която в красивия глас на лиричното сопраното Габриела Георгиева се разгръща максимално, както вокално, така и интерпретационно. Отлични във ансамбъла са всички останали. Както винаги България се утвърждава като златна мина за гласове. На премиерата присъстваха и дъщерята на Пипков, носеща името Яна и племенницата му, известна актриса в страната.

Андреа Мерли

Списание  „L’opera“- Милано