Българският  композитор Любомир Панайотов Пипков наред със четирите симфонии и няколко соло творби и творби за пиано, както и филмови музики създава и операта "Янините девет братя", която днес се разглежда като повратен момент в българската класическа музика. Изградена въз основа на богатото наследство на българската народна музика, той е искал да създаде нов български музикален стил, който да се определя от три основни фактора - наследството на класическата музика на света; богатото наследство от национални песни, песни и ритми, както и историческия момент, който определя съдържанието на произведението на изкуството. И тогава, по време на своето композиране на "Яна", Пипков се е намирал в изключително драматична, почти травматична ситуация.Той пише творбата през 1929 г. по време на кървавия смут след военния преврат от юни 1923 г. под ръководството на генерал Иван Вълков. Превратът е довел до замяната на по-късно убития държавен лидер Александър Стамболийски от новото правителство под ръководството на Александър Цанков. Към това се добавя и комунистическият атентат срещу правителството чрез удар срещу катедралата "Света Неделя" през април 1925 г., при което бяха убити повече от 100 души. По това време в продължение на шест години Пипков е бил студент на Павел Дукас в Париж. Дукас познавал между другото и Франц Лист, Сезар Франк и Рихард Вагнер и бил в контакт с Камил Сен-Сенс ... Дебюси, който бил известен като поклонник на Вагнер, бил сред неговите приятели. Политическият дъх на това време може да се почувства във всеки ритъм на голямата музика на Пипков, либретото, написано от него с помощта на Никола Веселинов и драматургията на пиесата. Това е голяма българска опера, може би дори българска национална опера, която съчетава исторически материал с - за съжаление - голяма актуалност. Премиерата е била през 1937 година.

Неустоимият и пълен с визии генерален директор на Националната опера и балет в София, Акад. Пламен Карталов, който между другото е представил шест големи творби на Вагнер на София през последните седем години, между които и целия "Пръстенът на нибелунга", добре се познава със самия Пипков и сега поставя операта за втори път след 34 години. Това е станало много интересно "изкопаване", защото на друго място "Яна" не е (все още) преживявана. Творбата представя българката Яна, която има девет братя, които работят в нечовешки условия в мини на Рила планина.Сред тях е грозният Георги, който поради завист и поради напиращата си напреднала възраст прави мъчен живота на красивия и художествено надарен по-млад брат Ангел - много по-обичан както от майката си, така и от Яна. Прилича на ситуацията Каин и Абел в Битие 1 глава. Тъй като Георги най-накрая държи отрязва на дървения струг двете ръце на Ангел, така че той да умре като беден просяк. Когато червената чума идва от Босна, Георги използва това чрез участието на една циганинка, за да убие другите си седем братя. В крайна сметка неговата сляпа майка и самият той умират. Само Яна остава като пречистена, пред очите на приближаващите се османски завоеватели, които опожаряват българските села – завършек като в "Залезът на боговете" на Вагнер и една опера с истински национални и визуални измерения.

Карталов създава със своя сценичен дизайнер Свен Йонке и с богатата на  въображение художник на костюмите Станка Вауда, както и с едно също така богато на настроения и впечатляващо осветление от дизайнера на художественото осветление Андрей Хайдинжак - оптична естетика, която разчита на ясна и достъпна символика. В центъра на драматургията му е дървото, което се възприема в българския фолклор като "мито-поетичен образ", символизиращ единството на вселената и човешкото общество. За режисьора дървото на неговата сцена на "Яна" е символ на живота, на хората, на дома, семейството, съдбата и на народа.То разпространява корените си нашироко върху земята, което е представено като изрязан кръг от земното кълбо, какъвто беше случаят с продукцияята на байротския "Пръстен" от Алфред Кирхнер и Розали.

По този начин директното свързване на дърво и земя, показано тук, напомня на латиноамериканската Pachamama , която се почита в някои андански народи като Майката на Земята и свръзка между горния и долния свят. Разбира се, това не е далеч и от Ерда на Рихард Вагнер ... В това дърво – те са двама от тях – се отразява упадъкът на дома на Яна, както и на нейната майка и братя и по този начин символично - съдбата на целия български народ, което е непосредствено пред предстоящото османско завладяване. В края на краищата дървото изсъхва - асоциацията с Вагнер е почти неизбежна ... Пламен Картолов успява да изпълни драматургичните и музикални намерения на композитора по най-добрия начин,  също така и особено чрез отлична визуална и лична енергия. Хорът на Софийската опера и балет, с диригент  Виолета Димитрова, много прозрачен и силно пеещ, както и живата хореография на Риолина Топалова, играе при Карталов роля, както в гръцката античност. Това също би се харесало на Вагнер ...

Творбата има невероятно обширна вокална заетост от близо 30 солисти, почти толкова, колкото траещият четири дни "Пръстен на нибелунга"! Карталов отново успя да се опре на доказани, изключително български участници на ансамбъла. В главните роли Габриела Георгиева блестеше с понякога драматично артикулирано пълнозвучно сопрано като Яна, Гергана Русекова в ролята на циганка със силно драматично оцветено сопрано, което вече подсказва за Валкщра, Петър Бучков с експресивен бас баритон като Георги, Костадин Андреев – тенор с героична, сигурна височина и прекалено голяма вариабилност като Ангел, както и Румяна Петрова с един добър мецо сопран в ролята на майката. Всички играеха ролята си с голям интензитет , Андреев и с особено впечатляваща емоционалност. Паметен остава неговият завладяващ чудесно изпят монолог в шестата сцена на третия акт, малко преди смъртта му.

С много малко изключения всички поддържащи роли също бяха добре подготвени. Сред тях са Николай Петров като чичо Димитър, Даниел Острецов като първи  резбар, Цветан Цветков като втори резбар и Атанас Младенов като трети резбар. Също така Дядо Гердан на Стефан Владимиров не бива да остава неспоменат, Ангел Христов, въпреки всичко Хаген и Хундинг от софийския "Пръстен", имаше относително малка роля като крал Ясен, който, разбира се, усвои много добре.

Младият Жорж Димитров ръководеше оркестъра на Софийската опера и балет със сигурна ръка, постигайки резултат, който е абсолютно непознат за всички участници. При първото и второто действие често има пеене, което е по-скоро коментирано от музиката. То още не играе водеща роля тук, в истинския смисъл на думата. Много по-различно става в по-драматичните 3-то и 4-то действие, в които има много по-голяма музикална плътност и по-голяма драматична интензивност. При това обаче винаги има съзерцателни фази. В тези две действия музиката на Пипков развива многостранен цветен спектър и силно изразяване. Една определена близост до Вагнер музикално също е безспорна. Но все пак във всеки такт има нова българска музикална етика, стил, който композиторът е искал да развие и по този начин да представлява принос към българското музикално творчество.

Финалът има голяма емоционална и драматична височина.  Публиката на премиерата в София тази вечер стана свидетел на една важна и провокираща размислите вълнуваща оперна вечер. Защото това, което беше показано тук, за съжаление не е прекалено различно от това, което понастоящем светът изживява... Бурни аплодисменти с овации за всички.

Клаус Биланд

Превод от немски сп. DER NEUE MERKER