На тези, които видят „Янините девет братя”, тя ще бръкне дълбоко в душите, защото в музиката е българската земя, казва директорът на Софийската опера акад. Пламен Карталов
Последните месеци са изключително натоварени за трупата на Софийската опера. Паралелно с редовния репертоар вървят репетиции за най-новото заглавие – „Янините девет братя” от Любомир Пипков. Постановката е на акад. Пламен Карталов, а основните партии са поверени на Габриела Георгиева, Лилия Кехайова и Мариана Цветкова (като Яна), Петър Бучков и Светозар Рангелов (като Георги Грозника), Коста Андреев и Хрисимир Дамянов (като Ангел), Иванка Нинова и Румяна Петрова (Майката), както и на седем певци дебютанти. Премиерата е на 22 март, предстоят и представления на 28, 29 и 30 март. Дни преди това разговаряме с режисьора на „Янините девет братя”.
– Маестро Карталов, редувате шедьоври от световната класика с образци на българската музикална традиция. Защо го правите – само за да има и „нещо наше” в афиша на Софийската опера ли?
– Подобно редуване е задължително, но не е единствената причина. Едно време Министерството на културата задължаваше оперните театри да правят 25% българска музика, затова се появяваха много формални неща. Имаше и борба за надмощие сред композиторите. Но сега в Софийската опера по-скоро се стремим да покажем, че е дошло времето за дадено заглавие. Да, световният репертоар храни театрите, но никога не съм подценявал българската драматургия. За съжаление, ефективната политика, наречена спасителни бюджетни пояси, невинаги дава възможност да се играят експериментални произведения. Има толкова силни и качествени български творби, които и за миг не бива да си разрешаваме да не ги правим. Затова на нашата сцена прозвучаха три опери на Маестро Георги Атанасов, имаме и българска драматургия за най-малките зрители. Дойде моментът и на „Янините девет братя” от Любомир Пипков.
– Имате специално отношение към тази опера. Навремето написахте книга и киносценарий с това заглавие – откъде е този интерес?
– Малко нескромно и преувеличено може би ще прозвучи, но тази опера е била много изстрадана от самия Пипков. А аз, без някой да ме кара, още като студент ѝ направих драматургичен анализ, показах му го и той се постара написаните от мен 50 – 60 страници да се чуят от всички специалисти по история на българската музика. Четох пред огромна аудитория от професори и студенти. Никога няма да го забравя, беше 1972 г., 25 и 27 декември, на Коледа и Стефановден, тогава не се празнуваха. Оттогава тази музика се загнезди в сърцето ми. Много разговори съм имал с Пипков...
– Какъв човек беше той?
– Доста суетен и... ироничен, гледаше малко присмехулно на нещата. Може би това балансираше много други качества в него.
– Има ли думи, които не забравяте?
– Никога няма да забравя, че когато предизвика обсъждането на моя анализ, той направи така, че да чуя мнението на професори като Пенчо Стоянов, Иван Хлебаров, на много големи капацитети на българската музикална наука. Тогава Пипков каза: „Този млад човек – имаше предвид мен – е открил такива неща от моята опера, които аз никога не съм ги и мислил”. И всички слушаха в захлас как аз виждам партитурата, слушаха моите огнени видения в прочита на неговата музика.
– Минали са повече от 40 г. – страхувахте ли се да поставите тази творба в Софийската опера?
– Не бих казал „страх”. Поставих я през 2004 г. в Русе и много исках да я направя и в София, но все не оставаше време. Обсеби ни Вагнер (усмихва се), направихме шест негови опери.
– Въобще не ме интересува касовият успех на произведението! На тези, които го видят, то ще бръкне дълбоко в душите, защото в музиката я има българската земя. Всичко е българско! Напоено с кръвта и страстите на българина! Възгледите на Пипков за етични норми като добро, зло, ревност, завист, злоба, омраза – нищо от това, което се случва в партитурата, не ни е чуждо. Либретото е много тежко, но създава полет на фантазията, който не ще замаже тежките взаимоотношения на героите, а ще ги извиси. В апокалиптичния финал виждаме и надежда, въпреки че Яна става убиец на брат си, който пък е покосил всички останали. Създава се равновесие и братът умира в покоя на опрощаването на греховете. Яна дава нов смисъл на живота, излизайки на сцената с аксесоари, които ще подскажат на публиката, че старият свят си е отишъл и идва нов.
– Казвате „българската земя”, но днес мнозина у нас като че ли искат да се отрекат от нея, напускат я. Как ще бъде приета операта на фона на това масово мислене?
– Веднага се връщам към чувствителността на интелектуалец като Любомир Пипков, който пише операта след кървавите братоубийствени кланета от 1923 – 1925 г., провокирани от политическите партии, насъскващи хората едни срещу други. Ами да се замислят тези, които може би няма да секат физически напредничавия, а ще създадат условия за прогрес, за нов път, който не Европа ще ни покаже, а ние сами ще си намерим. Както е и било...
Тоест това е българска опера с европейска значимост. Музиката ѝ е европейска, но напоена с фолклорния (не етнографския) смисъл на посягане към народната песен. А европеизирането на изразните средства е необходимо, за да покажем тази музика и на другите.
– Дали ще я изберат? Премиерата ѝ съвпада с откриването на Международната конференция на „Опера Европа”...
– Неслучайно избрахме да покажем това заглавие пред стотината гости на световния форум, на който за пръв път домакин ще е Софийската опера. Съвпадението с българското европредседателство не е нарочно. Работихме много по това домакинство и си го извоювахме.
– Въпросът ми сигурно е смел, но откривате ли паралели между Пипков и Вагнер? Между „Янините девет братя” и „Пръстенът на нибелунга”?
– Да, в митологичността. В иносказателността, в символиката. И в изразните средства на режисьорско-сценографската концепция продължавам стила от „Парсифал”.
– Обичате да поставяте артистите в екстремни условия...
– Винаги! Колкото повече са поставени в максимално издевателство (усмихва се), за да се потопят в драмата, толкова по-силни стават. И сега изискванията ми са изключително сериозни, затова съм им страшно задължен. Много са отдадени, много са запалени. И това ме прави щастлив.
– Предстои гастрол на трупата в Москва – какви са надеждите?
– Да са здрави артистите, да са във форма. В София премиерата на „Янините девет братя” е на 22 март, а на сцената на Болшой театър – на 12 май. На 20 май е балетът „Корсар”, а тетралогията „Пръстенът на нибелунга” – на 18, 19, 21 и 23 май.
– „Пръстенът” игран ли е там?
– Не, поне през последните 50 – 60 години такова заглавие няма на сцената на Болшой театър.
– Наесен предстои и пореден гастрол в Япония...
– Да, с репертоар за широката публика – „Турандот” и „Кармен”. След Япония продължаваме в Китай. С „Турандот”.
– А мечтата на режисьора след Вагнер и Пипков каква е?
– Засега нямам мечти. Трябва да изпълним тези, защото преди да тича от връх на връх, човек трябва да оцени това, което прави.
– Добре тогава – ще има ли тържество за Маестрото на 15 септември?
– Ако сме живи и здрави – да, ще има (смее се).
– Специален ден е човек да стане на 70!
– Всеки ден е специален. Важното е човек да бъде в настроение и да бъде честен към това, което прави, и към хората, с които го прави.
Маестро Карталов (вдясно) по време на репетиции - хористите са облечени със скъпи бабугерски костюми, за да гонят злото в „Янините девет братя“
Виолета Цветкова
Връзка към публикацията