Джакомо Пучини/ 22 декември 1858, Лука – 29 ноември 1924, Брюксел/ произхожда от стар музикантски род – четири поколения композитори и органисти предшестват появата му. Петгодишен, след смъртта на баща си Микеле Пучини, малкият Джакомо наследява длъжността „органист на република Лука“. Като ученик в прогимназията отива пеш от родния си град до Пиза, за да чуе „Аида“ от Верди (подобно на младия Бах, който отишъл пешком до Любек заради концерт на органиста Букстехуде) и това затвърдява решението му да стане „прочут композитор“. Учи в консерваторията на Милано при Амилкаре Понкиели, от когото получава не само ценни знания, но и тласък за творчество и морална подкрепа. Авторът на „Джоконда“ му дава и първото либрето за опера – „Вилите“ („Самодивите“, по сюжет близък до „Жизел“ от Адам), забелязана от голямото издателство „Рикорди“ и поставена през 1884 г. в Милано. Пет години по-късно Пучини създава втория си сценичен опус – романтичната опера „Едгар“ по сюжет на французина Алфред дьо Мюсе (всъщност повечето от оперите му са създадени по френски литературни първоизточници, но са италиански по дух).
Голямото признание идва с премиерата на „Манон Леско“ по известния роман на Абат Прево – тогава Пучини е на 35 години. Неговата опера трябва да се състезава с „Манон“ на Жул Масне, една от най-популярните и ценени оперни партитури от ХІХ век. И може да се каже, че успява. Пучини казва следните думи за своята опера: „В „Манон“ на Масне има премного пудра и менует, докато в моята „Манон“ има повече страст и отчаяние!“ Последвалите „Бохеми“ (1896) по романа на Анри дьо Мюрже и „Тоска“ по драмата на Викториен Сарду имат наистина световен успех.
Интересно е да се отбележи, че около първата постановка на „Тоска” Пучини си спечелва много приятели, но също и немалко врагове. В деня на премиерата, на 14 януари 1900 година, в залата на Римската опера се получил сигнал за поставена сигнала бомба с цел да се провали представлението! Полицията веднага обискирала театъра, но се оказало, че бомба, за щастие, няма. Но с вдигането на завесата „противниците” на Пучини започнали да шумят, да викат, да свирят, дори и да тропат и гласовете на певците били просто заглушени. По заповед на префекта на Рим представлението било прекратено за два часа, смутителите на реда прогонени и започнало отново. Но „противниците” останали пред театъра и продължили бурната си демонстрация против композитора. Представлението завършило без никакви аплодисменти, за първи и за последен път в кариерата на Пучини.
След видимия провал последвал голям успех. Операта обиколила италианските, а не след дълго и европейските оперни театри. Това е най-силният период от творчеството му. Всички започват да говорят, че Джакомо Пучини е единственият достоен наследник на Верди, че италианската опера е още жива, че е достигнала своя връх. Но следващата му творба – двуактната „Мадам Бътерфлай“ (1904) по американската драма на Дейвид Беласкоу, която той гледа в Париж, се проваля с трясък. Този път причината е в публиката. Тя не приема новаторския стил, а дългите и не особено богати откъм външно действие и сценични ефекти сцени я затрудняват. Огорчен от неуспеха, композиторът прибира партитурата си и решава да спре постановката. На следващата година я редактира, като разделя второто действие на две, прави някои поправки и я представя в град Бреша с участието на знаменитата украинска певица Саломея Крушелницка. „Мадам Бътерфлай“ пожънва шумен успех и след премиера в Буенос Айрес тръгва по целия свят. През 1910 г. Пучини получава поръчка за Метрополитън, Ню Йорк. Така се ражда неговата „американска“ опера „Момичето от Златния запад“ с типично американския антураж от бандити и преследвачи и с неизбежния „хепи енд“. След осем години се появява забележителният „Триптих“ – мрачната веристка драма „Мантията“ по драмата на французина Голд, лиричната опера мистерия с религиозен сюжет „Сестра Анджелика“, по текст на Джоакино Форцано, и ярката, искряща от веселие и грубоват хумор „Джани Скики“ по ХХХ песен от „Божествената комедия“ на Данте. Тук Пучини преднамерено се показва с „три лица“ и разкрива различни страни от майсторството си. Идеята на оперния триптих до голяма степен отговаря на концепцията на Пучини за музикалния театър – „да поразява“, „да трогва“, „да развлича“.
След триптиха привърженикът на реалните случки, взети от самия живот, прави сякаш внезапен завой с операта „Турандот“ по фантастичната пиеса- приказка от Карло Гоци. Последната предсмъртна опера на Пучини е сложна и многопланова композиция, в която се откриват няколко линии: лирична, епична, героична, трагична. Музиката носи всички най-ценни качества от късния творчески период на композитора: широка, разгърната мелодика, богата оркестрация с източни екзотични елементи, с известно разчупване на ритъма, мащабни ансамблови и хорови сцени. Като Верди, Пучини е роден драматург, който владее умело контраста и градацията при предаването на най-сложните и деликатни психологически състояния на героите. Майсторството му достига връх при обрисуването на женските образи – т. нар. малки жени на Пучини: Мими, Мюзет, Мадам Бътерфлай, Мини, Лиу, Лаурета, Джорджета, Манон, които остават ненадминати не само в италианската опера.
Огнян СТАМБОЛИЕВ