ДЖОРДАНО НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

27 август 1867 г., Фоджа ­ 12 ноември 1948 г., Милано

Джордано е роден в семейство на заможен занаятчия. Музикалната му дарба е открита рано. Учи в Неапол, в консерваторията „Алесандро Скар­ла­ти“, в класа на композитора Паоло Серао. Още като студент Джордано дебютира като оперен автор с лиричната дра­ма „Марина“, която привлича вниманието на голямата музикална къща „Сон­дзоньо“ в Милано. Последвалите я „Мала Вита“ и „Кралица Диас“ са пос­тавени в неаполския театър „Сан Карло“, но без особен успех. Две години по-късно, през 1896 г. пише четвъртата си и най-значима опера „Андре Ше­ние“ (по текст на известния поет и либретист на Пучини - Луиджи Илика). Пре­миерата, състояла се през март с. г. в Ла Скала му носи световен успех. Пар­­титурата веднага е публикувана от известното издателство „Сондзоньо“, а операта представят повечето от водещите театри на Италия. Следват премиери и в европейски страни (Англия, Авст­рия, Франция, Русия, Германия, Испания). След този триумф Джор­дано полу­чава нови поръчки и пише „Федора“ по драмата на Викториен Сарду (ав­тора на „Тоска“), „Сибир“ и „Марчела“, които пожънват лаври в Ла Скала. В Америка го посрещат триумфално.

От 20-те години до смъртта си, през 1948 г., се посвещава на преподавателска и издателска дейност. На­пис­ва още две опери: „Кралят“ и „Зевс в Помпей“ (заедно с композитора Ал­бер­то Фран­ке­ти), съчинява няколко симфонии и редактира пълното ита­лианско издание на симфониите на Бетовен.

Макар да не е от първостепенните италиански оперни автори (някои  нес­­пра­ведливо го определят като епигон на Верди и Пучини), Умберто Джор­дано е със свое място в италианската и световната опера. В „Андре Шение“ мощ­ният му и малко реторичен талант на композитор- театрал се е изявил най-пълноценно. Безспорната му дарба да рисува ярки, завършени характери в ефектни, изпълнени с напрежение драматични ситуации го отличава от много италиански композитори от неговата епоха.

УМБЕРТО ДЖОРДАНО НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

На 15 януари 1932 година завесата на Операта се вдига за първата българска премиера на шедьовъра на Умберто Джордано, операта „Андре Шение”.

Постановката е дело на режисьора Хитьо Попов и сценографа Александър Миленков. На пулта е Саша Попов. Той ще дирижира за първи път опера. Според критиката и спомените на музиканти от онова време се справя отлично. Големият музикант е голям във всичко! Той умее да чува и да води певците, оркестърът за него не е проблем / разбира се, прави доста и дълги репетиции, за да постигне желаното от него съвършенство, нещо което по- късно и Добрин Петков ще търси и в операта/. Успехът е голям. За щастие и съставът е отличен: Любен Минчев / Андре Шение/, Михаил Золотович/ Карло Жерар/, Цветана Табакова / Мадалена/ в главните роли, но силни са и изпълнителите на вторите роли: Диана Герганова, Елена Димитрова- Гебел, Михаил Люцканов, Ризо Ризов, Слави Филев, Цветана Величкова. Операта има успех и се играе по няколко пъти в месеца в продължение на три сезона.

 През 1929 година за главен диригент на Софийската народна опера е поканен  Еджицио Масини / 1894- 1966/, сина на Карло Масини, диригентът- директор на прочутата в началото на миналия век  пътуваща оперна трупа „Масини”, която посява семето на операта в България и на Балканите.  Той поема италианския репертоар и според спомени на съвременници от епохата „донася чиста вода от извора”.

Масини поставя сам музикално и сценично / и като режисьор/ втората по значение творба на Джордано, музикалната мелодрама с руски сюжет,  „Федора”. Премиерата е на 22 мар 1929. Художник е неуморният Александър Миленков. В главните роли блестят имената на Стефан Македонски / Лорис/, Петър Золотович / Де Сирийо/, Младенка Ангелова / Олга/. Федора е младата и даровита Констанца Кирова, която ще се утвърди скоро като водещ мецосопран и стълб на Операта. Успехът е голям, но „Федора” се играе за кратко, защото Еджицио Масини напуска България неоценен по достойнство и заминава за Букурещ. Там е приет много добре, става главен диригент и работи изключително плодотворно за Букурещката опера. Получава дори званието „народен артист”.

През 1998 година големият наш диригент Иван Маринов осъществи едно много добро концертно изпълнение на „Федора”.

 Освен в София,  „Андре Шение” е поставяна с успех във Варна – през 1966 година със забележителните белкантови певци, наскоро специализиралите в Ла Скала, Милано, Мария Бохачек и Тодор Костов, през 1976 година в Русе – от  първокласен букурещки постановъчен екип, начело с големия режисьор проф. Херо Лупеску , с участието на отлични певци като: Кирил Кръстев, Стефка Евстатиева, Николай Здравков, Пенка Дилова, а през 1988 година бе реализирана за първи път и в Пловдив.

Втората софийска постановка е дело на Асен Найденов, Михаил Хаджимишев и Ани Хаджимишева, с участието на първите солисти Никола Николов, Юлия Винер, Стоян Попов в главните роли. Премиерата е на 19 декември 1976.

Представяме ви двете най- известни опери на композитора

АНДРЕ  ШЕНИе

andrea  chenier

Опера в 4 действия

Либрето Луиджи Илика

Първо изпълнение: 28 март 1896 г., Ла Скала, Милано

Първо изпълнение в България: 15 януари 1932 г., София

Андре Шение, поет ­ тенор

Карло Жерар, камериер, после революционер ­ баритон

Мадалена дьо Коани ­ сопран

Берси, мулатка, камериерка ­ мецосопран/сопран

Графиня ди Коани, майка на Мадалена ­ мецосопран

Мадлон, бедна жена ­ мецосопран

Руше, приятел на Шение ­ баритон/бас

Пиер Флевил, писател ­ баритон/бас

Фуке Тенвий ­ баритон/бас

Матийо, санкюлот ­ баритон

Невероятния, агент на Робеспиер ­ тенор

Дюма, председател на революционния съд ­ бас

Шмит ­ бас

Абата ­ тенор

Домоуправител ­ бас

Място и време на действието: Париж, Франция и в провинцията; 1789­
1794 г., Френската революция

СъДЪржАНиЕ

Първо действие

1789 г., в провинцията. В замъка на графиня дьо Коани приготовленията за предстоящия бал са в разгара си. Останал за малко сам в салона, лакеят Кар­ло Жерар размишлява за съдбата на аристократите, за живота на баща си, който също е лакей, и за собственото си унизително положение в дома на дьо Коани.

Сред поканените е и талантливият поет Андре Шение. Младата Ма­да­ле­на дьо Коани иска да се забавлява и моли госта да импровизира стихове. Ше­ние се съгласява с неохота. В поемата си той дава израз на съчувствието си към нерадостната участ на бедните във Франция, които са ог­раб­вани и из­­мъчвани от духовенството и аристократите. Шение забелязва, че еле­гант­ните гости не искат да слушат тези строфи, а единствено развълну­ва­на е Ма­далена. Започва гавотът, който скоро се прекъсва от нахлуването на група бед­ни селяни, водени от Жерар, които оплакват нещастната си съдба и молят за хляб. Разгневена, графинята ги изгонва и уволнява Жерар, който захвърля ла­кейската си ливрея и си отива, докато гостите продължават танците.

Второ действие

1794 г., в Париж. На площада пред кафене „Ото“ Андре Шение седи сам на ед­на от масите. Пристига мулатката Берси (бивша камериерка на  Мадалена дьо Коани), която разговаря с Невероятния (агент на Робеспиер).  

Приятелят на Шение ­ художникът Руше, съветва поета да напусне не­за­бавно Париж и дори Франция, тъй като животът му е в опасност. Но Шение ре­шително отказва да избяга. Влюбен е в една тайнствена непозната, която от известно време му пише изпълнени с нежност писма, и той мечтае да я види.

Минава група революционери начело с Робеспиер и Жерар, които са го­рещо приветствани от тълпата. Бившият лакей отдавна е влюбен в Мадалена дьо Коани и след като научава, че младата жена е в Париж, изпраща по следите є Невероятния.

Като проследява Берси, Невероятния научава, че Мадалена ще се срещ­не с Шение. Тайнствената непозната, която изпраща писма до поета, е Мада­ле­на. Тя е сериозно загрижена за съдбата му. Невероятния бърза да предуп­реди за това Жерар.

Двамата влюбени се срещат, но радостта им е кратка. Идва Жерар и Ше­ние го предизвиква на дуел. Жерар е ранен. Шение избягва. Невероятния прис­тига със стража, но Жерар отказва да издаде този, който го е ранил.

Трето действие

1794 г., в Париж. В революционния трибунал санкюлотът Матийо при­зо­вава присъстващите парижки граждани да подпомогнат със средства ре­во­люцията. Ораторската му дарба не впечатлява тълпата, която приветства дош­лия в съда Жерар. Красноречието на обичания от всички трибун скоро пос­­тига желания ефект и урната е пълна с пари и бижута в помощ на ре­во­лю­­ционната гвардия.

Старата селянка Мадлон, изгубила двама сина в защита на революция­та, води единствения си внук, за да го запише в гвардията. Всички вдъхновено запяват Карманьолата.

Невероятния информира Жерар, че Андре Шение е заловен и се намира в Люксембургския затвор. Той съветва Жерар да подготви обвинителния акт срещу поета и да изчака идването на Мадалена, която според него непре­мен­но ще се появи, за да потърси своя любим.

Останал за малко сам, Жерар се измъчва от противоречиви чувства на любов към Мадалена и дълг към поета. Воден от ревността си, той вече е пре­дал Шение.

Дошлата в трибунала Мадалена пада на колене пред Жерар, като го мо­ли да спаси Шение. Жерар є се обяснява в любов. Ужасена, Мадалена иска да избяга, но размисля и решава да остане, за да спаси любимия си. Девойката му разказва за бедите, които са я сполетели след смъртта на майка  й, за любовта си към Шение. Трогнат от предаността є към поета, Жерар прави опит да го спаси, но вече е късно...

Съдът осъжда всички обвиняеми в държавна измяна. Сред тях е и Андре Шение, който не е изменил на революцията, а само е критикувал нейните жес­токости. Жерар оттегля обвинението си, но общественият обвинител Фуке Тенвий го поддържа и поетът е осъден на смърт.

Четвърто действие

28 юли 1794 г. През нощта в затвора „Сен Лазар“. Шение се прощава с живота, родината и любовта в последните си прекрасни стихове, които чете на приятеля си Руше.

Придружена от Жерар, влиза Мадалена. Дошла е да умре тук заедно с лю­бимия си. Тя е подкупила тъмничаря Шмит, за да є разреши да заеме мяс­­тото на затворничката Идия Льогре на ешафода.

Жерар отива при Робеспиер да измоли спасението на Андре Шение. Влю­бените отново и за последен път са заедно. Те се прощават и очакват зо­рата, с идването на която смъртта най-сетне ще ги съедини.

фЕДОРА

fedora

Опера в 3 действия

Либрето Артуро Колаути (по едноименната драма от Викториен Сарду)

Първо изпълнение: 17 ноември 1898 г., Театро Лирико, Милано

Първо изпълнение в България: 2 април 1929 г., София

Княгиня Федора Ромазова ­ сопран/мецосопран

Графиня Олга Сукарева ­ сопран

Граф Лорис Ипанов ­ тенор

Дьо Сирие, дипломат ­ баритон

Димитрий ­ алт

Момче от Савоя ­ алт

Дезире, лакей ­ тенор

Барон Рувел ­ тенор

Кирил, кочияш ­ тенор

Лорек, лекар ­ баритон

Боров, лекар ­ баритон

Греч, полицейски инспектор ­ бас

Сергей, лакей ­ тенор

Николай, лакей ­ баритон

Михаил, портиер ­ баритон

Маестро Лазински ­ пианист

Място и време на действието: Санкт Петербург, Париж, Оберланд (Швейцария), края на XIX в.

СЪДържАниЕ

Първо действие

Зимна вечер в дома на граф Владимир Яришкин, капитан от Имперската гвардия ­ Петербург. В отсъствието на господаря си лакеите Дезире, Сергей и Николай играят домино. Богатата вдовица, княгиня Федора Ромазова, също е тук и отдавна чака завръщането на графа. На следващия ден предстои тях­­­ната женитба, която ще спаси от разорение обеднелия бонвиван. Федора се отдава на мечти за очакващото я щастие. Внезапна суматоха прекъсва бля­­новете й. В спалнята внасят смъртно ранения Владимир. Скоро в дома нах­лува с двама полицаи инспектор Греч. Идва и домашният лекар д-р Лорек. На въпроса на Федора какво се е случило, полицаят отговаря кратко: „Убийст­во!“ Веднага започва разпитът на прислугата. Федора не е допусната в стаята на ранения. Междувременно е влязъл мосю Жан дьо Сирие ­ френски дип­ло­мат, приятел на графа и княгинята, който е един от свидетелите на разигра­ла­та се драма. Кочияшът Кирил разказва, че е закарал господаря си на „Стрел­бището“. Докато го чакал отвън с шейната, от портала изскочил „обе­зу­мял мъж“, когото кочияшът не познал. Тичайки, той оставил след себе си кър­вава диря. Дьо Сирие, който в същия час минавал с шейна край мястото на инцидента, продължава да разказва: „Алените дири водеха  към уединен па­вилион, където, облян в кръв, лежеше граф Владимир.“ На земята имало пис­толет, от който бил изстрелян само един куршум. Михаил, портиерът на Яриш­кин, си спомня, че същата сутрин господарят му Владимир разговарял дъл­го на прага с приятеля си граф Лорис Ипанов, живеещ отсреща. „Той го е убил!“ ­ извиква възбудена Федора. Полицаите се втурват към дома на за­подозрения, но Ипанов е избягал. След малко д-р Лорек съобщава на всич­ки, че граф Владимир Андреевич е издъхнал.

Второ действие

Париж. Прием в дома на княгиня Ромазова. Поканен е елитът на френ­ската аристокрация, има и представители на руското дворянско общество, дър­жавници, чуждестранни дипломати, много титулувани особи. Графиня Ол­га Сукарева, първа приятелка на Федора, представя на гостите полския пиа­нист маестро Болеслав Лазински, „племенник и наследник на Шопен“ и неин упорит ухажор. Тук са и барон Рувел, Дьо Сирие и самият граф Лорис Ипа­нов, вече изгнаник, търсен за убийство от царските власти в Русия. Д-р Бо­ров остро упреква приятеля си, че е рискувал да се появи публично. Лорис се оправдава, че не е могъл да отклони пока­ната на прелестната княгиня Фе­дора, в която се е влюбил. „Не вярвай на жена!“ ­ предупреждава го Бо­­ров. Приемът е в разгара си. Федора флиртува с Лорис. В момент на отк­ро­вение му разкрива, че в православния си кръст антика е скътала „цяр, кой­­то лекува всяка болка“. Княгинята е раздвоена: безспорно Лорис й ха­рес­ва, но той е убил годеника є и тя се е заклела да го изобличи, да го уни­­­­що­жи и сега се старае всячески да изтръгне от него самопризнание. В из­б­лик на ярост тя нарича Лорис „убиец“. Той я убеждава, че е невинен и обе­­щава да є разкрие истината след около час. Разделят се. В това време прис­тига спешна телеграма от Русия с вестта, че е било извършено по­ку­ше­ние срещу живота на императора, „вероятно от нихилисти“. Празненството е прекъснато и гостите се разотиват. Федора пише писмо до генерал Яриш­кин, шеф на руското разузнаване и баща на убития Владимир, в което съоб­ща­ва шифровано за „самопризнанието“ на граф Лорис Ипанов и посочва ка­то негов съучастник брат му Валериан. Княгинята дава писмото на Греч с ука­зание да го занесе в руското посолство и да чака с хората си в парка, къ­дето тя ще му предаде престъпника Лорис. Скоро идва граф Лорис Ипанов и разказва на Федора тъжната си семейна драма: съпругата му Ванда е има­ла любовна връзка с граф Владимир, негов приятел и кум. От попаднало в ръцете му тайно писмо той узнал точния час и мястото на предстоящата лю­бовна среща. При кървавата схватка в павилиона между двамата съпер­ни­ци пръв стрелял Владимир и ранил бившия си приятел в бедрото. При за­­конна самоотбрана Лорис също стрелял и убил графа. Лорис показва на Фе­дора и връзка писма, доказващи по безспорен начин прелюбодеянието на жена си Ванда. Федора е щастлива: Лорис е невинен. Княгинята не позво­ля­ва на любимия си да излезе в парка, където е Греч с хората си. Лорис е спасен.

Трето действие

Далече от грижи и тревоги, влюбените Федора и Лорис живеят във ви­лата на кня­гинята в Оберланд, Швейцария. Тук е и скучаещата Олга, прия­тел­ката на Фе­дора. Пристига нечакан и приятен гост ­ Жан дьо Сирие. Оста­нал насаме с Федора, дипломатът є съобщава, че генерал Яришкин е бил убит заради „крайната си жестокост“. По заповед на генерала е арестуван бра­тът на Лорис ­ Валериан, и е хвърлен в Петропавловската крепост в Санкт Пе­тербург, където се „удавил“ при наводнение. Узнала за смъртта му, болната май­ка на Валериан и Лорис умряла от мъка. Федора е ужасена! „Аз ги убих!“, из­виква отчаяно тя и отправя гореща мо­литва към Бога да спаси поне лю­би­мия є. Лорис получава телеграма от д-р Бо­ров, в която пише: „Честито помил­ва­не!“ Той ликува, но Федора остава мълчалива и сериозна. „Боров вчера е бил в Париж и днес ще дойде тук!“, провиква се радостно Лорис. После от­­варя едно от писмата, което отново е от Боров, и чете на глас: „Генерал Яриш­кин е занесъл на императора твое самопризнание за убийството на граф Владимир Яришкин. Писмото е подписано от някаква рускиня, живееща в Париж. Ще ти го донеса...“ По-нататък Боров описва тра­гичната участ на бра­­та и майката на Лорис. Граф Ипанов е потресен и се заклева да отмъсти на „шпионката“. Федора се старае да го убеди да прости на „нещастницата“, но любимият є е непримирим: „Ще й простя, след като я удуша!“ Като раз­би­ра, че за нея няма никаква надежда и вижда през прозореца, че д-р Боров прис­ти­га, Федора изважда отровата от кръста талисман и я изпива. Разбрал най-сетне, че тя е била „мерзката шпионка“ и че сама е пожелала смъртта, Ло­рис отчаяно моли Боров да спаси любимата му. „Късно е, казва умиращата Фе­дора, смъртта е вече в мен... “

Тя моли отново любимия си за прошка и угас­ва в прегръдките му с думите: „Обичам те.“

Огнян Стамболиев