Първите уроци по музика (цигулка) Марин Големинов / 1908- 2000/ взема от баща си любител цигулар в родния Кюстендил. През 1927 г. е приет в Музикалната академия в София, където учи при Тодор Торчанов (цигулка), Андрей Стоянов (камерна музика) и Добри Христов (теория на музиката). Като студент работи като виолист в оркестъра на Софийската опера. През 1931 г., след дипломирането си, постъпва в Парижката „Скола канторум“ в класа по композиция и диригентство на Венсан д’Енди и Пол Дюка. Завръща се в България през 1934 г. и започва активната си музикантска дейност като музикален педагог, диригент и камерен изпълнител. През 1938–1939 г. специализира композиция и дирижиране в Мюнхен. След войната се посвещава изцяло на композицията и преподаването. През 40-те години Големинов създава няколко значителни музикални произведения: танцовата драма „Нестинарка“ (1940), призната за най-добрия български балет, Симфонични вариации върху тема от Добри Христов (1942), „Селска песен“ поема за бас и оркестър (1943), Струнен квартет № 3, Старобългарски (1944).
Народната песен е основният компонент в музиката на Големинов, който с удивителна последователност преминава през цялото му творчество от вече утвърдил се класика балет „Нестинарка“ и първата му голяма, мащабно изградена опера „Ивайло“ (1959) до великолепния Микроквартет и Концерт за струнен квартет и струнен оркестър. И ако в по-ранните му опуси фолклорните елементи (метроритъм, мелодико-интонационни построения) лежат върху повърхността на музикалната тъкан, в по-късните му творби влиянието на фолклорната стилистика не е така пряко и директно вплетена е много по-органично в общата съвременна музикална звучност. През целия си творчески път Марин Големинов е търсил нещо ново като музикален език, форма, образност. Неговата творческа еволюция винаги е била последователна и едновременно с това откривателска на фона на постоянно менящите се направления и стилове през ХХ век.
ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ОПЕРАТА НА МАЕСТРО ГОЛЕМИНОВ:
Зографът захарий
Опера в 2 части (6 картини)
Либрето Павел Спасов (по неговата „Легенда за греховната любов на зографа Захарий“)
Първо изпълнение: 17 октомври 1972 г., София
Действащи лица
Захарий, зограф бас
Димитър, негов брат баритон
Християния сопран
Майката мецосопран
Клисар тенор
Първи ктитор тенор
Втори ктитор баритон
Трети ктитор бас
Четец без пеене
Място и време на действието: Самоков и околията, средата на XIX в.
Съдържание
Първа част
Звездна нощ. Преди да тръгне по българските земи да зографисва черкви, Захарий се среща с Християния. На прощаване той излива цялата си обич и възторга на своята младост. Иска Християния да му даде дума, че ще го чака. Така „разлъката ще бъде с твоя образ в мен“.
*
В творчески унес Захарий зографисва стените на една църква. Той работи върху лика на Божията майка, но ръката му изписва чертите на Християния. Обземат го колебания. Прав ли е да рисува земен лик на църковна стена? Появата на ктиторите прекъсва неговите размисли. Тежките чорбаджии се дивят на изкуството му, хвалят се, че и в Атон дори не са виждали по-съвършен стенопис, но не пропускат на тръгване да поръчат майсторът да изпише и техните имена. Захарий насмешливо се отнася към тези дребни души, които плащат на зографа, за да възвеличи техните тщеславни особи. Застанал отново пред образа на своята любима, той твърдо решава да се освободи от каноните на църковната зография, за да внесе в изкуството живота и правдата. Но не може да се освободи от чувството, че Християния настойчиво го зове да се върне по-скоро при нея.
*
След дълго отсъствие Захарий се завръща в дома си като уважаван и заможен майстор. Радостен, той се спуска към Християния, но разбира, че тя е станала жена на брат му Димитър. В изумлението си той едва не губи свяст. Нито радостта на майката, нито топлотата на брат му могат да възвърнат спокойствието му. Вълнува го единствено измяната на Християния. Когато майка му подхвърля, че сега е негов ред да се задоми, той с яд и болка отронва, че неговата изгора вече е мъртва. Думите отрова попадат право в сърцето на Християния. А Захарий, като вижда, че е наранил любимата, горделиво и пустословно се хвали със спечелените пари, с богатите сватовници, които му пращат тежки първенци от Филибе и Търновград. С прикрито вълнение той иска да нарисува Християния. Останал насаме с нея, зографът се опитва да изтръгне истината, да разбере защо е склонила да се омъжи за Димитър. Но с изпепелено сърце и с трепереща ръка не се рисува. Мъката гнети Захарий, тревогата на Християния също.
Втора част
Захарий Зограф обновява вътрешността на голяма църква в Самоков. Дочува се църковно пеене. Идва клисарят, който е във възторг от рисунките на зографа. Захарий е изпълнен със съмнение, той все още не рисува така, както му се иска. Влиза Димитър и с интерес разглежда стенописите на брат си. Двамата се радват на срещата, но щом заговорят за онова, което Зографа е сътворил, започва спорът между тях. Димитър е възмутен, че са нарушени зографските канони, Захарий пък вярва, че трябва да изписва живота, отрудените люде, а не „сухи мощи“ на незнайни светци. Неговото изкуство е вдъхновено от любовта, от вярата в хората. Димитър не е доволен, че чертите на Християния прозират в изображенията на светците. Със зле прикрит яд и ирония в гласа той мъмри брат си: „Веднъж ти позволих Христина да изпишеш и ти все този образ си запаметил. Леност е това и бедност на ръката.“ В Захарий отново пламва болката, той вече не може да мълчи и отговаря на удара с удар „Ти ме ограби!“. Пред брат си той излива дълго стаяваната мъка за отнетата любима. Димитър в гнева си посяга да го удари, после само се прекръства и бързо излиза. Потънал в мрачни и нерадостни мисли, Захарий решава, че Християния е единствената сила, която вдъхновява ръката му.
*
Бурна лятна нощ. В мрака се прокрадва човешка сянка. Прикриван от тъмнината, Захарий отново се среща с Християния този път я моли да тръгне с него. Тя отказва. Вярна съпруга е и моралът не є позволява да стори този грях. Сломен, Захарий си отива, без да изгуби вяра в любовта на Християния, убеден, че все още е обичан.
*
Примирил се е Захарий. Отново тръгва да изписва тъмни икони и бели манастирски стени. Веднъж, на път, той среща хора от своя роден край бегълци от чумата, която коси благочестивите люде в Самоковската епархия. Между бегълците са всичките му близки, само снахата Християния не е с тях. Останала у дома, повалена от чумата, тя е заклела другите да бягат далече от Самоков. Чул този разказ, Захарий веднага потегля за родния дом. Без Християния за него няма живот. Християния го посреща с радост. Изпълнени от щастие, двамата с нежност си спомнят за първата среща, за тяхната тайна любов. Най-после тя признава, че само него е обичала. Това събужда художника у Захарий. Вдъхновено започва да я рисува, но тя губи сили. Тихо, със сълзи на радост Християния умира в мига на творческата сполука на Захарий.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ