Българската сцена се раздвижи и привлича все повече творци от вън, казва оперната прима Александрина Пендачанска, която за пръв път ще пее „Тоска”, и то в Софийската опера

8, 10 и 20 декември са специални дни за Софийската опера – сопраното Александрина Пендачанска ще бъде Тоска в едноименната творба на Пучини. Постановката е на акад. Пламен Карталов, диригент – Григор Паликаров, а партията на Каварадоси е поверена на тенора Камен Чанев.

След дебюта си на 17-годишна възраст, Александрина печели престижни международни вокални конкурси и днес в репертоара ѝ са тежки партии в „Лучия ди Ламермур”, „Травиата”, „Семирамида”, „Идоменей”, „Саломе”, „Макбет”, „Дон Жуан”, „Милосърдието на Тит”, „Мария Стюарт”, „Руслан и Людмила” и т.н., но за пръв път ще бъде Тоска. Малко преди премиерата се срещаме в Операта и разговаряме за музика и политика, за истински „големите” и правенето на добро въпреки управляващите.

– Александрина, вече 30 г. сте на голямата оперна сцена – наистина ли за пръв път ще бъдете Тоска?

– Да, да, съвсем за пръв път, въпреки че я знам от толкова много слушане и просто трябваше да си я подредя в главата. Ала ролята на Тоска ми беше като онези кошмарни сънища, в които уж я знаеш, ама не съвсем. Е, сега най-сетне този кошмарен сън се прекратява, защото я знам така както трябва (смее се).

– Сама ли отлагахте изпълнението ѝ, или сега ѝ дойде времето?

– Не смятам, че тази партия трябва да се прави прекалено рано. Не бива да се прибързва. Изчаках. Исках да съм сигурна, че е дошъл моментът. Така беше и с партиите на Саломе и на Лейди Макбет, така е и с „Турандот”, и Абигейл от „Набуко” продължавам да отлагам... Сега явно е правилният момент да се изпеят, сега дойде и времето за Тоска.

– Навремето майка ви Валери Попова има изключителен успех като Тоска в Париж; Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, големите ни оперни прими са пели тази партия – сигурно познавате изпълненията им. Ще бъдете ли по-различна от тях на сцената?

– Задължително! Трябва поне да опитам да съм различна. Колкото и да се възхищаваш, когато си чул перфектното изпълнение, на сцената не бива да подражаваш. Не заради това сме артисти! Ако ще се опитваме да звучим като другите, по-добре е хората да си пуснат техните записи вкъщи... Опитвам да се вградя самата аз, характера и образа си, в тази героиня.

– А помните ли какво казваше Валери за Тоска?

– Това беше една от първите драматични роли на моята майка. Тя много се изненада, че я ангажираха да я пее, защото се смяташе за по-лиричен сопран. И изведнъж, след едно прослушване, ѝ предложиха „Тоска”. Беше малко стресната от идеята, но като започна да я учи, спомням си, че каза: „Ама то няма нищо страшно!”. Аз също съм изненадана. Всъщност партията е кратка в сравнение с някои големи Вердиеви роли, да не говорим за Вагнер. Спомням си, че като дете, 15-16-годишна, гледах един филм за „Тоска”, в който бяха интервюирани знаменити изпълнителки, и Биргит Нилсен казваше: „Хм, каква е тая Тоска!? Колкото половин действие от обичайния ми репертоар!”. Наистина е така, ако я сравняваме с „Тристан и Изолда” и други огромни сопранови роли. Доста по-ненатоварваща е.

– Как се чувствате с Камен Чанев, който е Каварадоси на сцената?

– Щастлива съм, че работим заедно. Не обичам да говоря много, преди „нещото” да се е случило, но има всички условия то да стане хубаво.

– Все повече артисти със световна кариера като Вас се завръщат на българска сцена – как да си обясним това?

– Първо, очевидно е, че тук нещата вече са се раздвижили, целият сценичен и концертен живот е много жив, всичко е изпълнено с енергия. Само след няколко дни сме на концерт на Томас Хемпсън! Същият Томас, с когото съм работила навън и смятам за близък човек, когото ужасно много уважавам, но едно време не съм си представяла, че би било възможно изобщо да помисля, че той би дошъл някога в България... А сега той ще пее на концерт със Софийската филхармония! Фактът, че това се случва, фактът, че в Софийската опера идват толкова много певци и режисьори, значи, че нещо се случва, движи се. Това привлича и нас.

– Да, нещо се случва, обаче извън сцената стават други неща. Преди няколко дни един депутат, бивш министър на културата, каза, че останалите да живеят в България „не стават за чеп за зеле”, а негов колега от друга партия обяви, че „80% от българите са дебили”. Оказва се, че идвате да пеете за хора, които вероятно не го заслужават...

– Политическата класа е тази, която не става и „за чеп за зеле”! А нещата, които се случват в България, се случват въпреки тези... да не ги наричам с обидни имена, защото няма смисъл да се пада на това ниво. Фактът е, че българската политическа класа е некадърна, че сме свидетели на провал след провал, и въпреки тях ние, българите, успяваме да променим България. Всеки със своя труд – дали Вие с това интервю, аз с моето пеене, или хлебарят, който е направил чудесна собствена хлебарница – ние всички правим нещо въпреки онези хора, които не успяват да си свършат работата. Защото

работата на политика е да създаде чувство за сигурност и да подкрепи стремежа на човека към реализация и щастие. А те правят точно обратното.

Тяхна е вината да живеем с усещането за невъзможност да се реализираме, да нямаме чувството за спокойствие, щастие и справедливост в обществото, в което се развиваме. Но за съжаление, е и наша, защото оставяме толкова години това да се случва.

Бих казала и друго – жалко е, че толкова много кадърни хора има тук, но никой от тях не иска да влезе в политиката. Защото там е ужасна мръсотия. Всъщност има нещо месианско в това да тръгнеш да се занимаваш с политика в България както трябва, но няма хора, които са готови да направят тези жертви. Да се появи един човек с енергия и визия за това, какво трябва да се случи, и събере около себе си екип и хора – ето, това очаквам да стане!

– Как да стане? Сама видяхте какво се случи със „синята идея”, разделиха се и изчезнаха...

– Сините се разделиха, защото там, за съжаление, нямаше човек с визия, който да види голямата картина.

– Кой е този български ген, който ни пречи да се променим?

– То не е ген. Това е възпитание. Има някои неща, които трябва да осъзнаем. За да се променят, първо трябва да си дадем сметка за тях. Комунизмът само ни е помогнал за това да смятаме, че всеки може да си намери собствения начин да мине метър – да не спазва правилата или да смята, че те важат за всички, но не и за него. Комунизмът корумпира съзнанието на обикновения човек. Но малко по малко това се променя, защото свободният пазар в свободния свят налага други правила, които важат за всички. И в момента, в който всеки от нас си даде сметка за тях, заживява по този начин и така възпитава децата си. Другото нещо е да се научим да ценим и уважаваме авторитетите и успелите личности. Ние сме възпитавани в презрение, неуважение към този, който е повече от теб, защото дълбоко в себе си не вярваме, че той заслужава да бъде такъв. А каква друга вяра да имаме, при положение че човек като Тодор Живков беше начело на държавата толкова много години, после едни други нискокултурни хора управляват още трийсет години...

– Вашите деца растат и учат навън и вероятно не бихте ги насърчили да се върнат тук?

– Моята голяма дъщеря учи право. Тя ще си реши дали да се жертва и да се бори тук с една чудовищна система, която първа трябва да бъде изметена и построена наново. Все още е на 18, но иска да променя света. Интересуват я международни съдилища, вълнува се от въздаването на правосъдието, но дали ще избере да се върне тук – това аз няма как да знам.

– А ако се върнем към операта – различна ли е ситуацията в това изкуство днес?

– Много по-различна е от тази преди 30 г., когато аз започвах. Не е лесно това, което се случва в оперния свят. Не е хубаво, не ми харесва. Ако сега децата ми биха искали да се занимават с това, аз бих била много скептична. Защото, първо, е един много малък бизнес, да го наречем, и второ, едно много голямо его. И човек неизбежно си казва: „Е, за какво е цялата тази работа!?”. Трябва толкова да не можеш да живееш без това, че да продължиш да го правиш. Аз съм този случай. Но ако е някой, който би могъл да намери друго място, където да удовлетвори страстта си, бих казала ОК.

Безмилостна е системата днес – на върха си три сезона и на четвъртия вече си остарял, защото не си интересен, като се появи следващото. А за да се изгради един артист на сцената, той има нужда от време. Това е дълъг процес. Големите артисти, на които, сме се възхищавали, имат кариери минимум по 10 – 15 години. Днес единствено може би Ана Нетребко успява вече 20 г. да е на върховно място, защото интелигентно построи кариерата си. Прекалено безмилостно е...

– ... и комерсиално?

– Прекалено комерсиално! В най-лошия смисъл на думата. Няма значение как пееш.

Появяват се ужасно много момичета и момчета, които ако имат достатъчно красиво тяло и като се съблекат на сцената, са обожавани от всички режисьори и театри. Ама какво пеят, как пеят, какво присъствие имат...

Ето това се случва днес в оперния свят, в който по-голямо значение има желанието на режисьора, а не мнението на диригента. Оказва се, че е достатъчно да си хубав, за да направиш кариера. И не си мислете, че сексскандалите, които са залели света, не важат за операта – това в нашия бранш винаги го е имало. Всички го знаят и се приема за... даденост.

– През март Ви предстои премиера в театър „Ла Моне” в Брюксел – отново дебют, нали?

– Да, „Селска чест” от Маскани под диригентството на Евелино Пидо. Режисьор е Дамиано Микелето, но все още е рано да говоря за постановката. Иначе, да, за първи път ще пея Сантуца. Завършвам 2017-а с дебют в „Тоска” и започвам 2018-а с дебют в „Селска чест”. Не знам дали моят дух търси да продължава да учи и е толкова неспокоен, че не може да се спре. Не знам защо е всичко това. Най-вероятно аз съм си го избрала този път.

– А на кого ще посветите представленията на 8 и 10 декември в Софийската опера?

– На Михаил Ангелов (диригент и неин втори баща, б.а.), благодарение на когото тези представления се случват. Беше негова идея, говорихме с него през февруари, че ще съм тук в края на годината. И той каза: „Защо не дойдеш да направиш Тоска тук. Ще я научим преди това”.

– Колко жалко, че наскоро го загубихме...

– Много! И да си призная, някъде през октомври си казах: „Абе аз дали изобщо емоционално бих могла да се справя с това?!”. Мина ми през ума да откажа, но се замислих: „Мишо не би искал!”. Точно в деня на Архангел Михаил за последен път се чухме с Пламен Карталов и нещата се уточниха. И тогава си казах: „Да, явно тук има намеса! Ще се подчиним!” (смее се).

– Идва Коледа – какво пожелавате за Вас и за публиката Ви?

– Винаги си пожелавам най-малките, най-нормалните неща – искам да се съберем, с всичките ми близки ще сме тук. Да сме здрави. Иначе на всички нас като нация пожелавам да престанем да се справяме въпреки „онези” и да си направим държава, каквато искаме и заслужаваме. Това зависи от нас.

ВИОЛЕТА ЦВЕТКОВА

http://iconomist.bg/jivotut/item/206959-2017-12-08-17-46-00