Вместо пролог

„Колко вярно, но колко неприлично е всичко!“ Такъв е патосът на  възмутената критика за първото появяване на оперната сцена на „Кармен“ на Жорж Бизе  в далечната 1875 г. в Париж.  Обвинен в безнравственост, Бизе не понася заклеймяването на неговата „неприлична“ героиня и малко след премиерата напуска този свят. Само пет месеца след смъртта му,  „Кармен“ е бурно аплодирана във Виена. Рихрад Вагнер споделя, че се е появил някой, има предвид Бизе, „който има идеи в главата си“.  Фридрих Ницше  твърди, че знае операта наизуст, слушал я поне двадесет пъти. Възкликва: „Чувани ли са някога по-трагични акценти на сцената! ...Тази творба прави човека съвършен, човек сам се превръща в шедьовър“. Чайковски предсказва, че до десет години „Кармен“ ще бъде най-популярната опера в света. „Шедьовър, рядко творение, което изразява усилията на цяла една епоха...“

Сбъдват се предсказанията на Чайковски. Шедьовърът на Бизе до днес е най-играната опера в света. Това рядко творение, израз на цяла една епоха, живее не само на оперната сцена, но провокира въображението на творци от различните изкуства. Всяка нова продукция било то балет, филмова версия или театър вдъхва нов живот на познатата героиня.

След дълго отсъствие от сцената на Софийската опера непокорната героиня на Жорж Бизе, Кармен, се завърна и блесна като фойерверк на небосклона на световния оперен театър с ярко, необикновено в дълбочината си прозрение за тази извечна героиня. Завърна се след дълго пътуване с героите на  Рихард Вагнер от величествената сага „Пръстенът на нибелунга“ и лебедовата му песен, мистичната „Парсифал“. Завърна се за нов живот.

Не случайно в новата продукция на „Кармен“ режисьорът Пламен Карталов осмисля посланията на героинята Кармен като рефлексия на трагична вина от древногръцката трагения. Бягството от натрупаните във времето клишета той търси в трагедията на личността Кармен. Тя е обречена, обречена на силата на съдбата. Съдбата, която предопределя живота й.

Тази Кармен спира дъха, грабва те и не те пуска до края в съпреживяването съдбата на героинята. Внушителен спектакъл, който няма никаква прилика или родство с множеството версии в оперни постановки, филмови, балетни интерпретации и  продукции. Какво я прави толкова различна?

Изборът на режисьора Пламен Карталов да потърси своята мотивация за сюжета като рефлексия на античната драма поставя тази  „Кармен“ отвъд времето. Постановката, отвъд познатото, завладява публиката не само с необикнованата интерпретация на познатия сюжет, но и с магията  кадър по кадър да разплита нишките на съдбата, така, както това може да се случи в големите филмови  продукции. В своята интерпретация в корелация с античната драма, Карталов умело и с мярка вплита съвременни похвати. В базовата тъкан на античната драма  вплита елементи от нашето съвремие, нещо което прави неговата „Кармен“ близка до възприятията на човека от 21 век.

Пламен Карталов е потърсил този многопластов прочит в корелация с античната драма не случайно. След  иновативната интерпретация на „Пръстенът на нибелунга“ и „Парсифал“ той  продължава линията на проникване в онези дълбоки пластове на човешката същност, скрити в душата, които отварят мистичното в нас, неразгаданото и тайнственото.

Така, както вдъхна нов живот в измерението на Вагнеровия театър, така привнесе нова стойност в  мита Кармен. Освободена от натрупванията във времето, героинята на Бизе  оживя като  антична героиня, отвъд времето. Митът за Кармен придоби нови измерения, посланията му явно вълнуват публиката, която всяка вечер обсажда оперния храм, в очакване на духовно съпреживяване, на свое

образен катарзис, толкова необходим в омагьосаното ни от техниката бездуховно време.

Познатият сюжет на „Кармен“  се развива в изчистено театрално пространство, пространството на античния амфитеатър. На арената се разиграва действието. На амфитеатралните трибуни е мястото на хора, който е в ролята на коментатор, с маски, както това е било в древногръцката драма. Мойрите, три стилизирани фигури се появяват в различни драматични моменти било то с въжета, които оплитат Кармен и другите герои или завъртат колелото на съдбата, карусела. Финалът е потресаващ. Огромно огледало, надвиснало над завъртащата се сцена отразява случващото се действие върху арената. Създава се усещането за триизмерност на пространството, магично внушение,  завладяващо сетивата. Розата, символът на любовта е акцент не само в сценичното пространство, арената, но тя е активна част от поведението на Кармен в различните епизоди. Една оригинална идея осмисля и финала – Кармен не умира, издигнала високо розата в ръце тя преминава през сцената и се изгубва в пространството. Внушителен финал, оригинално внушение за безсмъртието на любовта.

Увертюрата е разработена ефектно като видео клип.  Маски, символ на съдбата, смъртта се появяват и изчезват. После от тъмнината изплуват трите главни герои – Кармен, Дон Хосе и Микаела, впримчени  в нишките на съдбата с въжета, подхвърлени от мойрите. Матадорите и танцьорките в пищни костюми разиграват  магичен танц на любовта и смъртта. Три ключови визии, които въвеждат ефектно в сюжета.

Какво е предизвикало въображението на Пламен Карталов да създаде тази толкова различна Кармен? Може би тази Кармен е вдъхновена от дългото му пътуване с Вагнер и особено с „Парсифал“. Неговата Кундри от „Парсифал“ е толкова различна от познатото, колкото и Кармен.  Карталов сякаш открива нещо, което сближава  двете героини. Кундри е жената, която подобно на Мария Магдалена трябва да извърви пътя към своята Голгота. Кармен е образа, който носи в себе си мистиката на женската природа и предопределеност. Проникването в тези две категории, тайнство и съдба Карталов проектира и в разбирането си за Кармен.

Сценографът Миодраг Табачки, с когото Карталов работи дълго време е сътворил визия, която пестеливо, знаково отговаря на режисьорската концепция. Внушава една много различна  от познатата представа за „Кармен“ от театъра, балета, киното. Сценография, разработена с внушително художествено осветление, което създава театрално, филмово усещане за изживяването, дело на Андрей Хайдиняк. В синхрон с цялостната концепция са решенията на художничка на костюмите Християна Михалева-Зорбалиева и  хореографията  на Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Изключително въздействаща е пластиката не само в танците, но и в поведението на Кармен в различните сцени.Същото се отнася и за пластичното внушение на хора в драматургията и отличното хорово музициране, заслуга на хормайстора Виолета Димитрова. 

Освен предизвикателството на своя прочит Карталов предлага и три различни състава за своята „Кармен“.  В ролята на Кармен, това са оперната прима Надя Кръстева и Гергана Русекова. В ролята на Дон Хосе, това са Костадин Андреев, Даниел Дамянов, Мартин Илиев. Ескамилио е поверен на Бисер Георгиев и Веселин Михайлов, а  ролята на Микаела  на  Ирина Жекова и Цветана Бандаловска - Микаела. Към тях ще прибавя и  запомнящия се Моралес на Атнас Младенов и Фраскита на Силвана Пръвчева и Мерседес на Цветелина Коцева.

Диригентът Хейтаро Харада, който ще ръководи японското турне на „Кармен“, дирижира софийската поредица от спектакли.Григор Паликаров продължава живота на Кармен в последващите спектакли.

Двете избрани артистки в ролята на Кармен придадоха два  различни нюанса в героинята на Бизе. И двете се вписват в режисьорската концепция като внасят и нещо от себе си, обогатяват спектакъла със своята вокална и артистична индивидуалност. Нещо, което придава нов привкус в  изживяването.

Богатата вокална природа, красота и пластичност при Надя Кръстева грабва вниманието, държи в плен публиката от самото начало до финала. Нейната Кармен е магична и мистична, внушава   убедително контрастните състояния на героинята си.  Кармен, която  съблазнява Хосе, която страстно люби, но тя е волна птица, готова за нов полет с предчуствието за смъртта, с усещането за съдбовност. Особено се откроиха епизодите с танцуващата Кармен, които тя извая много пластично. Всъщност Кармен на Надя Кръстева е възхвалявана като „Кармен номер едно“ на световната сцена,  това е нейната визитна картичка според някои критици.

Кармен на  Гергана Русекова се отличи с една сдържаност в поведението на нейната героинята. Тази  Кармен бе повече в усещането за  кармична обреченост. Различна бе и във вокалното създаване на образа. Тя търсеше нюансите в изграждането на образа с даденостите на  богатата си  вокална природа, което създаде и различността в интерпретацията.

Дон Хосе оживя с познатия вокален и артистичен натюрел  на двамата тенори.  Артистичното внушение на Костадин Андреев в ролята на Дон Хосе бе с богати наюнаси и малко пресилен вокално, с усещането за преумора на гласа. Мартин Илиев бе по-скоро пестилив в създаването на образа и остана повече във вокалната интерпретация, въпреки че в първо действие цялостното внушение бе доста бледо. Даниел Дамянов предстои да играе в поредния спектакъл. Ескамилио на  Веселин Михайлов е темпераментен, а на Бисер Георгиев повече вокален. Цветана Бандаловска е отличен избор вокално и артистично за ролята на Микаела. Ирина Жекова в същата роля внесе своя багра в образа. И двете певици всъщност са добрият избор за Микаела.

Диригентът Кейтаро Харада  създаде една динамична музикална картина, с много богата на контрасти амплитуда и емоционалност, с внушения, които отговарят на цялостната концепция за заглавието. Енергията, с която водеше всички спектакли, умението му да обединява сцена и оркестър в едно цялостно внушение в изграждането на тази партитура, изпълнена с толкова много вътрешни динамични нюанси придаде на спектаклите особен привкус, привкусът на незабравимо изживяване.

 След премиерата на 3 ноември и последвалите няколко спектакли до девети ноември, които бяха с японския диригент, пътуването с Кармен продължи с диригента  Григор Паликаров.

Разнолика публика от различни възрасти изпълваше залата. Тези, които скоро не бяха влизали в операта и такива, които за пореден път искаха да изживеят своята емоция с магията на сътворената нова Кармен.  Нещо, което означава, че Софийската опера не само успява, особено подчертано  в последното десетилетие, да възвърне разноликата голяма публика в оперния храм, но и да внуши константа представа за иновативно мислене и реализация не само в измеренията на българския оперен театър, но и в процесите на съвременното разбиране за правене на оперен театър. Нещо, което с особена сила изживяхме с пътуването в света на Рихард Вагнер, когато оперни меломани и специалисти от цял свят обсаждаха Софийската опера в очакване на различно съпреживяване на познатия мит, когато се заговори за българския Байройт на Балканите.

Д-р МАГДАЛЕНА МАНОЛОВА