СОФИЯ: КАРМЕН. Премиера

_{СОФИЯ КАРМЕН премиера на 3 ноември 2017 г.}

Още при прелюдията на премиерата на „Кармен“ в Софийската опера и балет на посетителя му се разкрива, че става дума за напълно необичайна интерпретация на шедьовъра на Жорж Бизе. Проблясващи като светкавица пред катранено-черния фон се виждат маскираният в бяло Хор в черни одежди, после група фламенко-танцьори; след това три Мойри, гръцки богини на съдбата, тук играни от мъже, с дълго въже в ръцете, и най-накрая Кармен, дон Хосе и Микаела върху червен кръг в центъра на сцената, и тримата обвързани с тези съдбовни въжета. Веднага става ясно, че за Пламен Карталов, директор на Софийската опера и балет, в тази нова постановка се касае за изобразяването, за интензивното тематизиране на свързаните една с друга съдби на тези трима протагонисти. При това той се води и по класическата древногръцка трагедия, подчертавайки нейните три централни компонента: музика, текст и движение на театъра. Карталов обаче цитира и древния японски театър „Но“, по-специално под формата на белите маски на хора, защото в театъра „Но“ главните изпълнители най-често носят маска. Античният гръцки театър и древният японски театър „Но“ образуват за него основата да се раздели с всички съществуващи клишета, които обикновено се свързват с едно представление на „Кармен“, т.е. фабрика за цигари, кръчмарска естетика при Лилас Пастия или пък арената за борба с бикове. При Лилас Пастия Софийската опера показва с ефектен балет с каква висококласна балетна трупа разполага.

Вместо това има пълна концентрация върху съдбата на протагонистите Кармен, Дон Хосе и Микаела, което се акцентира оптически и драматургично с тяхната поява върху въртящия се кръг. При появите на Кармен и дон Хосе винаги се явяват Мойрите с трите въжета на съдбата. Това въздейства и някак вагнериански, поздрави от сцената с Норните от „Залезът на боговете“. Тази асоциация обаче не следва да се извежда толкова напред, когато мислим за вдъхновението на Пламен Карталов за творбата на Рихард Вагнер. Но още веднъж за кръглата плочка: всъщност тя представлява повърхността на един цилиндър, който чрез своето въртене винаги пресъздава коса равнина, а с това също и обрисува оптически съответното емоционално състояние на актьорите. Отстрани и отзад около тази ротонда се намират три черни трибуни като в гръцки амфитеатър, от който маскираният хор наблюдава случващото се на ротондата и, пеейки, го коментира. С това в тази постановка му се придава далеч по-голямо драматургично значение, отколкото в едно конвенционално инсцениране на „Кармен“. На преден план има и едно отново червено полукръгло, делимо игрално поле, на което се разиграва страничното действие, като например един по-скоро абстрактен танц на шест балерини при оживлението около нараняването на една от работничките в цигарената фабрика от Кармен. Може би на тази сцена – в поставената в крайния си ефект във висока степен на абстракция режисьорска концепция – не ѝ достига нещо, както и на появите на Фраскита и Мерседес, от една страна, както и на Данкайро и Ремендадо, от друга. Колкото и да е важна ротондата за изявите на протагонистите, все пак тя стеснява свободата на движение за страничните фигури.

Този недостиг обаче широко се компенсира от добрата хореография на Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Отговарящият по най-добрия начин на режисьорската концепция на Пламен Карталов декор e сътворен от Миодраг Табачки, а също така пасващите ѝ костюми – от Християна Михалева-Зорбалиева. Андрей Хайдиняк е отговорен за подчертаващото настроението художествено осветление, което от време на време оставя на заден план да се види син кръг, който по-късно се променя към червеникав. Цялостната оптика се владее от черни, червени и сиви краски, в които ефектно изпъкват белите маски на хора, създавайки по-голяма динамика. Като пасажи изображенията предават предимно трагично основно настроение с оглед съдбата на Кармен.

Първата драматична кулминация на тази „Кармен“ е появата на Надя Кръстева в заглавната роля с Хабанерата върху ротондата. С интензивността на представянето си и гласовия си израз тя веднага дава да се разбере, че тази вечер става дума преди всичко за нея и нейната съдба. И Кръстева реди цялата вечер около това, което вижда в Кармен режисьорът: една трагична и самотна фигура, напълно независима и изолирана. За него „Кармен“ е трагедия на личността, определена от съдбата, от която не може да избяга, която за нея е предопределена. И тъкмо тук в играта идват Мойрите, трите богини на съдбата. Кармен вижда света като безличен и бездушен, тя предпочита самотата. Любовта и свободата са за нея по-важни от живота, така че тя не резигнира и пред заплашващата я смърт. Това охарактеризиране на Кармен се удава по най-впечатляващ начин с невероятно вещата в тази роля българка Кръстева! С нейния силен в израза и богат на вариации мецосопран и автентичната ѝ игра тя сама тика себе си и Дон Хосе все повече в катастрофата, във всеки момент напълно разбираемо. Интензивната режисура на персонажите на Карталов допринася за това. Така тя прегръща Хосе в края на Хабанерата почти пламенно и оставя една червена роза върху ротондата, която може да се вижда демонстративно там през цялата вечер – далеч повече отколкото „цветето, което ти ми хвърли“ („la fleur que tu m´avais jetée“)…

Костадин Андреев, младият Зигфрид от софийския „Пръстен на нибелунга“, е Дон Хосе и го играе също с голяма изпълнителска интензивност и патос. Неговият красиво баритоново подложен, клонящ към героичното тенор има абсолютно необходимия потенциал за Дон Хосе. Цветана Бандаловска пее и играе Микаела със своя благозвучен и сигурен във височините сопран с много емпатия за Дон Хосе, и режисьорът ѝ определя също една по-силна роля сред тримата централни протагонисти върху ротондата. Имах впечатлението, че със Зиглинда в „Пръстена“ нейният глас е станал малко по-тежък, а с това и по-изразителен. Веселин Михайлов представя Ескамилио малко сдържано в актьорско отношение. Баритонът му не разполага с желателната пълнота на звучене за ролята, от време на време звучеше малко бледо. Той даде най-добрите си моменти към края на трето действие. Илия Илиев и Красимир Динев играят и пеят контрабандистите Данкайро и Ремендадо с добри тенорови цветове, докато Силвана Пръвчева и Гергана Петрова могат да убедят като Фраскита и Мерседес. Сержант Моралес е покрит разкошно с младия Атанас Младенов, който пя Амфортас в софийската постановка на „Парсифал“ тази година. Цунига пее солидно Светозар Рангелов от задния план.

Както винаги Виолета Димитрова беше обучила хора добре и този път, отдавайки значимото на специалната роля на ансамбъла в смисъла на древногръцката трагедия.

Младият японец Кейтаро Харада дирижира добре подготвения оркестър на Националната Софийска опера с голям ангажимент и темперамент. При все това някои темпа се получиха твърде бавни, особено когато се мисли за динамиката на „Кармен“. В края Кармен надживява удара с нож на Дон Хосе и в един вид победоносна поза издига червената роза нависоко. Тя е победила със своята убеденост, че любовта и свободата са по-важни от смъртта. Голямо вертикално огледало отразява посланието към публиката. Един необичаен, но напълно подхождащ на режисьорската концепция край. През следващата година постановката ще гостува в Япония.

Клаус Биланд

http://www.deropernfreund.de/sofia.html