Отърсването от социално-битовите картини прави операта близка до днешните хора
Публиката отдавна очакваше „Кармен“ на сцената на първия ни оперен театър. Не защото според повечето любители на статистиката това е най-любимата и най-често поставяната опера в световен мащаб, която си поделя първенството с „Травиата“ на Верди. А защото наистина става въпрос за разтърсваща музика, за арии, които се разпознават от милиони хора по света, дори без да са гледали спектакъла никога. Музикалните критици отдавна причисляват хабанерата и песента на тореадора към попкултурата. И точно в тази популярност се крият и много рискове. Защото едно е да чуеш отделни върхови моменти от „Кармен“ на записи или в концерти, а съвсем друго – да изживееш в цялост – чрез зрението и слуха (а и чрез кожата, която настръхва) взрива от емоции и вечни човешки дилеми, вплетени в партитурата на Жорж Бизе и текста по Проспер Мериме.
Точно този взрив – извън конкретна историческа епоха и социална среда е постигнал режисьорът Пламен Карталов с новата си постановка. В нея акцентът е върху чувствата, върху съдбата и невидимите нишки, които определят живота ни. Историята на непокорната, независима жена, която е готова да заплати с живота си правото да бъде свободна, е позната още от древността. И точно заради това е напълно оправдано да бъде изведена от конкретна социално-историческа обвивка. Кармен може да е от Испания през ХIХ в., но може да е и от всяко друго място и време. Музиката на Бизе не ограничава героите, напротив, дава им простор да бъдат себе си днес, тук и сега. И когато това е постигнато и чрез режисура, сценография, танци и костюми, резултатът е наистина впечатляващ!
В новата „Кармен“ няма и минута скука! Липсата на битови декори по сцената позволява на зрителя да се съсредоточи върху действието вътре в съзнанието на добре познатите ни персонажи, издигнати тук до величината на древногръцките трагедии; да чуе и да види драмата им. Не си представяйте обаче нещо трудно за разбиране. Напротив, играта с цветове, с таците на блестящите солисти и артисти от балета на операта, присъствието на хор „без лица“, създава огранична и единна картина, от която не можеш да се откъснеш. Специално искам да изтъкна акцента с материализираните „двигатели“ на съдбата, „божиите ръце“, представени стилно и изиграни умело от водещи трима балетисти.
А финалът на операта – смъртта на Кармен отново е блестящо стилизирана чрез въздигането на нейната червена роза от земята към небето. Запазена марка на Пламен Карталов е отказът от натуралистични „кървави сцени“. Вижте финала на неговаите „Тоска“ и на „Травиата“ и ще разберете, че режисьорът не се поддава на толкова разпространеното любопитство на тълпата към трагедията на другия, търси в края на героите художествено изведения смисъл на тяхната гибел, красивата цена, която заплащат да бъдат това, което са, и което ние не можем да бъдем.
Всъщност произведението на Мериме „Кармен“ не блести с оригинален сюжет. Ако погледнем на него като на обикновена история за любов, ревност и смърт. Шедьовърът в едноименната опера се получава именно от единството на гениална музика, блестящи певци и сценична реализация, която да отваря случилото се към вечността, вместо да го затваря в миналите векове.
Според мен това се получи в „Кармен“ през ноември 2017 г. в София.
http://www.jivotatdnes.bg/nachalo/news/kultura/karmen-izvan-shablonite-v-sofiyskata-opera