Булото на илюзията майя не се вдига за всеки: когато в края на новата постановка на „Парсифал“ на Пламен Карталов в Националната опера в София Кундри, малко индиферентно-нерешително върви гордо напреки по сцената, все пак може да се установи, че тя не е паднала бездиханна на земята, както го изисква оригиналът, но затова пък ясно остава изключена от светлейшия кръг на братята от Храма, които са потънали под издигащите се в небесата тонове на сферите под лазерния Граал. Волфганг Вагнер стигна по-далеч в последното си тълкувание за Байройт: след като неговата Кундри няколко години можеше да умре, както и да участва също толкова малко, през последните години на продукцията на нея ѝ се удаде да влезе в кръга на рицарите, където циниците като логическа следваща стъпка очакваха само още и сватбата с Парсифал при извора с истинска бликаща вода. Това не е съвсем така в българското първо изпълнение в Софийската национална опера, въпреки че с редуцирано-минималистичните декори на Нумен и Ивана Йонке вече се натрапват паралели. Щеше да бъде много по-патетично на местата, където на отворената публика би могло да бъде предадено и много повече. А не си ли заработи междувременно ангажираният български оперен шеф със своя ансамбъл вече и славата на истински Вагнеров мисионер, който през последните години със софийския си „Пръстен“ беше гост във Фюсен? В края на краищата обаче и тази постановка може да се разглежда в служба на вярното пресъздаване на творбата. Пресъздаване на творбата, което тъкмо във финалния си изказ не иска да премахне присъщата нетолерантност към женското начало, именно защото и оригиналът не го прави.
Висящи отгоре бели платнени ленти обграждат и връзват с възли обкръжението на рицарите на Граала, които в бели одежди също като тамплиери, са се отдали на един Граал, който с няколко висящи отгоре и фиксирани в кръг върху сцената въжета чрез въртене на дискове прави да възкръсне един хиперболоид, като завъртян цилиндър, завързан по средата като вързоп. Когато Гурнеманц преминава към своето „Тук времето се превръща в пространство“, белите ленти се разплитат и с това осветяват воала за избраните. Клингзор смята, че светлината сама по себе си по такъв начин може да получи познанието, докато той чрез хирургически прецизна лазерна апаратура се опитва да изреже петното от своя волеви импулс – напразно, защото на преден план с помощта на огромно платно като детски надуваем замък отново се надува потиснатият му порив. Твърде простовато костюмираните момичета-цветя с това получават малко шансове да прилъжат чистия глупак, още повече че някои от тях трябва също така да подемат негримирани мамещите си призиви от оркестрината на музикантите.
Константин Тринкс беше поел задачата да ръководи за първи път оркестъра на Софийската опера чрез последната партитура на Байротския избор. Напълно очевидно загрижен за разбираемостта на певците, му се удаде с концентрирано свирещия оркестров апарат мотив по мотив да напипа смисъла на Вагнеровия свят от звуци.
В началото на Второ действие проблесна тенекията, пулсиращо-прецизно се разбунтува светът на тоновете на Клингзор. В сцената с Кундри и Парсифал той специално разбира, че трябва да потуши оркестъра, за да даде повече пространство за лиричните опити за сближаване и прелъстяване от страна на „адската роза“. Във всеки случай това беше с цената на известен спад в напрежението, който направи така, че централната част на произведението да се получи още по-малко добре в това отношение, когато Костадин Андреев в ролята на Парсифал тази вечер цели дълги фрази трябваше да се бори с неразположения и неясна дикция. Чак до драматично представеното оплакване на Амфортас той съумя да отреди малко разбираемост на партията.
Радостина Николаева, ангажирана в много роли в Националната опера, показа със своето художествено пресъздаване, че също и в лирично-нежните тонове на партията на Кундри не трябва да има никакво прекъсване. Рихард Тримборн, който водеше подготовката на текста, още веднъж показа на ансамбъла на певците как трябва да се научи трудната Вагнерова дикция, и Николаева изглеждаше, че особено се е вдълбочила в нея, защото с култивираното ѝ сдържано представяне, заедно с ясна разбираемост на текста, нейният високо-драматично поставен материал на някои места като „Видях Го и се смях“ излезе добре фокусиран и не неприятно изскачащ на показ. Някои колежки в тази роля могат да се ориентират изцяло по нея.
В другите роли особено убедителен беше Ангел Христов като Гурнеманц. И той пя с добра разбираемост на текста и пунктираше в първо действие с нагледно оформление на своя монолог, но несъмнено в Трето действие все пак трябваше да му се направят някои „удръжки“. Бисер Георгиев изпя един Клингзор с подходящо безжизнена интонация. С голям усет за страдание затова пък много изразително и разбираемо Атанас Младенов пресъздаде Амфортас. Бащата Титурел бе представен с ясна интонация от Петър Бучков. Хоровете под ръководството на Виолета Димитрова хармонизираха добре с особено добре акцентирано изпълнение и изработване на женските гласове.
Накрая копието отново се връща обратно: обратно от светлинния свят на Клингзор в опозорения от полови болести свят на белия пуритански Орден на Храма Граалът от памучни въжета бива заместен от един лазерен вариант на Клингзор. От памук към лазер: напредъкът е като охлюв.
С. Барнщорф