БЕЛОГРАДЧИК/България: ОПЕРА НА ВЪРХОВЕТЕ – НАБУКО и ЛАКМЕ –

21/22 юли 2017 г.

Белоградчишките скали в крайния северозапад на България са подобни на кули скални образувания, формирали се тук от пермския период преди около 230 милиона години чрез тектонски движения и последваща ерозия, които образуват най-различни скални фигури. Виждат се образувания като човешки и животински глави, които заедно с други скални картини и като цяло впечатляващия вид на скалите на целия регион им придават мистичен характер. Идеална околна среда за представленията на опери на открито, както бързо е разпознал директорът на Софийската опера и балет, акад. Пламен Карталов, с голямата си фантазия за необичайни места за представления, който наскоро създаде летен фестивал за опера и балет тук.

Възникналото пред скалите още между 1 и 3 век от нашето летоброене малко укрепление, което до 15 век под различни владетели и окупатори е било разширено в крепост, предлага почти идеалното театрално пространство. Белоградчишката крепост бива изцяло преустроена и разширена последно след 1805 г. от френски инженери. Тяхната работа довършват италиански специалисти по защитни съоръжения през 1837 г. Между двете високи 12 метра крепостни стени пред скалите се получава един ареал, който предлага място за сцената, за намиращ се пред нея средно голям оркестър, както и за трибуна за 650 зрители. От нея на спектакъла може да се присъства в голяма близост, а така също и с определена интимност. Затова и на певците не е нужно усилване, акустиката е много добра.

Тазгодишният летен фестивал беше отворен с „Набуко“, а след това бяха представени оперите „Лакме“, „Тоска“, „Пепеляшка“, както и „Мадам Бътерфлай “ и балетните спектакли „Зорба гъркът“, „Кармен“, „Рапсодия в синьо “ и „Дон Кихот“. Преди началото на представлението на „Набуко“ метрополитът на областния град Видин, зам.-министърът на културата, кметът на Белоградчик , както и Пламен Карталов направиха кратки приветствия. Спектакълът беше изцяло разпродаден.

На снимката по-горе: Могъщите природни кулиси на заден план, сцена и трибуна преди представлението.

Авторско право: Клаус Биланд

Измаел (Росен Ненчев) и Абигайл (Габриела Георгиева). Авторско право: Светослав Николов

Пламен Карталов, режисьор на „Набуко“, е създал класически декор, основаващ се на високата символна стойност от света на еврейската вяра. Боряна Ангелова е създател на елементите от декора. Вляво и вдясно отстрани на покритата с алуминиев под сцена се намира огромен свитък на Тората, който подслонява хора между двата си края. В задната среда на сцената се виждат монументалните ръце на Моисей с дъската с десетте заповеди. Предният план образуват няколко строителни елемента на храма върху едно златно ковчеже. За интересни моменти се грижат художникът на осветлението Емил Динков и специалистът по мултимедия Вера Димитрова. Така например самите скали се превръщат в идоли на вавилонците, в червеникави цветове, които изстиват до матови проблясъци, когато рухва идолът в четвърто действие. За твърде класическите костюми от времето на действието е отговорна Цветана Петкова-Стоянова. Малко по-малко консерватизъм в дизайна тук щеше да дойде добре. Режисурата на персонажите, въпреки известната статичност, същевременно е добра в ансамбловите сцени и понятно подчертава значението на действията на протагонистите в съответните моменти. С голямо движение и добра хореография (Риолина Топалова) отново и отново встъпва гласовитият, ръководен от Виолета Димитрова хор. И тук във впечатляващ момент на вечерта се превръща хорът на пленените. За прелестни и изпълнени с фантазия в хореографско отношение моменти се грижи балетът в трето действие.

Набуко (Карлос Алмагер) като обезумял (трето действие). Авторско право: Светослав Николов

В програмата ръководството на фестивала изтъква, че е успяло да привлече двама международни гости за тази продукция на скалите, а именно Карлос Алмагер от Мексико като Набуко и Роберто Скандиуци от Италия като Закария. Двамата напълно отговориха на очакванията както в гласово, така и в актьорско отношение. Алмагер със своя мощен и изразителен баритон беше внушаващ респект, неимоверно суверенен Набуко и убеждаваше също и в сцените, в които беше изпаднал в умопомрачение. Скандиуци остави да прозвучи своя великолепен кадифен бас и като Закария също показа голям суверенитет. На това високо ниво обаче не остана назад и Абигайл на Габриела Георгиева от софийския ансамбъл. Когато и да застанеше на сцената, тя веднага ставаше център на действието със силната си мимика и един определящ се почти като силно драматичен сопран с внушителна атака, която не се боеше от никоя височина от тази толкова взискателна партия, като при това можа да впечатли и с низините си. Един апогей на спектакъла беше нейният дует с Набуко в трето действие. Дилета Скандиуци беше нежна и пееща с много красиво звучащ, но не прекалено голям мецосопран, Фенена и играеше ролята с голям патос. Росен Ненчев беше един още много млад Измаел, с още не напълно узрял за тази роля глас. Обаче заявена цел на режисьора беше с тази роля да го въведе в по-големия  Вердиев репертоар. С подвижната си игра той се представи много добре актьорски. Димитър Станчев като Великият жрец на Баал, Хрисимир Дамянов като Абдало и Силвана Пръвчева като Ана допълниха както в гласово, така и в актьорско отношение постиженията на добрия ансамбъл.

Григор Паликаров дирижираше оркестъра на Софийската опера и балет с много замах и можа още от самото начало да впечатли с чисто структурирана и акцентирана прелюдия. Но в следващия ход някои места му бяха твърде гръмки, особено големите сцени, така че дори певци като Скандиуци или Алмагер понякога бяха покрити. Във всеки случай трябва да се добави, че оркестърът се намира почти на същата височина като сцената и транспарентността може да пострада малко и поради тази причина. Пред мистично въздействащите Белоградчишки скали това беше един впечатляващ спектакъл на „Набуко“ в изцяло необичайна околна среда.

ЛАКМЕ от Лео Делиб

Нилаканта (Петър Найденов) с брамините. Авторско право: Светослав Николов

След няколко дни се игра „Лакме“ от Лео Делиб също в предвидена за Белоградчишкия фестивал постановка на Софийската опера и балет. Пламен Карталов пак беше режисьор. За отново класическата и с малко сценични елементи сценография, загатваща браминството, беше отговорен Миодраг Табачки. Художественото осветление на Сашо Бекафиго този път не включваше толкова силно скалите. Затова пък той намери пълни с настроение цветни светлинни фантазии за случващото се на сцената, особено за хоровите и големите сцени. Изпълнените с вкус и ставащи в цветни пастелни тонове в масовите сцени костюми от времето на действието на операта са дело на Ангелина Атладжич. Те показват англичаните в типичните им бежови военни униформи и брамините в широките им бели одежди. Един отряд английски войници издигаше горе между скалите английския национален флаг като знак на окупацията.

Лакме (Диана Василева), Джералд (Даниел Острецов). Авторско право: Светослав Николов

Чрез издигането на малък и семпъл брамински храм в средата на сцената със слизащи надолу рампи в ляво, дясно и отзад Табачки създаде две игрални плоскости. Това разшири възможностите за игра и предложи повече място за монолози и дуети, както и най-добрите хореографирани масови сцени (Мая Шопова), от които кулминация на вечерта беше голямото оживление на пазара в началото на второ действие. Покривът на този малък брамински храм е украсен със статуя на бога-слон Ганеша, пред когото Лакме отново и отново коленичи в молитва – той е нещо като духовният център на сцената. От двете страни се виждат, може би малко твърде клиширано, два големи макета на слон. На покрива на браминския храм се случва също и нараняването на Джералд от браминския жрец Нилаканта, след като Лакме е изпяла своята ария на звънчетата. Нилаканта пее Петър Найденов със силно изразителен и звучен бас-баритон. Той играе ролята като внушаващ много респект суверенен предводител на брамините. В трето действие, в което Лакме се грижи за ранения Джералд в гората, браминският храм и рампата пред него с Джералд и Лакме се осветяват с една джунгла от папрат, така че с малко средства възниква естетиката на горски пейзаж.

Преживяваме много по-детайлирана режисура на персонажите, отколкото в „Набуко“. Всички фигури се водят много точно в съзвучие с музиката. Така дуетът на цветята на Лакме и Малика в първо действие е истински музикален, а също и актьорски апогей. Диана Василева пее Лакме с воден технически по най-добрия начин лиричен сопран, който хармонира добре в дуета на цветята със звучния мецосопран на Диана Генова като Малика. Също и арията на звънчетата във второ действие се удава на Василева с много любов към детайла и вглъбеност. Дуетът с Джералд в края на първо действие също се числи към най-добрите моменти на представлението.

Балетна и хорова сцена. Авторско право: Светослав Николов

На Карталов убедително се удава да представи културния сблъсък между английските окупатори и брамините. Когато Джералд и Фредерик с техните три придружителки със задължителните слънчеви чадъри идват в областта на храма, това действително въздейства като още по-голяма окупация. Невъздържането поведение на англичаните се намира в силно противоречие със сдържаните обноски на брамините. Това диференциране се прокарва ефектно драматургически през цялата вечер, също и в отношението на Джералд към Лакме. Даниел Острецов, Логе в софийския „Пръстен“, е първокласен Джералд с баритоново оцветен тенор, отиващ почти в героичното със силни височини. Актьорски той също действа с много емфатичност. Атанас Младенов, Амфортас в най-ново излезлия софийски „Парсифал“, оставя да прозвучи като Фредерик своя впечатляващ баритон с добро фасетиране и гласов израз – един много голям талант! Елена Стоянова пее Елън, годеницата на Джералд, със звучен сопран. Роуз, нейната братовчедка, се пее от Силвана Пръвчева, а Мисис Бентсън – от Румяна Петрова, като и двете се играят маниерно. Мирослав Андреев е сервилен Хаджи. Трябва да споменем и добрите постижения, преди всичко пианото на ръководения от Виолета Димитрова хор, както и да изтъкнем изпълнения с фантазия балет.

Франческо Роза дирижира оркестъра на Софийската опера и балет с голяма способност за вживяване към певците. Този път оркестърът не звучеше твърде силно, хармонията между сцена и оркестър беше почти перфектна.

Клаус Биланд
Klaus Billand
DER MEUE MERKER

WIEN 2017