Както изглежда, никое място за изпълнение на опера, респективно устройване на оперен фестивал не е достатъчно екзотично за Директора на Софийската опера и балет, акад. Пламен Карталов, за да не се опита да стори това и при това да има постоянно успех! След представления на открито в сянката на катедралния храм-паметник Св. Александър Невски с позлатени куполи и един летен фестивал „Опера в парка“ в София, както и представяне на неговия „Пръстен на нибелунга“ през 2015 г. във Фестивалния театър във Фюсен, изпълненият с фантазия и неуморен мъж на операта открива през последната година мистичната област около малкия град Белоградчик на около 180 км северозападно от София. Недалеч от тук широкият и бавно течащ натам Дунав образува границата с Румъния. Това е в истинския смисъл на думата една уединена местност, този северозападен край на България. Белоградчик е обграден от т.нар. Белоградчишки скали, подобни на кули скални образувания, които са се образували тук от пермския период преди около 230 милиона години. В близост се намират няколко големи пещерни системи, сред които огромната пещера Магура с протежение от 133,5 ха и досега усвоена обща дължина от 2600 м на десет различно големи зали с ширина до 50 м и 20 м височина. Пещерата се е образувала от подземно речно течение в следствие на тектонско разместване на пластове и поради големият брой на нейните изразителни скални рисунки от около 8000 – 600 пр. Хр. тя представлява значителна туристическа атракция.
Да я превърне в атракция за любителите на Вагнеровите произведения със сигурност е можело да хрумне само Пламен Карталов. Вагнеров опън еър, комбиниран с ъндърграунд – кога и къде е имало такова нещо?! Той нарича събитието „Вагнер Магура – Богове, Великани, Джуджета и Ваклюри – Пещерна фестивална импресия в три части“. При 35°C на сянка посред храсталака се приемат билетите на само 60 посетители, които се настаняват на прости пластмасови столове пред входа на пещерата. По причина на съхранението повече нямат право да влизат, следователно също и никакъв оркестър – музиката идва от високоговорителите. Маестро Карталов дава още едно представление на поставеното от него „произведение“ и тогава се започва: „Рейнско злато“ Втора картина. Вотан излиза от нищото с Фрика и Фрая в костюмите (Николай Панайотов) от софийския „Пръстен“ (вече многократно обсъждан тук) и поздравява планинското възвишение над пещерата като своята възжелана Валхала. Великаните вече се появяват на сцената и изискват своята награда. Когато нищо не последва, изниква Логе и както е известно препоръчва рейнското злато на Алберих като алтернатива на Фрая. Дотук красиво и добре, както е известно.
При „Да се шмугнем ли през сярната цепнатина? Шмугни се вътре с мен!“ („So schwingen wir uns durch die Schwefelkluft? Dort schlüpfe mit mir hinein!“) Вотан и Логе започват да слизат надолу към пещерата и всички зрители влизат след тях. Под тоновете на музиката на преобразяването между Втора и Трета картина, т.е. акустичното слизане към Нибелхайм, оптически и тонално всичко ни се струва невероятно автентично надолу към големите зали на пещерата. Призрачно осветление. В едно странично крило няколко нибелунги непрестанно чукат с чук златните залежи. На човек действително му се струва, че се намира в Нибелхайм. Разбира се, Вотан и Логе са изчезнали. Това има една причина: зрителите биват първо въведени в една специална зала, за да се възхитят тук на особено многобройните и намиращи се близо една до друга скални рисунки. Трябва да има и малко туризъм, въпреки че по време на разглеждането на тези митични привличащи погледа стенописи звучи все пак мистичната увертюра на „Парсифал“. Значи и тук заглавието е подходящо.
Алберих. Авторско право: Светослав Николов
Тогава обаче нещата стават действително Вагнерови. В една много голяма пещерна зала под една осветена в червеникаво скална издатина преживяваме почти цялата Трета картина на „Рейнско злато“, т.е. как Миме кове вълшебния шлем, той му бива отнет от Алберих, Вотан и Логе слизат отгоре и се заемат с Алберих, който след двата си опита за преобразяване бива заловен в образа на крастава жаба. Интензивни сцени към музиката на „Рейнско злато“, които явно запленяват всички посетители. „Рейнско злато“ с най-голяма автентичност и интензивност!
Венера и Танхойзер в пещерата. Авторско право: Светослав Николов
Продължаваме нататък през много стъпала и тесни проходи, покрай сталагмити и сталактити, към бавно звучащата увертюра на „Танхойзер“, докато съзираме в една стърчаща особено надалеч и висока зала един парапет, на който сега Венера с голям патос пее за изоставянето ѝ от нейния любим Танхойзер в Първо действие. Малко след това се появява самият той и пее строфите на своето отричане до „Моето спасение е в Дева Мария!“ („Mein Heil liegt in Maria!“). Тази сцена също е голяма опера – а именно във вътрешността на планината на Венера, както сигурно трябва да го е бил замислил Вагнер… Най-късно тук се забелязва, че пещерата предлага много добра акустика за гласовете. Дори на голямо разстояние публиката долу може да разбере много от пеенето от противоположната страна. Различно е с музиката от високоговорителите. Тя звучи до голяма степен притъпено и непрозрачно. По това би трябвало да се поработи още следващата година.
Хорът на поклонниците в „Танхойзер“. Авторско право: Светослав Николов
А какво би бил „Танхойзер“ без хора на поклонниците? С крепки гласове той поема сред редиците на зрителите на път за Рим – по-директно едва ли може да се изживее гласовата и драматургичната интензивност на този хор. Зрителите тръгват след него и вече дочуват по пътя музиката от Второ действие към „Тържествено влизане на гостите“. Пред тях се разкрива голяма зала и високо горе върху един изкачващ се път е застанал дамският и мъжкият хор, пламенно възпяващ тържественото влизане на гостите, така че цялата зала се трансформира във фантастично акустично пространство! Това е завършекът на „подземния“ Вагнер. Всички сега бавно се придвижват нагоре към ярката слънчева светлина при задния изход на пещерата. Той предоставя великолепна гледка към Рабишкото езеро, най-голямото тектонско езеро на България.
Тържествено влизане на гостите („Танхойзер“). Авторско право: Светослав Николов
Това обаче изобщо не е краят на фантазията на Пламен Карталов! Сега преживяваме заедно с боговете финала на „Рейнско злато“ като трета част на шоуто, разбира се, без пречещите ридания на Рейнските дъщери от дълбините на водата. Вместо това Логе сервира от един голям съд от боговете по една бутилка шампанско от продукцията на най-голямата винарска изба на региона. Присъства сам винарят. За да не стане твърде скучно на публиката при дегустацията на вината, по това време осемте „валкюри“ от софийския „Пръстен“ се возят наоколо на захранвани с батерия ролери и пресъздават цялата езда на валкюрите. Това е въодушевяващият край на едно необичайно Вагнерово преживяване, което със сигурност трябва да търси равно на себе си – и вероятно няма да го намери. Във вече влязлата в контакт с изкуството под формата на скални рисунки от повече от 10 000 години пещера Магура сега си намира път „едва“ около 400-годишната опера като израз на изящните изкуства с актьорска игра, пеене и музика. Това я превръща в сцена на едно цялостно произведение на изкуството в смисъла на Рихард Вагнер, ако и с малко по-различно фасетиране.
За да бъдем изчерпателни в края следва да назовем и изпълнителите. Нека кажем предварително, че всички певци и певици произхождат от междувременно станалия значителен Вагнеров ансамбъл на Софийската опера и балет и бяха заети също и в „Пръстенът на нибелунгите“. В „Рейнско злато“ играха: Николай Петров като Вотан, Николай Павлов като Логе, Илия Илиев като Алберих, Красимир Динев като Миме, Стефан Владимиров като Фазолт, Петър Бучков като Фафнер и Силвана Пръвчева като Фрая. Осемте валкюри бяха: Милена Гюрова като Хелмвиге, Ирина Жекова като Ортлинде, Любов Методиева като Гертхилде, Ина Петрова като Валтрауте, Мариела Александрова като Зигруне, Цвета Сарамбелиева като Росвайсе, Маргарита Дамянова като Гримгерде и Благовеста Мекки-Цветкова като Швертлайте. В „Танхойзер“ пяха Мариана Цветкова като Венера и Даниел Дамянов като Танхойзер. Всички пяха както в пещерата, така и на открито без усилване и все пак постигнаха значителен резонанс! Един очарователен и почти авантюристичен проект, който при сегашния успех през втората година със сигурност ще бъде продължен през идващите години. Дългото пътуване до „Wagner in the cave“ („Вагнер в пещерата“) си заслужава.
За 2018 г. Пламен Карталов вече отново е изнамерил нова сцена: върху един стар, прикрепен към пристанищния вълнолом на близкия град Видин шлеп на Дунава той иска да изпълни „Мантията“, а също и „Джани Скики“…
Клаус Биланд
http://der-neue-merker.eu/aktuelles