Парсифал / Софийска национална опера: премиера на 4 юли и последно изпълнение на 10 юли 2017

(П. Райхл)

София

Също и 134 години след смъртта на Рихард Вагнер още има забележителни бели петна върху географската карта на неговото възприемане, както и забележителни начинания това да се промени. В България, тази прекрасна страна на Балканите, която ни подари толкова великолепни гласове, трябва да се благодари най-вече на ентусиазма на Директора на Софийската национална опера, проф. Пламен Карталов, че съществуващите тук празнини след 2010 г. малко по малко се затварят. След един пълен цикъл на „Пръстенът“ и постановката на „Тристан“ миналата година, които постепенно намират и своя път в чужбина – сега и „Парсифал“, opus summum на байройтския майстор, стоеше в програмата като първо изпълнение в България и с обмислената си, в голяма степен маркирана от сценична абстракция и внимателно водене на персонажите постановка на режисьора отбеляза отзнаменуван успех.

Тук на първо място заслужаващи внимание са разумната предвидливост и добросъвестност, с които бяха подготвени певците, хоровете и оркестъра (всички те български сили), както и публиката за досега „нечуваното произведение“. Не само че с Константин Тринкс, както вече при „Тристан“, като музикален ръководител беше назначен един от многообещаващите Вагнерови диригенти от младото поколение, но и за разучаването до него беше поставен никой по-незначителен от Рихард Тримборн, бил дълги години дясната ръка като вещ ръководител на подготовката в Баварската държавна опера в Мюнхен на легендарни величия на пулта като Волфганг Савалиш или Карлос Клайбер. Премиерната серия беше обрамчена от въвеждащи мероприятия и изнасяне на лекции, например от реномирания базелски антропософ Томас Майер. Освен това голям откъс от произведението, а именно увертюрата плюс сцената с Граала от Първо действие можеше да се види и чуе още преди половин година в рамките на висококаратния Новогодишен гала концерт (!). И това, което можеше да се дочуе още в полусценична версия (с оркестъра на сцената), благодарение на продължителната работа оттогава се разви до събитие, което видимо въодушеви публиката още на премиерата на 4 юли и на още веднъж посетения спектакъл на 10 юли след повторно повишаване на постижението на всички участници, остави посетителите дълбоко развълнувани.

„Ела, мило момче“ – Парсифал и момичетата цветя (Второ действие). Авторско право: Софийска опера/ Светослав Николов

По този повод първо трябва да се изтъкне оркестъра – той предложи едно просто забележително изпълнение, гмуркайки се още в рамките на няколко такта дълбоко в света на Вагнеровото звучене и оттук нататък формирайки с неуморна отдаденост многообразната отсенъчност и преходи на този шедьовър в звучащо преживяване. Още необичайно чисто интониращите флейти в отмиращия край на т.нар. мотив на братската вечеря – едно общоизвестно проблематично място – позволи да се очаква много за остатъка от вечерта и слушателите не бяха разочаровани. Константин Тринкс задаваше навсякъде хармонични темпа и така през целия четиричасов период на свирене му се удаде едно много балансирано изпълнение, при което той държеше най-много на прозрачността на инструменталната текстура, като никога не покриваше певците с нея и все пак знаеше как да постави нужните акценти, за да може в края на краищата в точния момент, преди всичко в музиката на преобразяването, а също и в бурното начало на Второ действие, да отпусне юздите на оркестъра и да доведе до големи подеми в динамиката. Едно зряло изпълнение, което поражда любопитство към ръководената от него адаптация на „Пръстенът“ във Виенския театър в края на тази година. И което беше още по-надминато в спектакъла на 10 юли: тук можахме да изживеем едно още по-суверенно и завършено пресъздаване, при което целият оркестър отново осезателно от началото до края присъстваше в нещата с цялото си сърце и не на последно място също и мистичните моменти в партитурата, особено в последното действие, се превърнаха в събитие.

От страна на солистите на премиерната вечер предимно ниските мъжки гласове знаеха как да убеждават неуморно. Ангел Христов като Гурнеманц започна по-скоро интровертно, обаче представи големия разказ в Първо действие определено занимателно и показа най-късно при споменаването на „победоносния господар“ с какъв великолепен материал разполага. После в Трето действие той стигна до истинска добра форма, мощно и все пак с чудесната съкровеност в дългите фрази на магията на Разпети петък – той стана една от големите опори на тази знаменателна вечер. В противоположност на този по-скоро интелектуално оцветен подход, Николай Петров постави бащински загрижената страна на пазителя на Граала в центъра на своята интерпретация на 10 юли. Неговият експанзивен бас взе без усилие дългите фрази и на места се сливаше прекрасно с оркестъра. Затова пък някои променливости във вокализирането от време на време бяха почти без значение. Великолепно се получи трудното горно ми при „вземи му сега главата“ и накрая една магия на Разпети петък като чиста наслада. 

Титурел и двата пъти беше пресъздаден от Петър Бучков. Не толкова като излязъл от гроба, а много повече като държелив пенсионер той извая малкото си места по убедителен начин, за да държи за последно нравоучителна проповед на своя син.

Атанас Младенов като единствен изпълнител на Амфортас в тази серия без алтернативно покритие на ролята, със сигурност отпразнува на премиерната вечер най-голям успех сред солистите. Всъщност един рицарски баритон, надарен с най-изтънчен италиански оттенък, с безпогрешна техника, великолепно легато и най-ясно произношение, той обаче разполага също и с нужните запаси, за да се пребори на невралгичните места („Милост!“) успешно с оркестровата мощ, а освен това е надарен с харизма като актьор. Предвид младата му възраст можем да очакваме от него още по-повече както в италианската, така и в немската област. Защото точно така трябва да си представяме какво разбира Вагнер под „немско белканто“, когато пише в бележките си към „За изпълнението на „Танхойзер“: „В моята опера не съществува никаква разлика между т.нар. „декламирани“ и „изпяти“ фрази, а моята декламация е същевременно пеене, а моето пеене - декламация.“ Една седмица и три представления по-късно (само помислете: четири пъти Амфортас в рамките на седем дни – какво постижение е дори само това!!), после изненада: гласът разцъфтя още повече, фразирането стана още по-окръглено, играта още по-настойчива, отколкото първия път. Невъзможно е да останеш студен към съдбата на този крал на Граала!

Мощно самоизтъкващо се прозвуча после баритонът на Бисер Георгиев, образцов ученик на за съжаление починалия преди няколко месеца велик баритон Стоян Попов. Неговият Клингзор впечатляваше с неуморната си сила в звучните височини, както и интензивна декламация в средния регистър. Още по-окръглено беше изпълнението му на 10 юли – със заповеднически апломб и оформено със също такъв вокален авторитет, така че нямаше и секунда, през която да се съмняваме, че той представлява един повече от сериозен противник на света на Граала. Едно отлично постижение.

На Парсифал Костадин Андреев придаде на премиерата впечатляващи героични тонове, при което обаче все пак не му достигнаха някои нюанси. Едва в Трето действие доказалият се и много обичан тенор си спомни и за лиричните си качества и, видите ли, изведнъж гласът му показа топлотата, чиято липса преди понякога се забелязваше. Във всеки случай при този певец отново и отново е поразителен вътрешният му плам, с който се хвърля в изграждането на ролите си – че всеки път изглежда, че той пее за живота си, сякаш още се омаловажава. От друга страна, Мартин Илиев на 10 юли остана певчески изцяло на линия от началото до края, един истински героичен тенор и той, впечатляващ със своята гласова мощност както и с интелигентното си изграждане на ролята, и същевременно изваждащ на бял свят порядъчно много страст във Второ действие. Блазе на операта, която има два подобни тенорови калибъра в един ансамбъл!

„Ще бъда ли заведен при Амфортас още днес?“ Парсифал и Кундри (Трето действие). Костадин Андреев (Парсифал), Радостина Николаева (Кундри). Авторско право: Светослав Николов

С което накрая стигаме до Кундри, онзи най-загадъчен от всички женски образи в космоса на Вагнер. Радостина Николаева започна премиерата малко сдържано, но най-късно във Второ действие вече не се усещаше нищо от свръхголемия респект пред партията и след прословутия скок с повече от две октави при „и се смеех“ тя окончателно остави на страна всяка предпазливост, рискува височина след височина – и спечели чак до едно проклятие, което ни влезе под кожата. С това бавно се интензивира нейната игра – от все още малко безобидно действащата изкусителка, която не можа истински да впечатли своя герой със загатвания на индийски танцови жестове, израсна голямата просветлена личност, която до последните тактове на Трето действие пристъпваше по сцената с благородна тържественост, за да падне последно на колене пред мистерията на Граала. На това изпълнение на 10 юли Гергана Русекова не отстъпи по никакъв начин. По природа благословена с наситен среден регистър и стегнати и ясни височини, от първия момент тя беше със силно присъствие както гласово, така и сценично и ескалира в хода на Второ действие до истинско опиянение. В последствие на това дълбокото идентифициране с широката емоционална палета на тази фигура, видима също и преди всичко в Трето действие, което изисква, както е известно, от изпълнителката едно най-вече тихо, но и толкова по-диференцирано присъствие.

Този солистичен състав беше допълнен от Хрисимир Дамянов и Стефан Владимиров като Рицари на Граала, както и от Рада Тотева, Ина Петрова, Красимир Динев и Калин Душков като Оръженосци, всички те заедно с много пламенност и нужното въодушевление също и за тези по-малки роли. Момичетата цветя Любов Методиева, Мариела Александрова, Ина Петрова, Мирела Ябанджиева, Ангелина Манчева и Александрина Стоянова-Андреева отначало бяха като облечени като амазонки боркини единачки на път, преди в хода на действието да намерят по-голяма хомогенност – значително по-добре това им се удаде на последното изпълнение. За останалия неупоменат в програмата Глас от висините своя принос даде топлия мецосопран на Благовеста Мекки-Цветкова.

Като друг плюс – и в случая на „Парсифал“ незаменим – на това изпълнение се оказаха хоровете, преди всичко Рицарите на Граала. Ако и други оперни театри да могат да изпращат на сцената може би числово по-огромни войски, по мощ на звука и красива хармоничност хорът на Софийската опера със сигурност може да се сравнява с всеки друг. Както при всеки един от солистите, също и тук трябва особено да се изтъкне забележително ясното произношение на все пак необичайния немски идиом и това свидетелства за дългата и интензивна репетиционна работа през месеците на подготовката. Участваше също и Детският хор на БНР с ликуващи височини и младежка необремененост, известяващ избавлението.

Основните черти на своята постановка Пламен Карталов е скицирал подробно в програмата на представлението. За него тази опера е отражение на нашата връзка с духовния свят. Това се подкрепя преди всичко от мистиката на музиката, която оттам за режисьора следва да се визуализира. С това той поставя ясен знак срещу режисьорския театър и се осланя на силата на абстракцията и редукцията, както е характерна тя също и за Вагнеровата партитура. Поради това този „Парсифал“ се разиграва отвъд пространство и време, като отражение на безкрайния процес на раждане, живот, смърт и превъплъщение – една мистерия на паралелни светове.

Този подход се отразява широко в създадените от Свен и Ивана Йонке от дизайнерски екип Нумен декори. Те подкупват чрез грижовно подбраното използване на най-прости средства и структури, които в хода на произведението на места дават възможност за изненадващи решения. Когато завесата се вдига след края на увертюрата, редица висящи надолу, изкусно завързани на възли платнени ленти господстват върху сцена, потопена в мистично синьо, което скоро изсветлява и дава път на спокойно движещи се, от далече напомнящи на северни сияния фонови прожектирани образи. Оръженосците медитират неподвижно в поза лотос и са извикани на служба от Гурнеманц, като всички рицари на Граала облечен изцяло в бяло (изкусно съчетаните едни с други костюми са дело на Станка Вауда). Последният остава за дълго време единствената индивидуална личност в един голям, безличен колектив от рицари на Граала, които почти не отмятат широките си качулки на белите си одежди на ордена и се движат като един блок, който видимо желае да изолира своята вътрешност от външния свят. Следователно един вид окултна ложа и действително за българската публика е очевидна асоциацията с „Бялото братство“ на Петър Дънов, едно антропософски повлияно тайно общество на 20 век, което и днес още играе важна роля в общественото съзнание. Когато това множество отправя поглед към Амфортас, страданието на краля на Граала е видимо още от първия миг не само по изцапаната му с кръв дреха, а чрез изразната сила на Атанас Младенов се усеща едва ли не и физически – този човек наистина изпитва болки! По пътя към сутрешната баня кортежът остава да стои още веднъж на заден план, а Амфортас слуша внимателно първата част от разказа на Гурнеманц, отначало неподвижен, докато пророчеството за изцеление от „чистия глупак“ изглежда, че му дава нови сили. Кундри е там вече дълго време, завърнала се от арабски страни, наистина една „дива жена“ със сплъстена грива и дреха на леопардови петна, през повечето време лежаща на земята, и само при появата на Амфортас – като отблъсната назад от него като че с противоположния полюс на магнита. Докато Гурнеманц разказва историята на Граала, се показват отначало постулираните паралелни светове в изненадващото използване на въртящата се сцена: вече оптически чрез изпълненото с атмосфера хармонично художествено осветление на Андрей Хайдиняк, характеризирано като втора плоскост и усилено още повече от въртеливото движение, виждаме концентрирани ретроспекции на предисторията: кралството на Граала на Титурел, самокастрацията на Клингзор, неговата омагьосана градина като еротичния противоположен план на братството, проникването на Амфортас в същата, заедно със загубата на свещеното копие и неговото раняване, когато той лежи в обятията на Кундри. Лебедът приема образа на един ранен от стрелата танцьор, който при „Виждаш ли погледа?“ още веднъж изненадващо се събужда за живот – и това също е необичайно интензивно решение. Вместо обаче да съзрее за прозрение, Парсифал продължава да се харесва в съзнателно младежкото си поведение и просто се пръска от енергия, която по-късно във Второ действие ще използва и за една истинска бойна сцена със срещнатите в омагьосаната градина герои.

Преобразяването на неясната природа в подредения свят на замъка на Граала става по изумително прост начин: възлите се развързват, платнените ленти сега вече висят отвесно надолу и образуват задните колонни структури на храма на Граала, върху които посредством небиещо на очи протичащи видео прожекции схематично се повтарят събитията от сцената с Граала и чрез това – като в огледална зала – случващото се придобива пространствена дълбочина. Парсифал заема мястото на наблюдателя, заето преди това от Гурнеманц, и следи ритуалите на братята на Граала, които отначало, скупчени тясно един до друг, се появяват в боен ред във формата на стрела, преди да отпразнуват, лежейки по гръб в кръг на пода, чудото на появата на Граала. Граалът именно не бива разбулен, той се случва – един истински сценичен ефект: висящи отвесно отгоре в кръг и закрепени на пода въжета постепенно се усукват едно в друго чрез ротацията на въртящата се сцена и по този начин се превръщат в геометрична илюзия на една гигантска чаша със столче – естетическо преживяване не само за математика, който няколко мрачни часа се е борил с различни конусни сечения. Едва към края на ритуала строгият колектив на братството се разпръсва и някои рицари на Граала започват да връщат възлите в първоначалното им естествено разположение, така че към края на действието Парсифал внезапно отново се намира учудено-безпомощен в началната сценична картина, докато на заден план Кундри вече е потеглила на път към омагьосаната градина.

Светът на Клингзор изглежда отначало истински технократски. За вика за събуждане на Кундри той стои върху една господстваща върху сцената метална конструкция и експериментира с една оптическа уредба от огледала и лазерни лъчи, за да постигне най-накрая – с много усилия и многократно обезсърчен – един зелен светлинен лъч нагоре чак до висините на шнурбодена: духовната му връзка с висшите сили трябва да остане изкуствена и косвена. Затова пък толкова по-сериозна е разправията му с Кундри. За следващата сцена с момичетата цветя този подиум отстъпва пред една гигантска надуваема и затова отново и отново вълнуващата се напред-назад червена възглавница, върху която лудуват изкусителките и чрез размахването на червени тюлени шалове привличат вниманието върху себе си. Парсифал се гмурва в пластичните вълни на изкушението, без да потъне в тях. За съжаление отначало малко се губи появата на Кундри, сега облечена като червенокоса съблазнителка. Едва когато движенията на възглавницата постепенно се успокояват, може да се разгърне с цялото ѝ въздействие голямата сцена между нея и Парсифал – уловени в морето на еротичните страсти двамата търсят все нови и нови пътища един към друг. Когато най-накрая се намират за просветляващата целувка, Клингзор стои на заден план, готов да хвърли копието, но се възпира да извърши нещата оттам. Докато Кундри видимо все повече се отчайва от вечно повтарящите се провали в нейното съществуване, Парсифал открива своята мисия, а финалното запращане на копието от Клингзор – както се загатва по време на едно кратко затъмнение – остава безполезно: въздушната възглавница се свива в себе си, силата на магията е разрушена.

Колкото и отначало почти детински да се радва Парсифал за възвръщането на копието, толкова повече страда той по време на прелюдията към Трето действие от неговата тежест, когато той, по маниера на намиращия се на кръстопът, залита с него покрай отделни, чезнещи пред себе си рицари на Граала. Кундри е съзряла в покаяница с дълга черна коса, само няколко червени кичура все още напомнят за паралелното ѝ съществувание. Сцената на прозрението, кръщението на Кундри и магията на Разпети петък отново се обрисуват по-подробно чрез сега на места почти психаделично оцветени видео прожекции, които придават на сценичното пространство непрестанно нови нюансирания – каква разлика от тапета на цветчета във виенския Социално-медицински център „Ото Вагнер“! Последната изненада след повторното преобразяване в храма на Граала: вместо от реално висящите въжета от Първо действие сега силуетът на чашата се построява чудесно от лазерни лъчи – появата на Граала ни позволява окончателно да се потопим в света на метафизичното. Тук раната на Амфортас може да се затвори, тук рицарите на Граала падат на колене пред мистерията, тук коленичи най-накрая и Кундри, сега и тя цялата в бяло, преди изцяло да се свлече на земята – бездиханна или в благоговение, това остава отворено.

Финални аплодисменти. Авторско право: Софийска опера/ Светослав Николов

Следователно като цяло това бе едно изпълнение, което повече от отговаря на изискванията на комплексността на произведението с оригиналните му моменти и същевременно радва със своята обоснованост и интимност. И така напускаме театъра благодарни за едно катарзисно преживяване, каквото едва ли някога е преживявано в безбройни представления. На Пламен Карталов и неговия екип тук се е удал един шедьовър. Трябва да сме много любопитни за планираното за 13 и 20 август излъчване по българската телевизия и се надаваме, че тази продукция скоро ще бъде възобновена и че много вагнерианци тогава ще намерят своя път към София.

Петер Райхл

Diese Seite drucken

http://der-neue-merker.eu/sofia-staatsoper-parsifal-derniere-am-10-juli