Чрез страдание към знание,
от знание към състрадание,
чрез състрадание към любов.
Всъщност, това са трите кръга, през които преминава Парсифал, отреденият, der reine Tor, глупакът с чисто сърце, бъдещият пазител на Граала и господар на Храма. Момчето от гората, отгледано с любов от майка страдалница, грижливо пазено от рицарството.
Пораснало дете на природата, подобно на Зигфрид, което трябва да излезе от простотата си. Към действителността той тръгва неосъзнато, подведен/подмамен от блясъка на случайно срещнатите в гората рицари в лъскави доспехи. И вече е странстващият и много силен Парсифал, който убива неволно, като в игра, изпълнен с удоволствието от точността на стрелата си. Негова жертва става свещеният за рицарите на Граала бял лебед – символ на собствената му невинност и първичност. Акт, последван от първия урок на мъдрия Гурнеманц. И започва трансформацията на Парсифал, който, преминавайки през изпитанията на неофита, ще открие Истината, Граала, Любовта и Бог.
Вагнер, още докато пише либретото на операта си „Лоенгрин“, прочита и историята на Парсифал.
Несекващият интерес на гения към митовете, към древните предания и средновековното изкуство го отвежда до прочутия поетичен епос на баварския рицар Волфрам фон Ешенбах, един от най-талантливите и останали трайно в историята минезингери (впрочем, той е действащо лице и в „Танхойзер“). В него открива архетипа на героите от бъдещата опера. Така, десетилетия наред, у Вагнер кълни идеята за музикална драма на тема Парсифал. През годините ще се появят няколко опуса, подготвящи мистерията. Още в 1848 година нахвърля ескизи за пиеса, посветена на Исус от Назарет, в която е включена и грешницата – покаяницата Мария Магдалина. Ето протообразите на Парсифал и Кундри. В написаното от поета Вагнер вече са заложени основните моменти на бъдещото трето действие на мистерията. По-късно, по време на композирането на „Тристан“, отново скицира драма – „Победители“ (около 1855 година), върху будистката идея за изкупление чрез пречистване. Тук аналогията с оперните герои е очевидна; трябва само да се сменят индийските имена, будистката нирвана с християнското отречение, а будистката общност - с Братята пазители на Граала. Преображение, което авторът ще реализира малко по-късно. Сам Вагнер разказва как на Разпети Петък в 1857 година, съзерцавайки прекрасната алпийска природа от терасата на дома си в Швейцария, е получил прозрение за Кръста и чул ангелски хор да пее: „Свали оръжията в този ден, в който Спасителят умря на Кръста, за да спаси хората.“
Вдъхновен, екзалтиран, Вагнер написва великолепни мистични стихове, които Гурнеманц ще пее в трето действие, обяснявайки на Парсифал тайнството на Разпети Петък. Либретото е публикувано в 1877 година, а след петгодишен труд, на 13 януари 1882 година, „Парсифал“ е завършена. В нея присъстват и будистки елементи – за умиротворяването и преселението на душата, която не умира, само се реинкарнира. Но категорично доминират християнската символика и обредност.
Премиерата е на 26 юли 1882 година в Байройт. Композиторът забранява творбата да се представя извън неговия театър, убеден, че тази тържествена сценична мистерия не може да звучи и да се изживее другаде. В писмо до Лудвиг II, крал на Бавария, Вагнер пише: „Не е възможно спектакъл, в който на сцената се разкриват най-възвишени тайнства на християнската религия, да се поставя в театри, където в другите дни удобно се е разположила фриволността... Само там (Фестшпилхус, Байройт – б.а.) и никъде другаде не трябва да се поставя „Парсифал“ – за всички времена напред.“ Нареждане, което в 1913 година е отменено от вдовицата му Козима Лист – Вагнер.
Граалът – това е Чашата, в която е събрана кръвта Христова, а Копието е това, с което е пронизан на Кръста Спасителят; пазители на храма са рицари, напомнящи тамплиерите. Посветени божи служители и воини, те спазват строг духовен устав, проповядващ търпимост, целомъдрие, отречение от земните удоволствия и плътски наслади. В Храма е съхранен Граалът, медиаторът, който ги свързва с висшата Воля и ги дарява с Мъдрост и Божествена Светлина. Който ги учи на любов, състрадание и съпричастие. И при Ешенбах, и при Кретиен де Труа идеята е, че Граалът всъщност е у всеки от нас, трябва само да открием пътечката, по която да вървим към благородство и познание.
Преминал през ред най-разнообразни перипетии на човешкото съществуване и мислене – от идеите за освобождение чрез страдание („Летящият холандец“), за царство на доброто и любовта („Лоенгрин“), за сблъсъка между плътската и целомъдрената, непорочната любов, за преодоляване на ниските страсти чрез страдание, скиталчество и смърт („Танхойзер“), в последния си опус Вагнер обединява тези концепции. Единствено на наивния глупец Парсифал е отредено, след много перипетии и дълго лутане, да постигне знанието, състраданието, чистата любов и съвършената хармония. Образ – еманация на Холандеца и Сента, Елза и Лоенгрин, Танхойзер и Елизабет, Зигфрид и Брунхилда.
Отново се интерпретират взаимоотношенията мъж – жена, конфликтът между половете, темите за посветеност, предопределеност и жертвеност. Естествено, влиянието на големите немски философи от епохата не може да се пренебрегне, както и фактът, че Вагнер не е само музикант, не е само композитор, той е и наблюдател с много остър и дълбоко пронизващ взор, с който анализира действителността, характера и душевността на съвременниците и социалния им живот.
Надарен не само с музикален и поетичен дар, но и с огромна интуиция, той може да провиди далеч напред във времето, да тълкува и представя перманентните проблеми на цивилизования европеец. Интуицията и интелектът го водят към висши прозрения, споделени в драмите му. Вагнер не е само музика, Вагнер е онзи ясновидец, който с изкуството си, обвито в символика, „записва“ послания, предупреждения, напътствия за усъвършенстване, облагородяване и единение с божественото.
С „Парсифал“ завърши блестящо сезонът на Националната опера –София. Това е шеста поред постановка на най-концептуалните и съвършени в музикално-драматургическата си реализация негови драми.
След „Пръстенът на нибелунга“ и „Тристан и Изолда“, певци, хор и оркестър, ведно с ателиета и техническите служби, са осъществили една силна и оригинална интерпретация, плод на въображението и майсторството на Пламен Карталов, режисьор на спектакъла, на художниците Свен Йонке (сценография) и Станка Вауда (костююми), и на Андрей Хайдиняк - художествено осветление. Постановчикът Пламен Карталов избира немногословието и практичната семплост в оформлението на сцената, без подходът му да отнема от ефектността й. Ярко е внушението на декора в първо и трето действие, отначало a лa импресионистичен пейзаж в сиво-синьо-зелено (поляна край езеро, гора), от който след това се оформя Храмът на Граала в цялото си величие. Красиво и адекватно на партитурата са решени и двата финала (на тези две действия): въртящият се кръг с белите братя-рицари, светлината, струяща от лъчите на Граала, а на края геометричната фигура – образ на Чашата, плюс блясъкът на Копието. Има и алюзия за кръглата маса и рицарите на крал Артур в подреждането, в кръга, в средата на който винаги са най- важните: Амфортас, Гурнеманц и Парсифал. Любопитно е хрумването с огромната надуваема площ във второ действие, като движеща се вода, всред която Парсифал и Кундри ту се приближават, ту се отдалечават, понесени от течението на мислите и чувствата си. ( Навярно никак не им е леко и да пеят на този менлив терен.) Пламен Карталов е анализирал и проникнал в дълбоките пластове на мистерията, благодарение на което разработва и внушава на изпълнителите не само външния, пластичния изказ, но и вътрешното емоционално движение, символиката на образите. Той умело динамизира действието, насочвайки го към сюблимните кулминации в големите масови сцени. Музикалната подготовка е отлична; впрочем, певците от години имат връзка и опит с Рихард Тримборн, наставника, знаещия (стила и традициите), вдъхновителя на всички досегашни изпълнители на Вагнеровите опери тук. Изключителна личност, късметът на театъра! И, разбира се, неизменният му сътрудник, диригентът Велизар Генчев.
Диригент на „Парсифал“ е Константин Тринкс – ерудиран музикант, умеещ да увлича оркестъра, да реализира характерния стил на мистерията. Оркестровата партитура е драматургичната база, която, за разлика от Ринга, няма много подсказващи мотиви, (така Вагнер нарича лайтмотивите): тук са Граалът, Причастието, Копието, Вярата, Любовта; построена е нестандартно, като самостоятелна величина, свободна от натрупаните в операта шаблони и правила – на принципа на редуване на мащабни линеарни и хармонични пластове/фрагменти и на много ярко темброво детайлизиране.
Оркестърът разгръща действието, акцентира емоциите, „коментира“ случващото се, както хорът в античната трагедия. Вагнер неведнъж споменава как от дете е привличан и слуша - с обожание и възторг, оркестровото многозвучие. Естествено, и в последната си творба е въплътил своя екстаз и мистичен унес. Които са предадени силно, въздействено от оркестъра на Операта. И нека тези, които нерядко се отнасят с доза снизходителност към оперния оркестър, да го чуят как свири „Парсифал“ – и то в продължение на 4 часа, реципрочно на две монументални симфонии от Брукнер, например. Диригентът прекрасно моделира контрастите между суровите едногласни фрази и многобагрените величествени хармонични колони на встъплението, мистиката, пречистващата звукова прелест и изпълнения с възвишеност епизод на тайнството на Велики Петък, както и финалния апотеоз.
Певците, които направиха премиерата на 4 юли т.г., знаем като много успешни и в предишните постановки на Вагнер. И сега имаше стилно подбран състав от подхождащи си – по тембър, пластичност и емисия, гласове. Костадин Андреев изпя пълноценно партията на протагониста, която очевидно лежи на гласа и на артистичния му натюрел. С него съпреживяхме - непосредствено и емоционално, превръщането на дивото, лековерно и глуповато момче в смелия рицар и властелин на Граала; първото изживяване на болка и от убийството на лебеда, и от вестта за смъртта на майка му, първия изблик на състрадание и съчувствие. Сложни състояния, откроени с различни оттенъци на гласа, с разнообразни нюанси и динамики - Костадин Андреев вече е много опитен майстор в интерпретиране на големите Вагнерови тенорови роли. Особен, специфичен е образът на Кундри, която има три трансформации – дивачката, предано служеща на рицарите, но без да е допускана до Храма; вещицата, донесла отдалеч лек за раната на Амфортас, подвластната на Клингзор изкусителка, и накрая – покаяницата, която като Мария Магдалина измива и избърсва с косите си краката на Парсифал. Радостина Николаева с темперамент и професионализъм се преобразяваше, преодолявайки и вокални, и най-вече актьорски трудности. Навярно премиерното вълнение надделя във второ действие, където можеше да насити с още гласова мощ някои моменти, предимно в по-ниския регистър, и да открои повече мелодичната и чувствена красота на фразите на съблазнителката. Амфортас, синът на крал Тутурел, комуто е поверено царството на Граала, също е роля, изискваща много музикалност, артистичност и убеденост в смисъла и символиката на образа, за да се изрази цялото му разтърсващо страдание – физическо и душевно.
Мъките от греха и неизлечимата рана, съзнанието за проваления обет да пази свято Копието, дарявало сила на рицарите, желанието за смърт, мечтаното освобождение от греха - това са деликатни душевни състояния, които Атанас Младенов изказа експресивно – музикално и емоционално. Амфортас е огромно постижение за младия певец, който се открои не само с красивия си баритон, но с щедро отдаване на енергия, с интелигентно осмисляне на посланията и морала на образа. И за Ангел Христов Гурнеманц е ярко, високо художествено постижение. В двете, огромни в дължините си, действия той е разказвачът, водещият, нему авторът е отредил не само експозицията на операта, но и всички - на места твърде многословни епизоди, в които подробно обяснява случки, ситуации, личности и прочее. Басът Ангел Христов демонстрира чудесна гласова форма, произношение и дикция, майсторско водене на диалога, следване/предаване ритмиката на големите и поетични монолози; и без съмнение, познава, осмисля и отправя към публиката най-важните думи, мисли и послания.
Макар по-малка, ролята на вълшебника Клингзор, метасхематизмът на Армида (вълшебни градини, изкушенията на които подлага рицаря Рене, в който и се влюбва – „Освободеният Йерусалим“ на Тасо), бе ефектно изпълнена от Бисер Георгиев. Свежест внесоха изпълнителките на девойките-цветя, обвивали и обезсилвали с мимолетните си съблазни много от рицарите на Граала. Едни от най-игривите, чувствени, женствени страници на композитора. Всички, в по-малките си, но важни в тази празнична мистерия роли – Тутурел, рицари и оръженосци, бяха на ниво и допринесоха за успеха на премиерата, подготвяна една година.
Включително Хорът на операта (диригент Виолета Димитрова) и Детският радиохор (диригент Венеция Караманова), които оставиха спомена за ансамблово звуково великолепие в разтърсващите хорали, съчинени с контрапунктично и хармонично майсторство; величествени Вагнерови фрески, избликнали от ренесансовите извори и Монтеверди.
„Парсифал‘ на Националната опера отново ни убеди, че високото и въздействено изкуство се постига с упорита, целенасочена, детайлно изпипана работа над текст, партитура, сценична картина... Това е дело на колектив от съмишленици, а не на събрани за случая, за няколко седмици, артисти и постановчици. В националния ансамблов театър всичко е репетирано, разбрано, усвоено и се изпълнява без нервност, изненади или сривове.
В него певци, хор и оркестър музицират (и играят), уверени в себе си, разкриват пълноценно възможностите си, предават с вдъхновение Вагнеровия Тестамент. Това публиката усети – музиката, интерпретацията овладяха залата, която, след 5 часа и половина, остана пълна и аплодира възторжено. Защото, както е написал Вагнер, „В братската любов е блаженството! Вярвай и се надявай!“.
Боянка Арнаудова