Джакомо Пучини

22 декември 1858 г., Лука – 29 ноември 1924 г., Брюксел

Джакомо Пучини произхожда от стар музикантски род – четири поколения композитори и органисти предшестват появата му. Петгодишен, след смъртта на баща си Микеле Пучини, малкият Джакомо наследява длъж­ността „органист на република Лука“. Като ученик в прогимназията отива пеш от родния си град до Пиза, за да чуе „Аида“ от Верди (подобно на младия Бах, който отишъл пешком до Любек заради концерт на органиста Букс­техуде) и това затвърдява решението му да стане „прочут композитор“. Учи в консерваторията на Милано при Амилкаре Понкиели, от когото получава не само ценни знания, но и тласък за творчество и морална подкрепа. Авторът на „Джоконда“ му дава и първото либрето за опера – „Вилите“ („Са­мо­дивите“, по сюжет близък до „Жизел“ от Адам), забелязана от голямото издателство „Рикорди“ и поставена през 1884 г. в Милано. Пет години по-късно Пучини създава втория си сценичен опус – романтичната опера „Едгар“ по сюжет на французина Алфред дьо Мюсе (всъщност повечето от оперите му са създадени по френски литературни първоизточници, но са италиански по дух). Голямото признание идва с премиерата на „Манон Леско“ по известния роман на Абат Прево – тогава Пучини е на 35 години. Неговата опера трябва да се състезава с „Манон“ на Жул Масне, една от най-популярните и ценени оперни партитури от ХІХ век. И може да се каже, че успява. Пучини казва следните думи за своята опера: „В „Манон“ на Масне има премного пудра и менует, докато в моята „Манон“ има повече страст и отчаяние!“ Пос­лед­валите „Бохеми“ (1896) по романа на Анри дьо Мюрже и „Тоска“ по драмата на Викториен Сарду имат наистина световен успех. Това е най-силният период от творчеството му. Всички започват да говорят, че Джакомо Пучини е единственият достоен наследник на Верди, че италианската опера е още жива, че е достигнала своя връх. Но следващата му творба – двуактната „Мадам Бътерфлай“ (1904) по американската драма на Дейвид Беласкоу, която той гледа в Париж, се проваля с трясък. Този път причината е в публиката. Тя не приема новаторския стил, а дългите и не особено богати откъм външно действие и сценични ефекти сцени я затрудняват. Огорчен от неуспеха, композиторът прибира партитурата си и решава да спре постановката. На следващата година я редактира, като разделя второто действие на две, прави някои поправки и я представя в град Бреша с участието на знаменита­та украинска певица Саломея Крушелницка. „Мадам Бътерфлай“ пожънва шу­мен успех и след премиера в Буенос Айрес тръгва по целия свят. През 1910 г. Пучини получава поръчка за Метрополитън, Ню Йорк. Така се ражда неговата „американска“ опера „Момичето от Златния запад“ с типично американския антураж от бандити и преследвачи и с неизбежния „хепи енд“. След осем години се появява забе­лежителният „Триптих“ – мрачната веристка драма „Мантията“ по драмата на французина Голд, лиричната опера мистерия с религиозен сюжет „Сестра Анджелика“, по текст на Джоакино Форцано, и ярката, искряща от веселие и грубоват хумор „Джани Скики“ по ХХХ песен от „Божествената комедия“ на Данте. Тук Пучини преднамерено се показва с „три лица“ и разкрива различни страни от майсторството си. Идеята на оперния триптих до голяма степен отговаря на концепцията на Пучини за музикалния театър – „да поразява“, „да трогва“, „да развлича“.

След триптиха привърженикът на реалните случки, взети от самия живот, прави сякаш внезапен завой с операта „Турандот“ по фантастичната пиеса-приказка от Карло Гоци. Последната предсмъртна опера на Пучини е сложна и многопланова композиция, в която се откриват няколко линии: лирична, епична, героична, трагична. Музиката носи всички най-ценни качества от късния творчески период на компози­тора: широка, разгърната мелодика, богата оркестрация с източни екзо­тични елементи, с известно разчупване на ритъма, мащабни ансамблови и хорови сцени. Като Верди, Пучини е роден драматург, който владее умело контраста и градацията при предаването на най-сложните и деликатни психологически състояния на героите. Майсторството му достига връх при обрисуването на женските образи – т. нар. малки жени на Пучини: Мими, Мюзет, Мадам Бътерфлай, Мини, Лиу, Лаурета, Джорджета, Манон, които остават ненадминати не само в италианската опера.

МАНТИЯТА / IL  TABARRO
Опера мистерия в едно действие

Либрето Джузепе Адами (по едноименната новела от Давид Голд)

Първо изпълнение: 4 декември 1918 г., Метрополитън Опера, Ню Йорк
Първо изпълнение в България: 20 януари 1936 г., София

Действащи лица

Микеле, собственик на шлеп – баритон

Жоржета, негова съпруга – сопран

Луиджи, хамалин – тенор

Кърта, хамалин – бас

Невестулката, негова жена – мецосопран

Селдата, хамалин – тенор

Влюбен младеж – тенор

Влюбена девойка – сопран

Място и време на действието: Париж, началото на ХХ в.

Съдържание

Шлепът на Микеле е привързан към кея на Сена, недалеч от катедралата „Парижката Света Богородица“ (Нотр Дам). Свечерява се. Хамали, огъващи се под непосилната тежест на денковете, разтоварват шлепа. От кея долитат звуци на разстроена латерна, свиреща валс. Жоржета, младата съпруга на собственика на шлепа, откъсва от работа младия хамалин Луиджи и танцува с него под звуците на латерната. На борда се качва Невестулката, стара, измъчена от житейските несгоди и непрестанната бедност жена. Дошла е за мъжа си, хамалина Кърта. Старците мечтаят да се изтръгнат най-сетне от бедността и на старини, преди смъртта си, да заживеят спокойно, без неволи и лишения в малка собствена къща. Работният ден свършва: старците си тръгват за вкъщи. На другия ден още от зори Кърта го очаква нов ден на тежък, изморителен труд.

Все повече се стъмва. Жоржета остава сама с Луиджи на палубата. Тя отдавна е разлюбила своя стар съпруг и е обикнала младия хамалин. Щом настъпи нощта и старецът Микеле отиде да спи, Жоржета ще се срещне с Луиджи. Сигнал за идването му ще бъде запалена клечка кибрит. След като се уговарят за предстоящата среща, Луиджи отива на брега. На палубата идва Микеле. Не е спокойна душата на стария мъж. Той отдавна подозира, че неговата жена му изне­верява. С тъга си спомня Микеле щастливото време, когато е живял в разби­рателство с Жоржета и когато през хладните есенни вечери, загърнал я в своето наметало, я е притискал до гърдите си. Жоржета се стреми да отпрати по-скоро стареца да спи. Тя се оплаква, че е уморена и се оттегля в каютата. Става съвсем тъмно. Микеле остава сам с мрачните си мисли. За да разсее тягостните размишления, той запалва лулата си. Яркият пламък на запалената клечка кибрит разкъсва нощната тъмнина. Мислейки, че тове е условният знак на Жоржета, Луиджи скача от брега на палубата на шлепа и се натъква на Микеле. Подушил нещо недобро, старият мъж хваща хамалина и насила изтръгва от него признание. Обезумял от ярост, той започва да души любовника на жена си. Няколко мига и всичко е свършено: Луиджи е мъртъв. Чуват се стъпки. Приближава се Жоржета. Микеле бързо покрива трупа с широкото си наметало. Срещнала мъжа си толкова късно на палубата, Жоржета е разтревожена. Тя се опитва с ласки да предразположи стареца, но Микеле грубо я отблъсква. После я повиква и є казва: „Гледай“, като рязко дръпва наметалото. Жоржета вижда с ужас трупа на своя любим.

/Огнян Стамболиев /