За предстоящата премиера на операта „Парсифал“ от Рихард Вагнер
На 4 юли, от 18:00 часа, в Софийската опера и балет предстои премиерата на последната опера на гениалния немски композитор, философ и писател – Рихард Вагнер, съобщават от пресцентъра на операта.
Следващите премиерни спектакли са на 6, 8 и 10 юли, от 18:00 часа.
Режисьорът Пламен Карталов поставя за първи път в България „Парсифал“.
В операта участват солистите:
Парсифал- Констадин Андреев, Мартин Илиев
Амфортас - Атанас Младенов, Веселин Михайлов
Титурел - Петър Бучков
Гурнеманц - Ангел Христов, Николай Петров
Клингзор - Бисер Георгиев, Веселин Михайлов
Кундри - Гергана Русекова, Радостина Николаева
Диригент е : Константин Тринкс
Сценография: Нумен+Ивана Йонке
Костюми: Станка Вауда
Диригент на хора: Виолета Димитрова
Художествено осветление: Андрей Хайдиняк
Музикална подготовка: Рихард Тримборн
Премиерата ще се състои на 4 юли
Над операта, замислена и съобразена с акустиката и техниката на Байройтския театър, Вагнер започва да работи упорито от 1877 година, но първите скици за либретото са направени още през 1857 година. След премиерата правата за постановка държи цели тридесет години вагнеровият театър- храм, така че зад граница операта вижда бял свят едва през 1914 в Италия. И тази забрана увеличава интереса към това „тайнствено и мистично произведение”, за което се изписани много страници.
В едно от писмата си до своя покровител и приятел Лудвиг Втори Баварски, Вагнер пише: „ Как може да се постави спектакъл, в който се представят открито най- възвишените тайнства на християнската религия, при това на сцени, на които царува фриволността и дори безсрамието?
През 1913 година монополното право за постановката отменя вдовицата на Вагнер Козима, пише музикалният историк Гаетано Маркези от Милано. „Това било мъдро решение, изтъква историкът, защото нито една от оперите на Вагнер не звучала така добре, както „Парсифал”. Това, което съставя основата на операта, нейният литературен първоизточник и сюжет, придобива особена яркост в светлината на музикалните идеи на автора. Същността на тези идеи проличава най-отчетливо в описанието на тържествените обреди на Граал, в изображението на блестящата чаша, на светлината, слизаща от тайнствените висини, озаряваща праведните християни, а също и в хоралите на рицарите, нещо нечувано дотогава в европейската музика, предхождащо оркестъра на Берлиоз, Реквиема на Брамс, близко до Поемите на Лист и музиката на Джовани Габриели...
Тук има и страх пред плътския грях. И ако според Шопенхауер чувствената наслада е илюзия за човека, че действа заради собственото си благо, докато всъщност удовлетворява потребността на своя човешки вид”, за него, „ученика Вагнер” полът крие още по- сериозни опасности. Това е бичът на любовта, терзаеща човека от края на 19 век, почти до изнемога, до истерия. Така Кундри, измъчена от своите инстинктивни пориви, е отблъсната от Парсифал. Отношенията между половете тук достига до високо напрежение, което издава не само психологически страх или физическа патология, но изразява и душевните преживявания на човека. На всеки от нас!
Тази опера на Вагнер притежава една силна театрална мош, едно завладяващо сценично въздействие.
За „Парсифал“ световноизвестни философи и мислители пишат:
Фридрих Ницше: „Възвишеност на чувството, в най-големите дълбини на музиката“.
Стивън Гий: „Химн на чистотата и опасността…“
Самир Рахим: „Омагьосваща и всеопрощаваща музика…Вагнер сякаш композира саундрака на небесата“
Дневниците, оставени от съпругата на Вагнер, Козима, ни предоставят истинско откровение за реалните вдъхновения на съпруга й. Според един запис в тях, от 1881г., докато Вагнер е в ранните етапи на „озвучаването“ на „Парсифал“, тя отбелязва, че двамата посетили Палермо и най-вече Катедралата в Монреале. И двамата били напълно извадени от равновесие при преживяното от тази гледка.
Всяка нота в „Парсифал“ е опит да улови и предаде нашето чувство, когато съдбата ни изправя пред нещо толкова необяснимо.
На 4, 6, 8 и 10 юли в Софийската опера и балет изпълнението на „Парсифал“ ще предложи на ценителите на операта нова възможност да чуят музиката, неподвластна на анализи, но позволяваща да изживеем нейната трансцеденталност