Времето, всяко време въздига своите идоли, сваля ги от пиедестала. Времето на Верди и Вагнер е като бурно море. Море от победи и падение на Наполеон, въздигнал се като владетел на света и на умовете на хората, повярвал в своята божественост, но не за дълго. Борбата на Европа за освобождение от французи и австрийци ражда своите герои, героите  от революционно освободителните борби.

Това е времето, което ражда Верди и Вагнер. С първата си успешна опера „Набуко“ италианският композитор става символ на италианската революция.  Бъдещият голям Маестро на операта е провъзгласен и за  „Маестро на италианската революция“.

Не случайно Мадзини в писмо до Верди от 1848 г.  пише:

 „Онова, което аз и Гарибалди правим в политиката, което Мандзони прави в поезията, това вие правите в музиката. Всички ние служим на народа ...“

Този възторг и признание бележи началото на голямата мисия на композитора в живота на по-късно освободена Италия. Мисия, която в процеса на големите разочарования от политическите събития приглушава патоса, приглушава и възторга към творчеството му.

Това е и  времето на издигане на немския идол, идола - Рихард Вагнер, революционерът от Германия, участвал във въстанието в Дрезден в 1848 г. и обречен на изгнание. Предизвикал обществото  с трудовете си за „Изкуството и революцията“, „Опера и драма“ и „Изкуството на бъдещето“, с новаторските си  идеи за ролята на изкуството,  за тотален театър, различен от познатите  традициите  Вагнер завладява умовете, разпалва нови страсти, обявява война на лиричната мелодрама. Той е новият моден герой, властелин, който фанатизира обществото, а младите са подвластни на фанатизма му, музиката  му предизвиква екстаз. Властелинът Вагнер увековечава сам себе си, подчинява на волята си хора, приятели, владетели. Противопоставя и разделя общество и творци на лагери. Това е една особена война на интелектуално ниво, възможна в епохата на романтизма, когато изкуството е идеология, начин на живот, а не развлечение както това е сега.

Не случайно Маркс казва, че за Вагнер се говори навсякъде.

Верди и Вагнер, това са два различни герои от едно време. Верди е особен  благородник. Той не произнася никаква присъда към своя съперник, който с известно презрение говори, че не познава нито една опера на италианеца.

Не само това огорчава Верди. Италианските млади композитори, както и другите са станали подвластни на Вагнер. Култът към Вагнер от това време се пренася не случайно и по-късно в историята.

Виковете за Вагнер огорчават италианския маестро, но той не изтръгва лоша дума за него. Реагира само в дълго мълчание, десет години. В тези години преосмисля своето творчество, търси нови пътища като се запознава и с творбите на съперника си.

 Докато Вагнер е възбудил духа на всички, омагьсоал ги е с идеята си за свой театър в Байройт, Верди се оттегля от светския живот, търси успокоение в своето имение в Санта Ага, занимава се и със селско стопанство, но едновременно с това не превръща този удар на съдбата в трагедия, а се изправя с достойнство за да завърши своя творчески път с шедьоврите си „Отело“ и „Фалстаф“. В истинска творческа зрялост, макар на висока възраст, Верди прокарва новите пътища в италианската опера.

Двамата великани на това време никога не се срещат в живота, срещите им са в „двубоя“ на сцените. Верди отива във Венеция да се срещне с Вагнер, срещата  не се е състояла. По простата причина, че точно тогава немският композитор напуска този свят. Верди пише: Жалко жалко, напусна ни Вагнер... „  Дали Вагнер би написал същото? Отворен въпрос.

Светът на операта днес е малко уморен. Живеем в сложно време на безпътица, на липса на морал и на властта на капитала, време, лишено от човещина. Време, което търси нови идеи. Подобно на това, на италианския и немски композитор. Ако някога именно идеите на Вагнер го правят властелин, то по-късно вече в началото на 20-ти век енергиите се катализират, времето казва своята дума. Верди завладява света на операта, той става стабилната основа на всеки оперен театър. Вагнер, е употребен от национализма и Хитлер, става символ на Втория райх, лудостта, която унищожава света. След Втората световна война  Вагнер е в „изгнание“, светът го отхвърля и не приема посланията му. По-късно сме свидетели как духът на Вагнер оживява, завладява съвременното изкуство, голямата филмова империя ползва музиката му за масово въздействие.  Енергията на музиката му предизвиква  нашето време, това е сигнал  за потребност от подобен патос и екстаз.

Когато в 2013 година празнувахме двойния юбилей на тези толкова различни творци, завещали ни вечни послания отново се  изостри по нов начин  съперничеството Верди-Вагнер. Защо? И в празника вместо да ги сприятелим, да ги смирим, отново ги поставяме в състезание.  Дори и Ла Скала произвежда малък скандал. Откриването на сезона да бъде с Вагнер и неговия  „Лоенгрин“, т.н. италианска опера на немския композитор, а шедьовъра на Маестро Верди, „Фалстаф“ да бъде в началото на 2014 г.

Опитвам се да дам разумен отговор. Живеем във време на „мирна война“, време на сблъсък и борба за справедливост, борба с капитала. Потребността от тетъра на идеите, театърът, който дава възможни отговори за нашите проблеми, театър, който  възпламенява духа, желанието за намиране на път към нов ред, когато  улиците се превръщат в барикади, а властимеещите играят своя театър. Може би това е един възможен отговор за вглеждането и интерес повече към идеите на  Вагнер и приемането на Верди повече като музикален феномен.

Посланията на двамата гении са неизменимо вечни. Те хранят духа на човечеството всеки по различен начин.  Срещата на двата феномена предизвиква размисъл за нас и нашето време,  подсказва, че изкуството е винаги неизчерпаем извор на възможно опознаване себе си, опознаване на човешката природа.

Вагнер излъчва огнена сила, очите му пронизват, той е истински маг, който предизвиква, омагьсова, увлича. Делото му се слива със самия него, човекът Вагнер е този, който прави творчеството си бъзсмъртно. Той е като владетел, който сам въздига култът към себе си и творчеството.

Верди, неговите яркосини очи са изпълнени с особена благост, чувствителност, човечност, спокойна доброта.

Ето как писателят Франц Верфел рисува своята представа за срещата на Верди и Вагнер в книгата си за Верди на концерта в театро „Ла Фениче“, Венеция. „Погледът на Вагнер съзря едно лице, което не познаваше, едно съвсем чуждо човешко лице, върху което нямаше власт, лице затворено в себе си, което не му се усмихваше, както другите. Той видя един поглед, пропит с гордост и недостъпно усамотение, една неизтощима сила, която не се нуждаеше от неговата, която действаше без затаено властолюбие.“ 

Д-р МАГДАЛЕНА МАНОЛОВА